Желанието с цел печалба на нефт се явява основният мотив за намесата на чужди сили в гражданските войни. Към този извод са стигнали британски политолози, доказвайки „циничността“ на изследователите на международните отношения.
Учените са разгледали вътрешните конфликти в 69 страни в интервала 1945-1999 г. В целия свят гражданските войни са 90 процента от въоръжените конфликти. В 70 процента от случаите в конфликта се е намесвала и трета сила. Политолозите са се опитали да разберат какви фактори увеличават вероятността от такава намеса.
Те открили, че, от една страна, възможността за външна намеса е в пряка зависимост от количеството на нефт в страната. Второ, колкото повече нефт се изнася в една или друга държава, толкова тя с по-голяма готовност се намесва във вътрешния конфликт на страната, износителка на нефт.
Докато войските на LIH не стигнаха до богатия на петрол северен Ирак, за тази група почти не можеше да се чуе новина. Но веднага след като те заеха петролните полета, обсадата на Кобани излезе на предната линия в новините, а САЩ изпрати безпилотни самолети, за да атакуват LIH. Възможно е да има и други причини за тази намеса, но в повечето случаи се откроява много ясен модел. Търсенето на петрол се е отразило на много такива решения. Активната намеса в конфликта на Либия има само „икономическо“ обяснение.
Освен това, шансовете за инвазия на трета сила се увеличават, ако тя е голяма държава, бунтовниците са добре въоръжени, между двете страни има етническа близост, а конфликтът се развива на фона на студената война. Като пример учените привеждат участието на САЩ в гражданската война на Ангола 1975-1991 г., Гватемала, Индонезия и Филипините. Те споменават решението на Великобритания да се намеси в нигерийския  конфликт 1967-1970 г. и отказа ѝ да участва в гражданската война на територията на други нейни бивши колонии, където нямаше петролни резерви, като Сиера Леоне и Зимбабве.
От друга страна, дори да имат силна армия, страните с най-големи резерви на петрол, като арабските държави в Персийския залив, Мексико, Индонезия, на практика не се намесва във вътрешните конфликти на своите съседи.
Изследователите отбелязват, че намаляването на зависимостта от енергоносителите може да промени модела, описан по-горе.

За това съществуват много теории. Ето и една от тях.
Територия на Северна Африка на запад от Египет, древните гърци и римляните наричали Либия дълго време, тъй като там са живели племена, които римляните наричали „Livs“. Всичко, което се е намирало на юг от Либия, означавали като Етиопия.
През 146 г. пр.н.е. Рим побеждава Картаген. На окупираната територия от война, която сега е Тунис, е основана колония. На тази колония е дадено името „Африка“, тъй като по тези места са живеели местните войнствени племена афарики.
Според друга теория, жителите на Картаген, наричали хората, които не живеят в градовете „афри“, която идва от финикийски афар – прах.
След като римляните победили Картаген, използвали думата „афри“ за името на колонията. Африка постепенно става известна като земята от останалата част на континента.
Съществува и друга версия. Според нея името „Африка“ са измислили арабите. Арабските географи отдавна са знаели, че Азия и Африка са разделени от Червеното море. Арабската дума „фарака“ се превежда като „разделям“ или „отделям едно от друго“.
От думата „фарака“ арабите образували думата ‘Ифрикия“, именно така те наричали четвъртия континент. Древното име може да се преведе като „разделен“.
За това е писал арабският учен от 16 век Махмуд ал Вазан. По-късно Ифрика се превърнала в Африка, което било свързано с особеностите на чужди имена в различни езици.

Бир Тавил е малък участък земя между Египет и Судан. Освен това нито една от страните не претендира да владее тази пустинна територия.
През юни 2014 г. Джеремайя Хитон, жител на американския град Абингтон, щата Верджиния, заявил, че Бир Тавил му принадлежи. По думите на американеца, веднъж дъщеря му го попитала миже ли да бъде принцеса и той решил да изпълни желанието ѝ.
На територия повече от 2 хиляди квадратни километра Хитон основал своя собствена държава, което нарекъл Кралство Северен Судан.
На 16 юни, седмия рожден ден на дъщеря му, там забучил измислено от него знаме и заявил, че сега той ще бъде крал, а дъщеря му Емили принцеса.
Според думите на Шейли Карапико, професор по политология и международни изследвания в университета Ричмонда, за да получи реална политическа власт над Бир Тавил, Хитон трябва да има съгласието на Египет и Судан, а също да убеди ООН и международните организации да го признаят за крал.
На пустеещите земи на Бир Тавил американецът планира да развива селско стопанство. Той смята, че ще може да се споразумее с Египет и Судан, но за сега новото кралство не е признато.

В един априлски ден, около един часа през нощта, камерата поставена на територията на водохранилището на американския град Портланд, щата Орегон, заснела мъж, който пикаел направо във водохранилището. След това камерата е фиксирала опита на двама човека да преминат през огражденията. Въпреки всичко единият от тях е успял да ги премине.
В резултат на това сътрудниците на водохранилището трябвало да изхвърлят повече от 143 милиона литри вода.
Трябва да отбележим, че това не е първия подобен случай в Портланд.
През 2011 г. друг мъж също пикаел в същото водохранилище, след което трябвало да се излеят около 29,5 милионалитри вода.
За да избегнат нови подобни случаи, властите на Портланд обещават през 2015 г. да завършат съоръжение за покриване на водохранилището.

Дълги години историците са спорили, дали в действителност е съществувал, споменатия в Библията цар Давид, ръководещ еврейската държава. Освен в Библията той никъде другаде не е споменат.
Важен аргумент за съществуването на такава личност е намереният, при разкопките през 1993 г., древен град Дан в северната част на Израел. Каменни стени от базалтов камък, датиращи от 8-9 век преди новата ера.
На това място е намерен текст, в който се споменава за „дома на Давида“ – династия на еврейските царе, стигащи до този библейски герой.
Аргументи в полза за съществуването на Давид се добавят и от разкопките на града Хирбет Киафа, които археолозите са започнали през 2007 г. Учените са разкопали достатъчно голям град, максималното развитие, на който е настъпило през 1050-970  г. пр.н.е.
Историците го асоцират с библейското селище Шаараим и го считат за доказателство за съществуването на една еврейска държава на територията на Палестина по времето, когато се предполага, че е живял цар Давид.
Освен това, археолозите са открили в Хирбет Киафа две сгради, едната от които те считат за царския дворец, а другите – складове към него.