Михаела седеше на една пейка в парка с баща си и задаваше въпрос след въпрос:

– Какво означава да действаш нормално? Правя различни неща и си мисля, че постъпвам добре, но … другите реагират остро.

– Нормалното ли? – леко се усмихна бащата. – Това е поведение, което е типично и очаквано, стандарт определен от обществото.

– Но всеки разбира нормалното по свой начин, – махна с ръка Михаела. – Хората са толкова различни.

Бащата замълча, а после добави:

– Нормалното за дадена култура, може да изглежда неприемливо в друга. Нашите представи за нормално ни объркват спрямо другите, които са различни от нас и често не знаем как да реагираме.

– Случвало ми се е да бъда озадачена от нещата, които стават и да питам: „Кога всичко отново ще стане нормално“? – сподели Михаела.

– А понякога не се ли съгласяваш преждевременно и си казваш: „Предполагам, че новото е нормално“, – попита бащата.

– Какво толкова, – повдигна рамене Михаела. – Обикновено знаем какво да очакваме и намираме комфорт, дори това да не е добро и здравословно.

– Такава утеха не винаги е здравословна, – бащата погледна с укор дъщеря си.

– Какво ще стане ако живея живот по-добър от приетия за нормален? – Михаела предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си.

Бащата въздъхна тежко:

– Като последователи на Христос, ние сме призовани да живеем различно. Светът ни казва, че трябва да следваме сърцето си, но ние знаем, че сърцето е измамливо. Рекламите ни предизвикват, че трябва да имаме перфектно тяло, но основната ни цел трябва да бъде благочестието. Често ни казват, че трябва да поставим себе си на първо място, но ние трябва да живеем живот, в който да даваме на другите нужното, а такъв живот е възнаграждаващ.

Хубавото време пръсна всички от дома. Наско остана сам. И той се отдаде на размишления:

– Какво търся обикновено? Пари, слава, връзки, …. Но това не са ли средствата, с които мога да постигна даден цел?

Всъщност копнежът му бе да има радост, мир и да бъде удовлетворен.

– Парите могат ли да ми купят спокойствие? Какво ти спокойствие, човек, който има много пари е непрекъснато притеснен, къде може да да вложи средствата си, за да не ги загуби. Оф …

Наско разроши косата си с длани.

– А връзките ще ми донесат ли радост?…. Не, животът не работи така, както мислим, че трябва да бъде.

Той огледа стаята си. В нея имаше толкова много предмети, които на времето, желаеше така силно, но сега нещата стояха другояче.

– Ето имам всичко това, но то не ме задоволява. Да не говорим за по-близки взаимоотношения, които са способни да ни навлекат най-големите сътресения в живота.

Наско закрачи нервно из стаята.

– Жадувам за радост, мир, удовлетворение, но изглежда сякаш всичко е извън моя обхват.

Той размаха недоволно ръце:

– Не, аз има нужда от нещо много по-голямо, по-силно и по-сигурно.

Баща му, който внезапно влезе в стаята и чу последния му възглас, само се усмихна и каза:

– Знам, че може да ти звучи много просто, прекалено лесно, но Исус е много повече от това, което можем да си представим.

Наско погледна с укор баща си, но той продължи:

– Той е Създателя, Поддръжника и Източника на всяко добро нещо. В Неговото присъствие винаги има „пълното от радост“. Колкото повече познаваме Исус, толкова повече имаме радост, мир и сме удовлетворени.

Наско само въздъхна, но изслуша думите на баща си докрай:

– Твърде често насочваме сърцето си към богатството на глупаците и тяхното фалшивото съкровище, а не към това, което е в Христос. Идеалният дом, мечтаната работа, невероятна екскурзия или финансова сигурност могат да осигурят моментно щастие, но дългосрочно не успяват да донесат удовлетворение. Не е погрешно да се наслаждаваш на някое от тези неща, но те просто са недостатъчни за трайно задоволство. Твърде бързо губят блясъка си. Надеждата ми е, сине мой, да станеш от хората на постоянната радост.

Наско само наведе глава. Много пъти бе слушал подобни думи, но все още не бе взел окончателно решение.

Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.

Плъзгаше се по леглото. Тупваше на пода и се претълкулваше през глава.

– Краси, пак ли, – викаше майка му.

– Мамо, гладен съм …

Майка му го погледаше с укор.

– Пие ми се вода …..

– Престани, заспивай! – недоволно нареждаше майка му.

– Искам до тоалетната ….

– Номера…..

– Искам прегръдка.

Майка му го прегърна и нежно му каза:

– Ако искаш да порастеш, трябва да спиш следобед поне един час.

