Денят беше мрачен, но облаците скоро се разбутаха и слънцето се усмихна чаровно на събралите се да празнуват днешния ден.

Минчо обикаляше наоколо и се чудеше: „Какво ще правят тези хора тук?“ Той бе само петгодишен и тепърва се ориентираше в събитията.

Беше дочул някой да казва, че днес е „Ден на будителите“, но думата будители съвсем не му бе ясна.

По звучение я свързваше със будя, събуждам. Нали и него всяка сутрин го будеха да ходи на детска градина.

Минчо забеляза един солидно облечен господин, настрани от събралите се, който се взираше в някакви листове, прелистваше ги и нещо мърмореше под носа си. Очилата му често падаха и той го понаместваше.

Минчо предпазливо се приближи към мъжа, дръпна го леко за горната дреха и тихо каза:

– Здравейте!

Мъжът бързо се обърна, видя момчето и му се усмихна.

– Здравей, какво правиш тук?

– Нали днес е празник на ….. будителите, – запъна се Минчо. – А кои са тези будители? Те събуждат ли някой, както мама сутрин го прави за мен?

Мъжът се засмя и разроши сламената коса на Минчо.

– Или може би това са такива, които бутат някой да направи нещо, – плахо предположи Минчо.

– Донякъде си прав със побутването, – каза съвсем сериозно мъжът. – Това са били бележити и всеизвестни българи, които са умеели да убеждават другите в името на висш идеал или някоя значима цел. И това не е свързано с тяхното лично ощастливяване, а с желанието за по-добър живот на народа.

– Като Левски ли? – попита Минчо.

– Да, като него, – отговори мъжът. – Трудно му е било на Дякона да организира народа и да накара чорбаджиите да развържат кесиите си.

– А днес има ли …. будители? – попита Минчо.

– Животът ни е труден, – каза мъжът, – но винаги се намират хора край нас, които ни подтикват да бъдем добри. Това са онези хиляди светулки, които ни направляват по правилния път.

– Когато порасна, – възторжено подскочи Минчо – ще стана будител. Ще помагам на хората да стават по-добри и да се обичат.

– Да не забравиш, – засмя се мъжът.

Музиката гръмна на площада и хората започнаха да се стичат към трибуната, която бе окичена с цветя.

Минчо загуби събеседника си в тълпата, но макар и със закъснение се закани:

– Ще видиш, чичко, ще стана будител.

Клара бе малка дребна девойка, но това не ѝ попречи да завърши библейското училище към църквата, която посещаваше.

Веднъж, когато се молеше, тя ясно чу глас:

– Иди в Китай!

Първата ѝ реакция беше такава:

– Боже, това Ти ли си? Трябва да уча китайски и не знам колко време ще ми отнеме това. Наистина ли искаш да отида там?

– Не бойте се, нито се страхувайте, бъди силна и дръзновена.

Китайският език се стори на Клара доста лесен и тя го усвои само за един месец. Всичките ѝ страхове отпаднаха и тя замина като мисионер за Китай.

Дойде войната и Клара стана японска пленница. Тя успя да скрие в дрехите си Евангелието на Йоана. Преди сън, тя се завиваше през глава и успяваше да научи по един пасаж от Евангелието.

Войната свърши и затворниците бяха освободени. Повечето от тях едва местеха краката си, а Клара изглеждаше весела.

Човек от тълпата, който бе забелязал нейната жизненост каза:

– Навярно там са ѝ промили мозъка.

Журналист, който по-късно взе интервю от нея написа:

„Да, мозъкът е наистина промит, но това е направил Бог“.

Нека последваме примерът на Клара. Не само да четем Словото, но и да учим наизуст откъси от Него. Навярно в началото това трудно ще ни се отдава, но нека да не се отказваме. Така ще дадем възможност на Словото да се вкорени в нас.

Когато възникнат трудности в живота ни, тези стихове ще изплуват в съзнанието ни и ще ни укрепят.

Дъщерята на Петър Иванов се женеше, а той бе виден общественик в града, съветник в кметството, инициатор на много тържества в околията.

Сватбата предвиждаше богато меню и строга подредба на гостите на трапезата.

Иванов направи дълъг списък от имената на тези, които бе поканил. Щяха да присъстват много от видните и обществени личности, не само в района, но и в държавата.

Но специално нещата с подредбата на местата се обърка, тъй като някои в последния момент потвърдиха, че ще дойдат, а други, бяха временно, но после имаха възможност да се върнат и т.н.

За това всеки гост, който идваше имаше своя собствена добра идея, къде точно да седне. Така всеки можеше да се приближи до човек, който го интересуваше в една или друга степен.

На сватбата присъстваше и господин Трайков, който беше кмет на града. Той очакваше много от поддръжката на Иванов за наближаващите избори, за това си проби път в тълпата и седна до домакина.

В това време дойде и вицепрезидента, който веднага бе поканен от домакина на челно място, което бе заето от Трайков.

– Извинявайте, – каза учтиво Иванов на кмета, – бихте ли отстъпили това място на вицепрезидента.

