Въпреки прогнозите за времето, дъждът избяга надалеч и ако не беше лекия ветрец, жегата щеше да се усеща осезателно.

Слави и Добри седяха на сянка под стария орех и разискваха много интересна тема. Младите умове търсеха истината и не се оставяха някой да ги подведе лесно.

– За да се променим, – разсъждаваше на глас Слави, – трябва да познаваме Божията истина и да имаме добри възможности за избор, но също трябва да се промени и начина ни на мислене.

– Битката с греха започва в ума ни, а не в поведението ни, – добави Добри.

– Начинът, по който мислим, определя начина, по който се чувстваме, а начина, по който се чувстваме, определя начина, по който действаме,  – констатира Слави.

– Ако искаш да промениш начина, по който действаш, – съгласи се Добри, – ще трябва да промениш начина си на мислене.

– Освен това, ако искате да промениш начина, по който се чувстваш, трябва да започнеш с промяната на начина, по който мислиш., – отбеляза Слави.

– Например, – махна въодушевено с ръка Добри, – мога да кажа: „Аз трябва да обичаме децата си повече“, но това няма да проработи. Или някой може да каже: „Имам нужда да обичам моя съпруг повече“, но и това няма да проработи.

– Ние не можете да се борим с чувствата си, – разсъждаваше Слави над представените примери от приятеля си. – Трябва да променим начина, по който мислим за децата си, за съпруга си, за жена си, а това ще промени начина, по който ще се чувстваме, а след това ще промени и начина, по който действаме.

– Нужно е да имаме духовно обновление на нашите мисли и нагласи, – обобщи Добри.

– Битката с греха е битката за справяне с тези недостатъци в живота ни, които не харесваме – тя започва в ума си,  – не остана с разсъжденията си по-назад Слави.

– Ако искаме да променим нещо в поведението си, или нещо в емоциите си, трябва да започнем с нашите мисли и отношението си към хората, – отбеляза Добри.

– Обновяването на ума е свързано с думата „покаяние.“ А знаем, че покаянието за много хора означава нещо лошо, нещо, което човек не искам да направя, защото смята, че това ще му причини болка, – засмя се Слави.

– Но тук става въпрос за промяна на ума, – каза Добри, – т.е. да се научим да мислим по различен начин.

– Всъщност ние се обръщаме от никаква надежда към нова надежда, от чувство на неудовлетвореност към свобода, от тъмнината към светлината, от омразата към любовта, – забеляза Слави.

– Променя се и начинът, по който мислим за Бог,  – отчете Добри. – Аз имам много недостатъци, но съм искрено обичан от Него.

– Да променим начина, по който мислим за света, за икономиката, за своето минало, настояще и бъдеще, в това се заключава въпросът, – извика възторжено Слави.

Първите капки дъжд прогониха младежите изпод закрилата на стария орех и те бързо се вмъкнаха в близката беседка, където щяха поне временно да бъдат на сухо.

В стаята беше толкова тъмно, че мракът можеше с нож да го режеш. Светльо седеше на края на леглото, подпрял главата си с длани.

Той не можеше да изчисти спомена, който постоянно го тревожеше.

Завари баща си пред тоалетката на майка си.

„Сигурно му е свършил одеколона за след бръснене – помисли си Светльо – и търси нещо подходящо за да го замести“.

Тогава баща му стреснато се обърна, а той се шокира.

Мъжът срещу него, човек на средна възраст, имаше подчертано ярко червило на устните си. Забелязваха се бледо изписани зелени сенки, а очите му бяха подчертани с черен молив.

Светльо веднага избяга от стаята. Това, което видя, умът му не можеше да го възприеме.

– Защо е пред тоалетката на мама? На жена ли се прави? – уплашено си каза той.

Баща му го настигна в коридора, хвана го за рамото и каза:

– Не споменавай нищо за това пред майка си.

По-късно Светльо заварваше баща си да се кипри и конти там. Дори веднъж забеляза на краката му обувки на високи токчета, а пред огледалото мереше върху себе си някои от роклите на майка му.

За Светльо това бе истински ад. Той не смееше да сподели с никого това. Ако кажеше в училище на някой от приятелите, щеше да му се присмее, а майка си не смееше да погледне в очите.

Минаха няколко месеца и майка му узна. Тогава родителите му започнаха да се карат и един ден баща му каза:

– Аз си тръгвам.

Светльо трепна, но нищо не отговори. Външната врата хлопна и настана тишина.

Скоро се прибра и майка му:

– Отиде ли си?

Светльо само кимна с глава.

Тя седна на дивана и каза:

– Отвори прозореца, да се от мирише.

