Румен беше отчаян. Бе попаднал в положение, от което не знаеше как да се измъкне. Излезе навън и вървеше през нивите без да мисли накъде отива.

Изведнъж пред него застана един старец. Той беше с дълга прошарена коса и малки едва забележими мустаци.

– Изглеждаш ми доста объркан и не на себе си, – каза старецът.

– Ти пък от къде се появи? – грубо каза Румен.

– Това е моята ферма, обичам често да се разхождам тук, – отговори старецът спокойно.  – А ти знаеш ли накъде си тръгнал и къде отиваш?

– Шляя се нагоре надолу, – каза неопределено Румен.

– Аз питам за живота ти? – настоя старецът. – Познавам много хора, които се сблъскват с някакви неприятности и изглеждат като теб, изпълнени с неувереност и страх. Разкажи ми, може и да ти помогна да излезеш от безизходицата, в която си попаднал.

Румен погледна старецът. Лицето на възрастния човек беше спокойно и уверено. И той му разказа всичко.

– В това състояние си, защото си изгубил целта си, – заяви твърдо старецът. – Нямаш насока в живота си, която да те зарежда с ентусиазъм, който осигурява увереност и стимул да преследваме мечтите си. Да живееш без цел е все едно да си перце, което лети, където вятърът го отнесе.  Така си се превърнал в ходещ мъртвец. Когато човек открие целта си, той намира смисъл да се движи и живее. Трябва да намериш правилния път, а мотивацията ще довърши всичко останало.

– А къде да намеря тази цел? – попита Румен.

Старецът не отговори веднага.

Цяла нощ Румен се бе молил:

– Господи, покажи ми цел, която да следвам….. използвай ме за изпълнение на Твоите цели, нека да бъда част от Твоя план.

И ето сега съвсем непознат човек за същото му говори. „Неведоми са пътищата Господни“.

– Мислех си, че съм намерил целта, когато завърших университета, – започна неохотно Румен. – Но сега се съмнявам във всичко: в работата си, в решенията, които съм взел, в миналото и за бъдещето ….. Аз съм един изгубен човек.

Дълбока въздишка, примесена с отчаяние, се отрони от младия мъж.

– Това може да се промени, – каза старецът.

Румен го погледна с надежда.

– Намери място, където най-добре биха прилегнали дарбите и уменията ти. Започни да работиш усилено, без да обръщаш внимание на всяко противодействие и упорство, такива винаги ще имаш. Тогава ще се почувстваш уважен, зачетен и признат.

Румен реши да послуша старецът и да опита.

Историята на този човек, който се казва Савадаго е започнала в далечната 1974 г., когато той решил да помогне на своята страна Буркина Фасо да преживее сушата.

Заради нея повечето от жителите били принудени да  отидат другаде да живеят.

Но Савадаго решил да използва древен метод за обработка на почвата с помощта на компост, вода и семена.

Освен това той обикалял цялата страна на мотоциклета си и учел другите хора на своите умения.

След 40 години повече от 3 милиона хектара пустиня, чрез усилията на Савадаго и неговите помощници, се превърнали в плодородна почва.

Лицето на Камен бе напълно безизразно. Държеше се така все едно нищо не се бе случило. Валери го наблюдаваше и си мислеше: „Това момче е лудо“.

Камен се разсмя  весело, когато видя вторачения поглед на Валери в него и каза:

– Виждал ли си как лихварите играят шах?

– Да.

– Играят предимно старци, но има и деца, дори много по-малки от мен. Едно от тези хлапета винаги побеждава. Дори старият равин с брадата и смешната шапка не може да го бие.

– Наистина ли? – ококори очи Валери.

– О, да. И аз се чудех, как го прави. Както и да е, онзи равин казва, че умението да се играе шах е дар от Бога, все едно да видиш божествения план за себе си. Онова хлапе, едва може да чете. Това не е ли знак за нас, че зад всичко се крие някакъв порядък?

Валери го гледаше изненадано. Такава прозорливост, а бе само момче.

– Аз имам две дарби, – продължи самоуверено Камен. – Мога да убивам животно също тъй лесно, както ти трошиш чиния… А другото е, че щом погледна карта или застана в някоя местност, веднага виждам как да се нападне или да се отбранява. Просто ми идва отвътре, както на онова момче.

Валери го погледна недоверчиво. За убиването бе съгласен, защото го бе видял с очите си, но за другото.

– Макар че това едва ли е дар от Бога. Ако не ми вярваш, толкова по-зле за теб.

Камен стана и недоволен се отправи към вратата. Усещаше, че не му вярват и не го приемат на сериозно.След малко се чуха отдалечаващите му стъпки в коридора.

На огреният от светлината западен хор величествено се издигаше разточително украсения орган. Корпусът му се намираше на най-горната емпория, а електрическия шпилтиш, резултат от по-късно преустройство, на най-долната.

Детските очи на Любомир грейнаха, когато вдигна поглед към внушителната гледка на тръбите. Онемял тръгна по скърцащата дървена стълба след органиста. Когато стигна горе с възторг погледна тръбите на главния регистър на органа.

