В една ранната юнска утрин Нона се събуди и усети нещо необичайно край себе си. Чаршафите имаха друг цвят, шкафът не беше на мястото си.
– Това не е моята пижама, – възкликна Нона, когато се погледна. – И какъв е този непознат часовник на масичката ми.
Тя започна да обръща внимание и на най-малките несъответствия. Някои от обичайните предмети бяха изчезнали.
– Какво ли ме очаква днес на работното ми място? – изтръпна Нона.
Слава Богу, компанията се намираше на същото място и за нейна радост работата, която извършваше беше същата, но отделът ѝ бе преместен в другото крило.
Когато Нона се прибра, завари в кухнята Дичо, с който отдавна се бе разделила, а той се държеше така все едно нищо не се бе случило.
Готвеше вечеря за двама и като че ли нямаше представа, че никога е имало раздяла помежду им.
У Нора настъпи паника. За да уточни нещата, тя бързо повика сестрата на Дичо. Пристигането ѝ не донесе никакво успокоение.
Белегът върху рамото на Каля, следствие от една операция липсваше.
– Къде ти е белегът от операцията, Каля? – попита Нора.
– Какъв белег? Каква операция? – погледна я недоумяващо Каля.
„Това не е нито настоящето ми, – помисли си Нора, – нито миналото ми. Какво става тук?“
На другия ден Нора посети лекаря си, който за щастие бе същия и го помоли:
– Моля да ми се направят всички тестове за наличие на алкохол, наркотици, лекарства, … в тялото ми.
Изследванията ѝ бяха направени, но нищо от изброените неща не бе открито в нея.
Когато Нона отиде при психиатъра, той се опита да и обясни:
– Тази необичайна реакция на тялото ви, е навярно от преживян стрес.
– Какъв стрес? – възмути се Нора. – При мен всичко бе наред. Имах работа, приятели, любовник и изведнъж всичко изчезна …
Нора нае детектив, който да открие мъжът, с който тя бе живяла през времето преди „произшествието“. Така се надяваше да възстанови предишните си отношения със своя любим.
– Дори да ме е забравил или у него да не възникне спомен за мен, възможно е отново да възникне любов между нас, – успокояваше се Нора.
Но в неговият апартамент живееха съвсем други хора. Те дори нямаха деца.
На телефона му отговаряше непознат мъжки глас.
След половин година Нора се примири със случилото се. Престана да си мисли за заговори и грешки. Запозна се с „новото си минало“ и се опита да живее в новосъздалата се за нея реалност.
Тя често заставаше на прозореца и се вглеждаше нагоре към звездите.
– Много ми се иска да се върна в моя си свят, – шепнеше тя. – Не мога да убедя никого, че миналото ми е било друго. Всичко около мен ми е познато, а същевременно се чувствам тук като чужденка.
Тя въздишаше тежко, а от очите ѝ се отронваше издайническа сълза.
– Какво ли прави другата Нора, с която сме си разменили местата? Надявам се и тя като мен да е успяла да преживее този кошмар и да свикне с другия свят. Какво друго ни остава – и тя безпомощно повдигна рамене.
