Вратата на магазина леко се отвори и се чу радостен възглас:

– Честит празник!

Всички глави моментално се обърнаха към врата. Там стоеше дребничка жена, чийто коси времето не бе пощадило и ги бе покрило с едва забележима бяла паяжина.

Нейното лице грееше, а неотразимата ѝ усмивка веднага спечели симпатиите на чакащите.

В магазина бяха само жени, хванали здраво торбите, които скоро щяха да натежат след пазаруването.

Чу се мощен одобрителен отклик:

– И на теб да е честит!

– То добре, че сами се поздравяваме, – обади се баба Въла. – Я някой се сети за нас, я не.

Кака Съба се усмихна широко:

– Вчера влизам в магазина на центъра. Там бяха пуснали много красиви цветя. Имаше и в малки саксии. Цялото помещение ухаеше.

– А да си забелязала, – намеси се леля Димитрина, – поне един мъж, там да избира цветя?

– Наистина, само жени бяха, – съгласи се Съба.

– Не чакайте от мъж, цвете да ти подари, – намръщено отсече Николета.

– Та нали е празник на жената, – ококори очи Станислава, – поне по едно цвете да ни поднесат.

– Чакай, че си нямаш работа, – каза Славена. – Моят щом стане дума за 8-ми март казва: „Щом е ден на жената, жените трябва да черпят!“

– Е не всички са такива, – дочу се тънкото гласче на Валя.

Тя бе млада булка и мъжът ѝ във всичко гледаше да ѝ угажда. Не всеки ден може красавица като нея, да се съгласи да ти стане жена!

– Снощи, – продължи Валя, – Борката едва дочака 12 часа, за да ми честити празника.

Жените в магазина я погледнаха завистливо и всяка поотделно въздъхна дълбоко, като си каза: Ех, да беше и моя такъв!“

– Мъже, какво да ги правиш, – засмя се магазинерката. – Какъвто и празник да дойде, все те трябва да намажат нещо.

Обстановката се разведри и жените се засмяха.

Когато спасители от Виктория, Австралия, получили обаждане за ударено кенгуру от кола, веднага отишли на мястото на произшествието.

Безсърдечният шофьор успял да избяга, а самото животно за съжаление загинало. И когато спасителите вече мислели, че няма какво повече да направят там, Мелани Фрейзер забелязала малка ръчичка, която се подала от торбата на умрялото кенгуру.

Вътре се оказало съвсем малко телце, което по странен начин привлякло вниманието на хората, Мелани си казала:

– Колко страшно би станало, ако не бях забелязала малкото. То неминуемо щеше да бъде обречено на смърт.

Кенгурчето отвели в приюта, а после го предали на Кристина Гилмор, която се грижела за друго кенгурче останало без майка, което се казвало Нелсън.

Новият член на семейството нарекли Дейвън и Кристина се шегувала:

– Сега се чувствам като майка на две новородени синчета.

Въпреки, че Нелсън е по-голям от Дейвън, тяхната любяща „майка“ е уверена, че когато пораснат, добре ще се разбират.

Арнолд от Корнуола, винаги обичал да се разхожда по плажа. Тази година той е бил неприятно изненадан от изобилието боклук, с който е била затрупана цялата крайбрежна зона.

Неравнодушният мъж събрал екип от доброволци и те започнали уборката. В резултат на това били събрани 35 торби пълни с най-различни предмети.

Особено преобладавал  малкият пластмасов боклук състоящ се от: стари фигурки на войници, мъниста, детайли от конструктора „Лего“, части от малки машинки и други играчки.

За да покаже нагледно, колко боклук ежедневно се появява по плажовете, Роб и неговите помощници превърнали малките части от пластмаса в причудливи произведения на изкуството.

Сега на необичайните експонати можете да се полюбувате в музея на град Лискерд.

Слънцето едва бе показало съненото си лице зад облака, когато Мария побутна спящата си дъщеря:

– Хайде, Анке, днес ще вървим да копаем на Надка царевицата.