– Добре….

Майка му се разплака. Светльо дойде и я прегърна. Хлипайки тя започна да говори:

– В началото не се досещах, че той …. има нещо общо с пазача при училището. Виждах ги заедно, но за мен това ….. бе нормално. Мъже се срещат, ….. пият заедно, ходят на риба или мачове ….

Болката ѝ изригна в нестихващ плач. След като се успокои продължи:

– Щях да му простя. Човек се обърква. Но той нямаше намерение да се отказва……. И с кого тръгнал? С този тъмнокож човек, не е негър, но кожата му е такава …..

– Мамо, как не си го усетила? – смутено попита Светльо.

– Мислех си, че хората си омръзват ….. Толкова години сме заедно, няма да си лягаме всяка вечер все едно за първи път го правим.

– Аз го заварих пред тоалетката ти, а ти как разбра?

– Защо не ми каза? От колегите си научих, че когато ме нямало в къщи отивал при Наско пазача и там се бавел дълго. Никой не подозирал нищо лошо в това. Но един ден човек от квартала потърсил пазача и ги заварил, вратата не била заключена

Светльо бе отвратен. В живота му всичко се обърка.

„От сега нататък, как ще живея? – идваше му и на него да се разреве. – Майка имам, но кой е баща ми? Или имам две майки? Тогава какво съм аз?“

Симеон бе станал вече старец. Косата и брадата му бяха побелели. Той бе живял 50 години, като бе употребявал съвсем малко хляб и умерено количество вода.

За себе си казваше:

– Аз умъртвих в себе си страстта към блудството, сребролюбието и тщеславието.

Чу го Иван, който бе почти на неговите години и го попита:

– Мислиш ли, че си се преборил със всичко това?

– Мисля, че съм успял да го постигна през всичките тези години на въздържане, – отговори Симеон.

– Добре, – каза Иван, – да видим дали това е така? Представи си, че влизаш в дома си и на леглото ти има жена. Можеш ли да си помислиш, че това не е жена?

– Не! – каза бързо Симеон. – Но се боря с мисълта, да я докосна.

– Тогава, – констатира Иван, – ти не си умъртвил страстта към блудството, тя е още жива и те връзва.

Симеон наведе глава.

– Сега нека предположим, – продължи Иван, – че вървиш по пътя и видиш парчета от глинен съд, а сред тях злато. Може ли в ума ти да не се появи изобщо мисъл за златото?

– Не! – отговори Симеон. – Но се боря с мисълта, да не взема това злато.

– Значи и тази страст е още жива, и тя те връзва здраво, – каза Иван. – Да опитаме с друго. При теб са дошли двама човека. Единият те обича и те хвали постоянно, а другият те мрази и злослови против теб. Можеш ли с еднакво чувство да приемеш и двамата?

– Не! – каза Симеон. – Но се боря с мислите си и се старая да направя добро на този, който ме мрази, наравно с този, който ме обича.

– Следователно , – заключи Иван, – страстите са живи и те връзват, въпреки че се стараеш да имаш чисти помисли.

„… и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Когато хората очакваха зимата да си отиде, тя с невероятна сила изяви присъствието си.

Силният вятър, ниските температури и силния снеговалеж не попречиха на Атанас и Жеко да се съберат край запалената печка и да говорят на воля за всичко, което ги бе развълнувало или им дошло на ум.

Те бяха стари приятели с младежки дух.

– Популярността и похвалите често са по-опасни за християнина от преследването му, – констатира Атанас.

– Те могат да го откъсне от Бога и той да не осъзнае това, – добави Жеко.

– В същото време такъв се превръща  в човек, който е „възлюбил славата човешка повече от Божията слава“, – уточни Атанас.

– За съжаление, когато всичко в живота е благополучно, губим ясния поглед върху нещата, – поклати глава Жеко.

– Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, – наблегна Жеко, – който „се научи да бъде доволен“ във всяка ситуация.

– Нужно е да имаме желание да угаждаме на Христос, – каза Атанас. – И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Го е допуснал  за нашето вразумяване и растеж в служението.

– Трябва да знаем едно, – вдигна пръст нагоре Жеко наставнически,  – всички обстоятелства независимо дали са благоприятни или неприятни за нас, добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

– Трябва да се молим Бог да ни помага, – разпери ръце Атанас, – да не се притесняваме за това, което вършат другите хора и да бъдем доволни от всичко, което Той ни изпраща.

– Не трябва да се боим, – заключи Жеко, – защото за утрешния ден, Бог вече се е погрижил.

И двамата старци, се загледаха през заскрежения прозорец, където снегът продължаваше да вали.