Николета очакваше първото си дете. Мъжът ѝ Йовко тъкмо бе започнал аспирантура. Тепърва ги очакваха затруднения.

Живееха в град, където цените на стоките бяха доста високи. Двамата млади ядяха малко по-евтини спагети и се опитваха някъде да изкарат по някой лев.

Николета често пазаруваше сама, защото Йовко отсъстваше. Тя паркираше колата пред блока. Привързваше сина си към себе си и така натоварена с няколко торби се изкачваше до четвъртия етаж. В блока нямаше асансьор.

Един дъждовен ден ярко се запечата в съзнанието на Николета.

Заваля дъжд като из ведро. Вятърът започна да превива клоните почти до земята. Времето бе хубаво и никой не можа да разбере от къде дойде  всичко това.

Николета носеше сина си и големите чанти с продукти към входа на блока, когато към нея изтича дребна къдрокоса жена на средна възраст и попита:

– Мила, мога ли да ви помогна?

Николета бе зашеметена. За първи път някой ѝ предлагаше помощ.

– Да, да, – каза смутено Николета.

Жената пое торбите и изкачи стълбите, с все още смаяната майка, чак до апартамента ѝ. Николета бе прегърнала детето и не можеше все още да повярва на случилото се.

– Много ви благодаря, – сърдечно каза Николета преди да влезе в дома си.

Жената само се усмихна и добави:

– Няма защо, мило дете! Аз работя в лабораторията отсреща. Видях ви през прозореца и си спомних за годините, когато и аз имах малки деца, и ходех сама на пазар. Не можех да не ви помогна, защото съм била на ваше място и ми се искало поне един човек да дойде и да ми помогне поне с торбите.

Николета се прибра и дълго мисли върху думите на жената.

– Но аз не я попитах дори как се казва …..

Младата майка повече не срещна тази жена, която прояви своята любов на практика. С тази си постъпка тя насърчи Николета, внесе бодрост в безпомощната майка и привдиган духа ѝ.

Щом чуеш фър -пух след себе си, веднага се сещаш за Марийка – почупийка. Не се чудете що за звяр е това!

Това е бусчето на Дико Червения, което побираше 20 – на души. Защо го наричаха така?

Първо Дико имаше приятелка Марийка, без която не можеше да живее. А „почупийка“ бе прибавено по-късно, когато бусчето работеше ден, а два дена го ремонтираха.

Въпреки това, хората се възползваха от услугите на Дико Червения и неговото бусче.

Един ден бе доста задушно, слънцето прежуряше немилостиво, но хората се бяха качили в Марийка – почупийка с надежда по-скоро да стигнат до село.

Баба Дона бе нарамила котленицата с квасено биволско мляко, хубаво мляко с нож да го режеш.

Дико бе прегърнал един чувал с круши, кой знае от къде ги бе брал.

Цена едва крепеше две торби със зеленчук. Всеки бе взел каквото му беше нужно и се прибираше в село.

Баирите, който обграждаха китното селища, не бяха кой знае колко високи, но пътя към мегдана бе стръмен и много опасен.

Дико весело си тананикаше на волана, когато усети, че спирачките му отказаха по нанадолнището.

– Боже, какво стана, – запритеснява се баба Съба, която крепеше някаква бохча на коленете си. Другите пътници усетили опасността, се загледаха уплашено през прозорците, където преминаваха бързо дървета, къщи и дворове.

Марийка – почупийка спря в дувара на дядо Никола, леко изкривила ламарините от едната страна.

Хората в бусчето се люшнаха на една страна и загубиха равновесие. По пода на колата се всичко се смеси.

Баба Дона вдигна глава и изплака:

– Дако бе, какво направи? Изтече ми мозъка!

Дако я погледна, а после се засмя:

– Бабо Доне, ти нямаш толкова мозък. Не видиш ли, че млякото от котленицата ти се е разляло.

– Верно казваш, – каза възрастната жена, като облиза бялата гъста струя, която се стичаше по лицето ѝ.

В бусчето се засмяха и всеки взе да намества багажа си и да отупва дрехите си.

