На Владо от време на време му трепереха ръцете. И той отиде на лекар.

След прегледа докторът отбеляза:

– Добре си. Нищо ти няма.

Владо го погледна озадачен, аха да се разплаче:

– Докторе, колко ми остава? – попита той.

– Вие май не чухте какво ви казах? Това е просто стареене на тялото.

Владо тръсна глава и тихо каза:

– Може би имате право. Старея …

И си тръгна малко обнадежден.

Както ръцете ви могат да се разтреперят от време на време, така и вие понякога съгрешавате. И когато допуснете това, помнете, че грехът може да ви докосне, но не може да ви обсеби, защото Христос е в вас.

Доверете се на Бога.

Вашето сърце е Негов дом, а той е вашият Господар.

Да недоволстваш и роптаеш е най-лесно, особено когато си в затруднение.

Всички ли реагират така в трудни моменти?

Близък приятел на семейство Петрови, бе овдовял преди пет години. Трудно му бе. Децата му бяха в тинейджърска възраст. Внезапно този мъж почина от рак.

Петрови осиновиха сираците, въпреки че имаха още четири деца.

Няколко месеца по-късно цялото семейство бе далеч от дома си. Радваха се на почивка край морето.

Тогава къщата им пламна и изгоря до основи.

Отсявайки пепелта, разчитайки че ще намерят нещо ценно, бездомното семейство се натъкнаха на лист хартия, който бе добре запазен.

Когато Катя, една от дъщерите на Петрови, го намери се усмихна и го прочете на глас:

– Удовлетворение: Осъзнаване, че Бог вече е осигурил всичко необходимо за настоящето ни щастие.

Сякаш цялото семейство чу гласа на Бога от изгорялата къща.

Той ги видя, чу ги и беше с тях.

– Пламтяща къща, не може да изгори всичко, което е наше, – възторжено възкликна главата на семейство Петрови.

Този възглас бе подет от Симо, едно от осиновените деца:

– Тяло, опустошено от рак, не може да ни отдели от Христовата любов.

– Страданието се опитва да ни заслепи за Христос, – добави стопанката на изгорелия дом, – но вярата държи нашата надежда.

Исус е централната част от пъзела на страданието. Ако Го поставим на място Му, пъзелът ще придобие смисъл.

Независимо през какво преминавате, погледнете нагоре и се усмихнете.

Ангелов бе биолог по професия, а приятелят му Михов специалист по аеродинамика. Двамата се познаваха още от училищната скамейка.

Въпреки различията в интересите им, те имаха и общи теми. Факта, че двамата упражняваха различни професии красноречиво говореше за това.

Независимо от това има нещо общо между биологията и физиката. Двамата приятели разговаряха именно по тези въпроси.

Един ден Ангелов попита приятеля си:

– Не е ли странно, че големите насекоми летят с крила, които са твърде малки в сравнение с тяхното тяло. Вземи за пример пчелата.

Михов направи няколко бързи изчисления и категорично заяви:

– Въз основа на теглото на пчелата и площта на крилата ѝ, тя не би трябвало да може да лети. Това противоречи на законите на физиката.

Михов бе направил малка грешка. Той бе направил изчисленията си така, сякаш пчелата лети с твърди криле.

– Да, но те летят, възкликна Ангелов. Ти взе ли по внимание, че пчелите имат гъвкави криле?

– Не, – поклати глава отрицателно Михов. – А това има ли някакво значение?

– Дали има, ти ще кажеш. Ти си специалиста. Не е лошо да вземеш под внимание, че те размахват криле нагоре и надолу, но извършват и кръгови движения, – посъветва го Ангелов.

– Да, прав си, – Михов започна да клати глава и да разсъждава на глас. – Тези техни движения създава въздушен вихър под тях, който дава възможност на малките крила да повдигат масивните тела на пчелите.

– Знаеш ли, че пчелите могат да извършват със своите криле до 250 движения в секунда и да летят със скорост до 65 километра в час, – отбеляза Ангелов.

– Невероятно! – възкликна Михов.

– В крайна сметка твърдението, че пчелите нарушават законите на физиката и не би трябвало да могат да летят, е мит, породен от погрешни изчисления, – засмя се Ангелов.

Двамата приятели се разсмяха и се потупаха по раменете.

Хълма Голгота. Исус бе разсъблечен, а войниците разделяха малкото, което Той имаше. На всеки от тях се падаше по нещо.

Така бяха поделени Неговия колан, сандали, но когато стигнаха до дрехата Му, която не бе шита, а изтъкана отгоре до долу си казаха:

– Да не я раздираме, а да хвърлим жребие за нея чия да бъде.

За да се сбъдне написаното, което казваше: „Разделиха си дрехите Ми, И за облеклото Ми хвърлиха жребий“.

Исус висеше над тях и ги гледаше, а те Го игнорираха и хвърляха заровете си.

Грубият им смях и тракането на заровете бе в рязък контраст с болката, която пронизваше тялото Му.

Днес някои от нас все още хвърлят зарове за дрехата на праведността Му.

Ще попипате:

– Нима е възможно това?

За съжаление да.

Пренебрегвайки смъртта Му на Кръста, те залагат вечния си живот на шанса да спечелят приемане от Бога чрез своята религиозност, морал, филантропия…..

Но единствения начин да получим това е чрез размяната на нашите собствени мръсни дрипи праведност там на Кръста.

Тъмнина покриваше цялата земя от шестия до деветия час.

Чу се вик:

– Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил?

Думите идваха от напуканите устни на Един от разпънатите на кръста. Измъченото Му тяло бе стигнало предела на издръжливост.

За първи път Баща и Син бяха разделени.

– Защо?

– Заради нашите грехове, които застанаха между тях.

Макара и сред тълпата, на планинския склон или до самото езеро, двамата бяха заедно. Бащата бе винаги с Него.

Те бяха толкова близки, че бяха като едно.

Да бъдат разделени бе по-лошо от кошмар. Бе самият ад.

Никой не би разбрал самотата, която Исус изтърпя на кръста.

Но той бе жертвеното Агне за греха ни, за да не бъдем никога отделени от Бога.