– Ако това падне на главата ми, ще умра от страх, – каза Любомир. – Какви страхотни чукчета.

– Да подобни инструменти са много впечатляващи, – каза органистът. Органите са били едно от най големите чудеса на техниката по времето на Бах. Ако разглобиш този орган ще ти трябва цял склад, за да събереш всичките му летвички, копчета, пружини, клапани, стотици отворени и затворени тръби от калай или дърво.

– Той прилича на една огромна машина, – каза със страхопочитание Любомир.

– Конструиран е по строгите закони на математиката, физиката и дори психологията, – каза органистът. – Умението на органа е да отразява звуците от света. С него може да се предаде тътена на гръмотевицата и песента на славея, нежното шумолене на вятъра и рева на урагана, плача на бебето и мърморенето на стареца.

– Органът всичко ли може да изрази? – попита Любомир.

– Да, дори може да изразява и чувства, – засмя се органистът, – като радост, болка, надежда, отчаяние, смях, меланхолия. Има дори органи с вградени звънчета., които предават звуците на пастирите от Витлеем.

– Тръбите само на горе ли се насочват, – позаинтересува се Любомир.

– Има и такива, на които тръбите са поставени хоризонтално на корпуса, като фанфари на бойното поле. С тях по времето на Бах са свирели музика на войната, трясък и пукот, шум и писъци…..

– А може ли да свири като Harley-Davidson, – ококори очи Любомир.

– Какво е това? – изненадано попита органиста.

– Мотоциклет.

– Аз му обяснявам тук за органа, а той  мисли за мотоциклети, – намръщи се органиста. – Искаш ли да играем на една игра?

Органистът без да дочака отговор, хвана Любомир за ръка и го заведе при шпилтишите на най-долната емпория, включи меха и настрои регистрите.

– Сега ще отгатваш какво свиря, – каза органистът на момчето.

Любомир кимна. Органистът сложи длан върху клавиатурата и изсвири една въздишка във високия регистър. Мелодията прозвуча пискливо и ужасно фалшиво. Той повтори мотива, но този път по-жалостиво.

– Така звучи мама, когато крие недоволството си от татко, – каза Любомир.

Органистът се засмя, а след това изсвири друг мотив, само че този път в ниския регистър със суббас и педала.

Любомир се замисли сериозно, а после каза:

– Звучи като гръмотевица.

– Не напразно органът е наречен „царят на инструментите“, – гордо отбеляза органистът. – По времето на Бах градовете в Германия са се надпреварвали кой ще направи по-голям и по-величествен орган, с две три хиляди тръби, с два или три мануала. Най-дългите тръби на органа са високи, колкото една къща.

След това малчуганът помоли:

– Изсвирете ми нещо хубаво, моля ви.

Органистът не можеше да откаже на това любознателно момче. Седна, съсредоточи се и започна да свири.

От органа звучеше Токата и фуга в ре минор ……

Димитър и Вероника се разхождаха в парка. Срещна ги Георги и се присъедини към тях.

Изведнъж една жена изтича пред тях и ентусиазирано прегърна Вероника.

– Криси, – Възкликна Вероника, какво правиш насам?

След минута жените се разбъбриха помежду си. Георги и Димитър се почувстваха изолирани.

– Какво да ги правиш жени, – засмя се Димитър.

– А не ти ли се е искало понякога да бъдеш като тях, – подметна Георги, – открит, лъчезарен и готови за общуване.

– О, ако имах такива качества щях да стана президент на страната или поне най-богатия човек в областта..

Димитър реши да сподели извода, до който бе достигнал в дългогодишния си брак :

– Колкото и странно да ти звучи, но оценявам умението на жена си, да оценяват за миг човека, който стои срещу нея. И това не е човек, който отдавна познава или е чула за него, а  такъв, с който току що се е здрависала.

– Понякога им завиждам на жените, че са толкова проницателни, – засмя се Георги, – но често се обърквам от заключенията им. За несвикнали с това мъже, изслушването на женско мнение е доста влудяващо преживяване.

– Тия дни споделих с Даниела, че искам да поверим парите си на Проданов, – каза Димитър, – а тя ме изгледа строго и каза: „Да не е посмял, да припариш до парите ни“. Тя го бе видяла само за малко и бях много изненадан от преценката ѝ. Аз познавах човека от дълго време и имах добри впечатления от него.

– Навярно не си прибързал, – засмя се Георги, – като си отхвърлил констатацията ѝ?

– Най-напред се ядосах, – заяви Димитър, – смятах, че този път вече е прекалила с антипатиите си.

– Но тя не бе се излъгала нали? – полюбопитствува Димитър.

– Добре, че не се свързах с този човек. Той играеше двойна игра, която изобщо не можеш да прозреш, докато не те обере до шушка. Е, това разбрах по-късно от хора, които бяха пострадали от него. А какво щеше да стане ако бях влязъл в капана му.

Двамата мъже се засмяха. Жените бяха приключили обсъжданията си и вече се насочваха към тях…..