Девойката разтърка очи, скочи на пода и сбърчи нос:

– При Надка? Оная черната от долния край? Сложи тогава питка и сиренце в торбата, от нея нищо няма да взема да ям.

– Какво говориш, – изненада се Мария. – Ходила ли си някога у тях? Да, тя е черничка, но ….. сама ще видиш.

Анка вдигна рамене и последва майка си.

През цялото време копаха царевицата и изхвърляха бурените. Когато дойде време за ядене, Надка покани работниците на импровизираната маса под големия дъб.

А там се мъдреше голяма погача, със зачервена коричка и приятен аромат, печено пиле, баница, мляко в изобилие и какво ли още не. Всичко бе поставено на бяла покривка и бе подредено със вкус.

Мария погледна дъщеря си и ѝ намигна. Сякаш ѝ каза: „Видя ли? Какво ти казах? Да, Надка е мургава, но е сръчна и много чиста жена“.

Анка трябваше да признае пред себе си, че всичко бе много вкусно.

„Майка беше права, – помисли си девойката. – Понякога прибързано оценявам хората само по външни им вид. Каква голяма грешка съм допускала. Ето Надка, заради тъмната ѝ кожа е възприемах едва ли не за циганка, не че имам нещо против ромите изобщо, но когато майка ми каза, че днес ще работим на нейната нива си представих мръсни съдове, в които плава нещо подобно на храна“.

Когато свършиха работата Надка даде на всеки по една торбичка с яйца, хубави ябълки и бурканче мед, не забрави да плати на всеки за труда му.

Когато си тръгнаха Мария каза на дъщеря си:

– Такава е тя чиста, любвеобилна и добра готвачка.

– Щедра – допълни Анка – и с голямо сърце. Права беше за нея, майко. Не трябва да съдя за хората по външния им вид, за в бъдеще ще внимавам.

–

Две момичета се връщаха от пазар. Соня бе на девет години, а Катя на 16. Освен тежките торби, двете сестри държаха мобилните си телефони, в които от време на време хвърляха по един поглед.

На един от завоите момичетата отстъпиха на компания от осем човека. Всичките бяха възрастни мъже, облечени в мръсни гащеризони. Изглежда се връщаха от работа.

Един от тях хвана Соня за качулката.

– Ей, малката, давай телефона си!

За да подкрепи заплахата си, мъжът започна да извива ръката на момичето.

Катя се опита да защити сестра си, като удари нападателя с чантата си. Тогава останалите мъже започнаха да я заплашват.

– Не си ли позволяваш много, момиченце…

– Ако те хвана с тези два пръста щете смачкам като бълха.

– Помощ!- извика Катя.

Никой от минаващите там не се спря изобщо, за да окаже помощ на момичетата.. Виждайки опасната компания, хората бързаха да се отдалечат, колкото може по-далече и по-скоро от това място.

Двете момичета много се изплашиха. Катя крещеше и плачеше, но хората бързо отминаваха, сякаш не ги виждаха.

Изведнъж от близката строителна площадка се появиха няколко кучета, които със лай се хвърлиха към мъжете. Оградиха мъжете и момичетата и започнаха да лаят заплашително към мъжете.

Един от нападателите удари кучето, което бе до него, но то го ухапа, а останалите още по-настървено продължиха да лаят срещу мъжете.

Престъпниците започнаха да нервничат. Силният лай привлече вниманието и наблизо спря маршрутка.

Тогава нападателите съобразиха, че става напечено. Хвърлиха телефоните на момичетата и чантата на Катя, а след това се впуснаха в бяг кой, на където види.

Двете сестри бяха силно стресирани. На врата на Соня имаше ярка следа от качулката ѝ, за която я бяха дърпали силно.

Соня и Катя, въпреки премеждието, не забравиха своите спасители. Купиха пирожки, мляко с хляб и нагостиха четириногите си приятели.

– Много съм благодарна на тези кучета, – усмихна се след толкова тревоги Катя.

– Како, защо минаващите не ни помогнаха? Нали видяха, че ни нападнаха? – недоумяваше Соня.

– Може би защото животните са по-човечни, отколкото самите хора, – тъжно се усмихна Катя.