Мисионер посети един от домовете за сираци в Уганда.

В действителност той е бил в много от тях, но този се отличаваше много от останалите.

Мъжът влязе в детската стая, където имаше повече от 100 легла, в които лежаха бебета.

Той застана изумен. Не можеше да повярва на ушите си. Там цареше оглушителна тишина.

Звукът бе изчезнал на това място, а там имаше толкова малки деца. Повече от 100 малчугана лежаха в подтискащо мълчание.

Мисионерът се обърна към жената, която се грижеше за тях:

– Защо е толкова тихо?

Жената го погледна и отговори с тъга и болка:

– След като дойдат при нас, плачат дълги часове. Минават седмица, докато се успокоят, защото накрая разбират, че при тях никой няма да дойде.

Този отговор стресна и натъжи мисионера. Той няма да го забрави през целия си живот. А вие?

Човек, не умеещ да плува, в паниката си започна да потъва в реката. Той предизвика облак от пръски вода. В реката се появиха вълни, които човекът в страха си прие за опасно течение.

Той започна да се бори  с речните вълни.

Най-накрая човекът съобрази как да се задържи над водата и така доплувал до брега.

Когато излезе от водата, плувецът се огледа и видя, че на реката цари пълна тишина, а той през цялото време се бе борил  с пръските и вълните, които сам бе създал.

Всички неприятности започват от нас самите. Но ако въведеш ред в мислите си, тези главоболия ще приключат.

Смирението е странно почти незабележимо качество. Когато мислим , че го притежаваме, се оказва, че не разполагаме с него.

Васил Иванов отиде в съседния град, за да напише поредната си книга. Провинциалната обстановка винаги го бе привличала. Тя бе прекрасно убежище за достигане на връхната точка в работата му, предлагаща тишината и прекрасната храна.

На сутринта Иванов отиде да закуси в близкото кафене. Изведнъж забеляза, че хората го гледат някак странно.

Когато паркираше колата си, двама млади мъже внимателно го проучиха с поглед.

Една жена едва не се задави от парче торта, когато Иванов влезе в кафенето. Другите посетители го държаха под око, докато минаваше покрай тях.

Когато Иванов седна на стола, сервитьорката му подаде менюто, но преди това внимателно го изгледа от главата до петите.

„Защо е това внимание към моята персона? – помисли си Иванов. – Да не би да ми са разкопчани панталоните? Едва ли, пуловера, който нося е много дълъг“.

След дълги размишление, той достигна до следния извод:
„Навярно са ме разпознали, по обложката на книгата ми, където има мой портрет. Няма нищо чудно в това. Навярно в този град обичат да четат и веднага биха познали такъв автор като мен“.

Градът и хората веднага пораснаха в очите му.

Иванов започна да се усмихва на съседите си от близките маси, като се наслаждаваще същевременно на поднесената му храна.

Когато Васил се запъти към касата, той отново привлече погледите на посетителите във заведението.

„Навярно Иван Вазов също е преминавал през това, – помисли си гордо Иванов“.

След като получи от него парите, касиерката се приготви да му каже нещо, но премисли и се отказа.

„Вероятно е от прекомерно много чувства, – засмя се на себе си Иванов“.

В тоалетната Васил се погледна в огледалото. Тогава разбра на какво се дължи неговата „популярност“.

Под брадата му се намираше кървава диря. Лейкопласта, който бе залепил на порязаното място, което получи при сутрешното си бръснене, се бе отлепил.

В този момент Иванов разбра какво точно се е случило.

„Вероятно са ме приели за престъпник, избягал от близкия затвор, – въздъхна тежко Иванов“…..

В една домашна група изучавали 21-ва глава от книгата „Откровение“.

Едно момиче попитало:

– Защо новият Ерусалим има толкова големи и дебели стени?

За момент настъпила тишина.

Изведнъж със съвсем сериозен глас някой от групата обяснил:

– За да не може от там никой да избяга…..

Влакът бавно се движеше на юг. Във вагон втора класа притичваше малко момченце на около четири години. То се вреше навсякъде и задава непрекъснато въпроси:

– Какво е това?

– Водата ви минерална ли е? А защо не пиете бира?

– Колко остава още до края? ….

Малчуганът пристъпи към една жена от съседното купе. Тя пие сок, от пакет, със сламка.

– Мога ли да взема сламката? – пита малчугана и уточни, – аз ги събирам.

Фъфлейки жената отговори:

– Не, тази сламка е мръсна. Не бива да събираш такива неща.

Жената доволна от себе си, си помисли: “ Размина ми се. Отървах се от настойчивите и досадни въпроси на този дребосък“.

Детето се замисли за малко, а след това каза:

– А място да я изхвърлите намерихте ли?

Всички наоколо се превиваха от смях, а жената засрамено наведе глава.

Малчуганът продължава навътре във вагона. След минута от там се чуваше бурен смях. Зад момченцето вървеше малка група от хора, които с любопитство наблюдават действията и думите на малкия.

В едно от купетата пътуваха майка с 17 годишната си дъщеря и млад мъж, който от време на време тъжно поглежда момичето и венчалния пръстена на ръката си, като същевременно тежко въздишаше.

Малчуганът видя пръстена и каза възмутено:

– Чичковците не носят пръстени.

Хората наоколо затаиха дъх. Младият човек се изчерви ….

Изведнъж момичето погледна младежа и каза:

– Понякога и чичковците носят, но не за дълго.

Хората възторжено приеха думите ѝ, а младежът се изчерви още повече ….

Момченцето посочи с пръст пръстена и зададе следващия си въпрос:

– Той може ли да се сваля?

В настъпилата тишина се усещаше напрежение.

Младежът вдигна глава погледна девойката и със съкрушен глас каза:

– По принцип да …. Но тогава е още по-тежък, отколкото когато се слага.

Хората завикаха възторжено:

– Браво! Добре го каза ….

След това на малчугана дадоха шоколад, а на младежа наляха бира.

Кога стигнаха, никой не забеляза, пътят бе изминат неусетно.