– Да, да! Разбира се…. заповядайте, – сконфузи се Трайков и се огледа, но всички останали места бяха заети.

Кметът се изчерви и отиде в края на залата и седна при децата.

Представяте ли си как се чувстваше Трайков? Пот изби по челото ми. Искаше да остане незабележим, когато се промъкваше между редиците назад.

Изведнъж Иванов забеляза, че стар негов приятел, който бе кмет на едно малко градче, седи в ъгъла и веднага се отправи към него:

– Скъпи приятелю, защо си седнал тук? Ела с мен!

И веднага настани приятелят си до вицепрезидента.

Поради смирението си, кметът на малкия град беше поканен на място, където му бе отдадена по-голяма чест.

Скромните хора се смятат за слаби, но смирението съвсем не е страхливост.

То идва от осъзнаването, че не можем да направим нещо сами и се нуждаем от помощ.

В един град в местната управа решиха да проведат агитационна среща, на която щеше да се говори лектор против вярата в Бога.

Времето бе хубаво и благоприятстваше събирането на повече хора. В училищата отдавна вече не се говореше за Бог, това беше тема отредена само за църквата.

Имаше много любопитни, които искаха да чуят какво ново може да им се предложи по темата, а други отидоха без да знаят защо, просто се присъединиха към тълпата.

Скоро дойде и лекторът. Солиден човек с костюм, вратовръзка, очила, които проблясваха над носа му, самоуверена походка и самонадеян поглед върху нещата.

Лекторът дълго убеждаваше хората:

– Няма Бог ……..

Говорителят вдъхновено размахваше ръце и от време на време бършеше с кърпичка изпотеното си чело.

И в края на речта си като неоспоримо доказателство на тезата си, той каза:

– Ако има Бог нека сега ме удари!

Изведнъж към лектора се затътри възрастен човек с бастун. Когато стигна важният гост старецът вдигна дървената си опора и удари говорителя по гърба.

Всички се вцепениха, а специалистът по темата „Няма Бог“  остана в шок.

Като се поокопитиха някои от хората почнаха леко да се усмихват, а други недоволно заръмжаха:

– Защо удари човека?

– Къде се намираш?

– Що за своеволие?

– Кой ти даде това право?

Лекторът притеснен гледаше старецът и му се чудеше, а след това го попита:

– Защо ме ударихте?

Възрастният човек се обърна към множеството и отговори:

– Докато слушах лекцията, Бог ми каза следното за този господин тук: „Сега той ще поиска някой да го удар. Иди при него и го удари. И аз го направих.

– Близо два часа говорене против Бога и всичко отиде нахалост и то само с един удар, – тюхкаха се организаторите.

На Чако Надеев му предстоеше командировка. Това бе неочаквано пътешествие из страната, през което ученият щеше да сподели откритията си през последните 40 години.

Предстоящата среща с много хора го въодушевяваше, но и много притесняваше. Не знаеше дали ще може правилно да предаде идеите си на слушателите, а за него това бе много важно.

В един от градовете пристигна късно. Показаха му хотел, който външно бе с неповторим блясък и красота.

Портиерът му подаде ключа и той се отправи към стаята си.

Когато влезе забеляза, че стаята бе малка. В нея имаше легло, шкаф и баня.

– Всичко е много малко, – каза си Надеев, – но това няма значение.

Очакванията му бяха много по-големи, особено като видя фасадата на хотела, но реши да остави нещата така, без да търси сметка за нараненото си самочувствие.

В този град ученият се задържа цяла седмица. Хората бяха много заинтригувани от това, което им разказваше и всеки ден тълпите към читалището, където се събираха, се увеличаваше.

Чако забеляза, че персоналът на хотела го гледа много озадачено, но той нямаше време да разбере какво става, вън го чакаха хората, жадуващи за нови знания.

И така всичко продължи до края на седмицата, когато трябваше да напусне хотела.

В последния ден, той предаде ключа на портиера и го покани:

– Елате да видите, дали нещо не е откраднато или взето.

– Какво говорите, – усмихна се портиерът, – вие не сте такъв човек.

– Все пак ви моля, елате и проверете, докато не съм си тръгнал, – настоя Надеев. – Не искам после да има приказки зад гърба ми.

Когато се качиха в стаята, портиерът отвори шкафа и продължи напред.

Оказа се че ученият бе прекарал цяла седмица в преддверието на голям луксозен апартамент с панорамен изглед към града.

Когато разбра това, Надеев бе шокиран.

– Не знаехте ли? – попита учтиво портиерът.

„На мен и на ум не ми бе дошло, че това е само едно преддверие, – мислеше си Чако. – Та аз съм спал на шкафчето за обувки и си мислех, че това е легло. А шкафа не смеех да отворя, дори дрехите да си окача! Колко глупаво положение“.

Но Надеев само се усмихна на портиерът, а когато последният го остави, седна и заплака. Той съжаляваше за изгубената възможност да живее в комфорт.

Колко пъти всеки от нас е стоял в преддверието и не е посмял да отвори вратата към истинското, което е било приготвено за него.