В социалните мрежи постоянно се върти една досадна тема, свързана със започване на собствен бизнес. Обикновенно се срещат реплики от вида:
– Ти за кого работиш?
– Щом работиш за друг, ти си негов роб!
– Започни свой бизнес и ще станеш щастлив човек!
Странен начин за мотивиране.
И така всички мързеливци, не знаят как, а и не желаят да работят или правят нещо, защото всеки от тях е уверен, че в него ще се загуби някой Бил Гейтс.
Щом не можеш да създадеш свой бизнес работи при този, който го е създал вече. Като наемен работник също добре се работи.

Повечето читатели смятат, че главната тема в романа „451 градуса по Фаренхайт“ е подтискането на индивидуалността чрез правителствена цензура.
Но самият Рей Бредбъри е твърдял, че такова схващане е погрешно.
Основното послание на автора се заключава в опасността от телевизията, която унищожава желанието да се четат книги. Според него телевизията заменя четенето с развлечения, а задълбочените знания с повърхностни „фактоидеи“.

Денят беше мразовит. Сняг нямаше, но студът щипеше носовете и откритите части на лицата на хората, които бяха дръзнали да се покажат навън. Донка и Елеонора решиха този ден да стоят у дома и да се греят до печката. Те бяха две весели и жизнерадостни сестри. Споделяха си всичко, мисли и желания още от деца. Донка беше по-голямата. Обикновенно тя ръководеше игрите и забавите. Елеонора бе по-тиха и свита. Тя се съгласяваше във всичко със сестра си.

Те бяха на години, когато темата за момчетата ги вълнуваше особено много. И днес седнали край огъня, започнаха да коментират:

– Тихомир е много възпитан, – каза Донка.

– Недко също, – добави тихо Елеонора.

– Нали помниш Матей, – размаха ръце Донка. – Собственикът на малката авторемонтна работилница, където понякога караме нашата кола. Знаеш ли колко е учтив, изобщо не прилича на нахалните младежи от училище.

– Да, знам го, – потвърди Елеонора, – той е образец на добро възпитание.

– Ами Мишо, – продължи Донка, – възпитанието му много куца. Тук не става дума за спазване на повърхностни норми на приличие, които той смята за най-важното в общението..

Елеонора прибра кичур коса, паднал на лицето ѝ, застана ката учителка, която поучава и започна:

– Добрите маниери изискват да спазваш моралния си дълг към хората, да се отнасяш сериозно към тях, да разбираш чувствата и нуждите им.

– Егоистите, – започна нервно Донка, – не постъпват така и това веднага се забелязва. Те никога не проявяват търпение в отнишенията си с хората, които според тях са незначителни – стари, срамежливи или в неравностойно положение.

– Истински добре възпитаният човек, – каза Елеонора, – винаги би обърнал внимание на такива хора и би се отнасял към тях с уважение.

– Какво късогледство проявяват хората, – каза раздразнено Донка, – които твърдят, че добрите маниери са безмислени превземки и с тях не бива да се съобразяваме.

– Такива твърдения водят само до морална катастрофа, – прибави тъжно Елеонора.

– Резултата е вече налице, – смръщи вежди Донка. – Ако продължава така, ще имаме общество, в което никой не помага и не съчувства на никого. Грубостта, агресията и безчувствеността ще се превърнат в правило……

Съвремените скулптори рязко се различават от статуите в древността. В своите работи авторите се стараят първо не да предадат визуалната красота, а да предадат някакво послание от темите на деня.
Накои се възхищават от съвремените паметници, а други остават в недоумение от тях, но никой не остава равнодушен.
Днес ви представям един доста интересен паметник – Деца жертва на пороците.
Този паметник е издигнат на площад Болотной в Москва. Той призовава към борба с човешките пороци.
Основната скулптора представлява две играещи деца, около които се намират 13 фигури олицетворяващи тринадесет порок: алкохолизъм, невежество, псевдонаука, безразличие, пропагандиране на насилието, садизъм, забравяне, наркомания, проституция, кражба, експлоатация на детския труд, война и бедност.

В групата на най-малките в едно неделно училище разглеждали темата „Ние сме християни“.
В края на урока учителката попитала децата:
– Ние вярваме в Исус Христос и ходим на църква. Тогава какви сме ние? Как ни наричат?
Едно то децата щастливо отговорило:
– Църквяни!
Колкото и странно да е „от устата на сучещите и младенците“ чуваме думи, които ни изобличават. Мнозина ходят на църква, но сърцата им са далеч от Бога. Те имат „вид на благочестие, но са отречени от силата му“.
Дали това малко дете не е имало право? Ние християни, последователи на Христос ли сме или църквяни, само посещаващи църквата?