„Когато съм заета с нещо, се чувствам приет, – помисли си майката. – Може и при него да е така. Движи се, не търпи покой. Просто се чувства жив…“

Шумът я разсейваше от притесненията за недостатъците и предизвикателствата ѝ.

– Предаването ми на тишина и покой, – каза си тя – само потвърждава човешката ми крехкост. За това и аз избягвам като Краси да се подавам на тишината и мълчанието.

Тя се замисли, а след това добави:

– Дали постъпвам така, защото си мисля, че Бог не може без мен да се справи с всичко?

Това сякаш бе откровени свише.

Бог е нашето убежище, независимо колко проблеми или опасности ни заобикалят.

Пътят ни може да изглежда дълъг, плашещ и помрачаващ, но Неговата любов ни обгръща. Той ни чува, отговаря и остава с нас не само сега, а завинаги.

Можем да прегърнем тишината и да разчитаме на неизменната любов и постоянно присъствие на Бог.

Нека бъдем спокойни и да си почиваме в Него, защото сме в безопасност под закрилата на Неговата неизменна вярност.

Творецът създаде от нищото прекрасен свят. Той слезе сред него, за да му се полюбува.

В сянката между лианите, на килим от цветя той съзря човека, който ухажваше прекрасната си любима.

Създателят го попита:

– Доволен ли си от това, което направих, за да се чувстваш добре и да бъдеш щастлив? Ето лазурното небе, блясъка на морето, белите лилии, ярките рози, тихият вятър, който разнася аромата на цветята. Когато се отдаваш на любимата си, стройни палми са се надвесили над теб.

Човекът удивен погледна Твореца и дръзко отговори:

– Кой си ти? И защо ме питаш дали съм доволен или не от това, което съществува? Кой ти е дал това право? И защо е необходимо да ти отговарям?

– Аз съм този благодарение, на което съществуваш и си заобиколен от толкова красиви неща. Моята щедра ръка е разсипала цветята в полето. Аз запалвам звездите на небето. Повелих и слънцето грее. Създадох деня и нощта, зноя и прохладата, твоята прекрасна любима и тебе. Няма ли да ми благодариш?

Човекът изумен каза:

– Благодарност? За това, че си създал всичко? Какво ме интересува това? И защо е нужно да ти благодаря? Виждам, че всичко си съществува нормално и това ме устройва напълно. Защо ми е да знам кой, за какво и защо е създал всичко това?

– Дълбоко в сърцето си нямаш ли желание да паднеш на колене, да се помолиш и да ми благодариш за всичко, което съм ти дал?

– Да се моля? – възкликна човека. – Да си губя времето с молитви, когато животът е тъй прекрасен?! И ти искаш, когато виждам всичко прекрасно около себе си, да си мисля за теб? Желаеш да се откъсна от любимата си и да се отдам на някакви си молитви? Не, животът е прекрасен. Нямам време да се моля. Трябва да използвам всичко, което ми е предоставено и да не губя време за разни благодарности.

Цветята полегнаха. Палмите с укор заклатиха върховете си. ……

Така се роди неблагодарността.

В кухнята падне нещо с трясък и се разнесе писък. Ана трепна, но не помръдна. Последва оглушителен рев.

Мартин и Надя се спогледаха. Те бяха дошли за малко при Ана, но не искаха да ѝ създават главоболия.

– Ще погледнеш ли какво става там? – смутено попита Мартин.

– Вероника не стои на едно място, – засмя се Ана. – Завъртяла се е и е бутнала ютията от перваза. Това се случва почти всеки ден.

– Но тя плаче, – с укор я изгледа Надя. – Може да се е наранила.

– Ако се беше ударила, нямаше да плаче, – Спокойно отвърна Ана. – Не е за първи път. Просто се е уплашила. Нека свиква, че с някои неща трябва сама да се справя.

Малко след това на прага цъфна жива разплакана русокоса кукла с разплакано лице.

– Кога ще си дойде татко? – намусено попита момиченцето.

– Баща ти ще се прибере сутринта, – каза Ана, – дежурен е. За какво ти е татко? Какво си е случило?

– Той щеше да ме съжали, – детето сърдито погледна майка си. – Аз плача, плача, а ти не идваш.

– Добре, миличка, – Ана погледна дъщеря си и вдигна вежди, – иди си поплачи до сутринта, докато си дойде баща ти. А сега възви в кухнята, изяж яденето си и внимавай Иво да не пипа солницата, че пак ще пръсне солта.

Детето не получи очакваното съжаление, но сега можеше да контролира малкия си брат и се почувства като мамина помощница.

Момиченцето радостно подскочи и се затича към кухнята. От там се чуваше как крещи на брат си:

– Иво, яж и да не си пипнал солницата. Мама ти забранява да правиш това.