– Горката Марийка, пак ще върви на ремонт! – обади се Стоян. – Кой ще ни вози утре.

– Нали останахме живи, – скастри го баба Дона, – ти за другото не бери хатър.

Вратата на магазина леко се отвори и се чу радостен възглас:

– Честит празник!

Всички глави моментално се обърнаха към врата. Там стоеше дребничка жена, чийто коси времето не бе пощадило и ги бе покрило с едва забележима бяла паяжина.

Нейното лице грееше, а неотразимата ѝ усмивка веднага спечели симпатиите на чакащите.

В магазина бяха само жени, хванали здраво торбите, които скоро щяха да натежат след пазаруването.

Чу се мощен одобрителен отклик:

– И на теб да е честит!

– То добре, че сами се поздравяваме, – обади се баба Въла. – Я някой се сети за нас, я не.

Кака Съба се усмихна широко:

– Вчера влизам в магазина на центъра. Там бяха пуснали много красиви цветя. Имаше и в малки саксии. Цялото помещение ухаеше.

– А да си забелязала, – намеси се леля Димитрина, – поне един мъж, там да избира цветя?

– Наистина, само жени бяха, – съгласи се Съба.

– Не чакайте от мъж, цвете да ти подари, – намръщено отсече Николета.

– Та нали е празник на жената, – ококори очи Станислава, – поне по едно цвете да ни поднесат.

– Чакай, че си нямаш работа, – каза Славена. – Моят щом стане дума за 8-ми март казва: „Щом е ден на жената, жените трябва да черпят!“

– Е не всички са такива, – дочу се тънкото гласче на Валя.

Тя бе млада булка и мъжът ѝ във всичко гледаше да ѝ угажда. Не всеки ден може красавица като нея, да се съгласи да ти стане жена!

– Снощи, – продължи Валя, – Борката едва дочака 12 часа, за да ми честити празника.

Жените в магазина я погледнаха завистливо и всяка поотделно въздъхна дълбоко, като си каза: Ех, да беше и моя такъв!“

– Мъже, какво да ги правиш, – засмя се магазинерката. – Какъвто и празник да дойде, все те трябва да намажат нещо.

Обстановката се разведри и жените се засмяха.

Когато спасители от Виктория, Австралия, получили обаждане за ударено кенгуру от кола, веднага отишли на мястото на произшествието.

Безсърдечният шофьор успял да избяга, а самото животно за съжаление загинало. И когато спасителите вече мислели, че няма какво повече да направят там, Мелани Фрейзер забелязала малка ръчичка, която се подала от торбата на умрялото кенгуру.

Вътре се оказало съвсем малко телце, което по странен начин привлякло вниманието на хората, Мелани си казала:

– Колко страшно би станало, ако не бях забелязала малкото. То неминуемо щеше да бъде обречено на смърт.

Кенгурчето отвели в приюта, а после го предали на Кристина Гилмор, която се грижела за друго кенгурче останало без майка, което се казвало Нелсън.

Новият член на семейството нарекли Дейвън и Кристина се шегувала:

– Сега се чувствам като майка на две новородени синчета.

Въпреки, че Нелсън е по-голям от Дейвън, тяхната любяща „майка“ е уверена, че когато пораснат, добре ще се разбират.

Арнолд от Корнуола, винаги обичал да се разхожда по плажа. Тази година той е бил неприятно изненадан от изобилието боклук, с който е била затрупана цялата крайбрежна зона.

Неравнодушният мъж събрал екип от доброволци и те започнали уборката. В резултат на това били събрани 35 торби пълни с най-различни предмети.

Особено преобладавал  малкият пластмасов боклук състоящ се от: стари фигурки на войници, мъниста, детайли от конструктора „Лего“, части от малки машинки и други играчки.

За да покаже нагледно, колко боклук ежедневно се появява по плажовете, Роб и неговите помощници превърнали малките части от пластмаса в причудливи произведения на изкуството.

Сега на необичайните експонати можете да се полюбувате в музея на град Лискерд.