За съжаление много хора са убедени, че тях никой не ги обича или че те са недостойни за любов.
Възможно е в детството им постоянно да са ги критикували или игнорирали.
Може да са ставали свидетели на постоянни кавги в дома си.
Навярно понякога са давали грешните отговори на основтните въпроси от битието.
Всички тези и подобни неща засилват убеждението, че те са недостойни да бъдат обичани.
Ако вие сте един от тези хора, имам добра вест за вас. Няма значение каква е причината, но вашите чувства са измамни. Бог ви обича!
Ако се вгледате в себе си през Неговите очи, ще се видите по съвсем друг начин.
Ако Бог не ви обичаше, Христос нямаше да бъде разпънат на кръста. Но Той умря за вас!
В Библията е казано: „От това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас“.
Бог те обича. Сърцето и ума ви трябва да бъдат пропити с тази истина. Тя може да промени всичко.

Мартина се отекчаваше от хората наоколо. Всички те смятаха, че настоящата подредба на обществото е задоволителна. Но Владимир беше различен. Въпреки, че родителите му не искаха промени, защото бяха задоволени от всичко, бе изненадващо свободен в изказванията и възгледите си.

Мартина седеше в операта на по-задните редове заедно с брат си, а Владимир беше няколко реда преди нея с група приятели.

Мартина го погледна и си каза: „Само като се вгледа човек внимателно във добре фризираната му коса и идеално прилепналия нов костюм, избобщо не би могъл да предположи, че е бунтар. Как  се е изпъчил на стола само“.

Лека усмивка се прокрадна по лицето ѝ.

На сцената дон Жуан обвинен в опит да изнасили момиче от селото, нагло прехвърли вината си на слугата си Лепорело.

Всъщност Владимир не бе точно бунтар. Имаше необичайно отворено ум за новото и промените, но понякога си бе напълно обикновен. Гордееше се с музикалните традиции на народа си, но се дразнеше от онази хора, които закъсняваха, приказваха по време на преставлението и си тръгваха преди края на операта.

И сега се подразни от Тони, един от приятелите му,  когато започна да коментира с доктор Михов фигурата на сопраното. А на жената седнала един ред пред него, която под секрет съобщаваше адреса на магазина на съседката си, от където си бе купила новата рокли, с която бе тази вечер, бе готов дори да ѝ удари шамар.

– Слушат музика, само, когато им свършат темите за клюки и разговори, – казваше Владимир възмутен, не веднъж на Мартина.

Мартина и Владимир се чувстваха по един и същи начин сред тези „любители“ на операта, но за жалост бяха малцинство. За повечето хора операта бе място, където можеха да покажат тоалетите и бижутата си.

Край Мартина приказваха две жени и не замлъкнаха дори в края на Първото действие, когато дон Жуан заплаши да убие Лепорело, а оркестърът пресъздаде буря от удърни инструменти и контрабаси. Те изобщо не се интересуваха от това, което ставаше на сцената, разменяха клюки за една известна особа в града. Така и не видяха как с обичайната си наглост дон Жуан пусна Лепорело и излезе с бодра крачка, предизвиквайки всички да го спрат …. и завесата се спусна.

Владимир се обърна към задните редове и помаха на Мартина. Братът на Мартина му помаха в отговор. По-късно Мартина, брат ѝ и Владимир се събраха във фоайето, където обсъждаха на спокойствие музиката и изпълненията, необременявани от ничие „празнодумство“ и „разносвачи“ на местните клюки.

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.

Музикантът виртуоз знае колко много да изстрада, за да добие слава и признание. Той си спомня за часове, дни и месеци на изтощителни упражнения и саможертва, които е необходимо да претърпи само заради един час виртуозно свирене, след което следват аплодисментите.
Изкусният майстор знае за дългите години всеодайна работа и търпение, през които трябва да мине чиракът, за да стане майстор в своята област.
Студентът знае за годините на учение, себеотрицание и усърден труд, които предшестват славният ден на дипломирането му.
Астронавтите се обучават в продължение на години преди полета, който може да продължи само няколко дни.
В Библията се казва, че за да бъдем верни слуги на Христос, на нас ни е необходима жертвоготовност и дисциплина. Апостол Павел пише: „Аз … уморявам тялото си, да не би, като съм проповядвал на другите, сам аз да стана неодобрен“.
Дисциплината е нужна на всеки. Организирай времето си, упражнявай очите, ума и тялото си. Всичко това трябва да бъде направено в името на Христос.

Един следобед Тони Лечев, специалист по белодробен рак разговаряше с една жена, която наскоро бе дошла в клиниката. Отчаянието и слуховете за някои изцерения, бяха подхранили надеждите ѝ. Последната ѝ шанс бе тук.

Тони умееше с удивително майсторство да представя канцерогенезатам раковата генетика и химиотерапия на всеки пациент, прекрачил прага на клиниката.

Този път негова пациентка бе Мария Стоянова. Тя бе на средна възраст. Бяха ѝ открили бронхоалвеоларен карценом. Пациентката  бе преподавателка по история. Имаше добри обноски и остър ум.

Лечев седеше срещу нея и ѝ рисуваше схема на случая ѝ, докато говореше.

– Клетките във вашите бронхи, – започна той, – са претърпели мутации, в резултат на което са започнали да се делят безконтролно. Така те са образували локален тумор. Ако бъдат оставени, ще претърпят нови мутации. В резултат на това ще придобият способност да се придвижват, да проникват в тъканите и да метастазират. Химиотерапията допълнена с облъчване, би убила повечето от раковите клетки, което вероятно би предотвратило появата на метастази в другите органи.

Лечев я погледна насърчително:

– В най- добрия случай клетките, – каза той, – носители на мутирали гени, ще умрат и ракът ще бъде излекуван.

Мария  погледна с изпитателен поглед Лечев. Обяснението му звучеше логично и издържано, но все пак тя видя, че в него имаше слабо място .

– Как лекарствата, които ми предлагате ще „спрат“ мутациите в гените? – искаше да знае преподавателката по история. – Как те ще знаят кои клетки са носители на мутации, за да убият точно тях?

Беше улучила онова разминаване, между научното обяснение на  болестта и лечението, което бе добре познато на онколозите. Вече толкова много години лекарите онколози бяха като в тенджера под налягане.

През всичкото това време онколозите не стояха със скръстени ръце, те се бореха за всеки човешки живот до последно. Беше станало ясно, че ракът не е болест, а много болести.

Това е война с един безформен и всепроникващ враг. В нея има победи и поражения, героизъм и арогантност. И както във всяка война има ранени, обречени, забравени и загинали.