Лекарите са установили нова опасност от смартфона. Имало два случая на временна слепота, която се развила от неправилна употреба на мобилно устройство.

Според лекарите, жените лежали на една страна, едното им око се опирало във възглавницата, а другото гледало в екрана на телефона, а светлината в стаята била изключена.

Това положение на тялото довело до това, че едното око се приспособило към тъмнината, а другото към яркостта на дисплея. Когато смартфона бил изключен, жените страдали от временна слепота.

За двете жени на възраст между 22 и 40-годишна загуба на зрение продължила 15 минути.

Естествено, за пълната картина на това явление са малко два случая. Но в заключение може да се каже, че на тъмно трябва да гледаш смартфона си с двете очи, въпреки че е по-добре да го правите там, където има достатъчна светлина.

Мария беше в дома си с четиригодишния си син Давид. От няколко дена се чувстваше малко недобре, но не отдаваше на това особено значение.

– Навярно съм настинала, – казваше си тя. – Ще ми мине.

Когато термометърът показа 41 градуса, тя осъзна, че нещата са по-сериозни. Но вече бе късно, Мария изгуби съзнание.

Давид не изгуби самообладание, раздвижи се из стаята и започна да оглежда внимателно наоколо:
– Трябва да се обадя по телефона … Къде ли го е оставила?

Детето започна да търси телефона на майка си. То знаеше как да го пусне, защото често я молеше да поиграе на него.

Когато стигна до раздел „контакти“ Давид видя снимката на баща си и веднага натисна бутона.

– Да, – каза баща му, – случило ли се е нещо, Мария?

– Татко аз съм, – обади се Давид. – На мама и стана лошо. Тя легна, но не може да се събуди. Моля те, ела скоро, страх ме е …

– Идвам веднага, – каза баща му, – не се страхувай, мама ще се оправи.

След това мъжът набра „Бърза помощ“:

– Ало на жена ми ѝ е станало лошо, изглежда е изпаднала в безсъзнание, ……Васил Левски 14, 2-я етаж, ап. 8 ….

А след това извика на шефа си:

– Манолов, Мария е припаднала, отивам си в къщи….

И хукна като луд към дома си.

Мария бе откарана в болницата. Там прекара почти една седмица и вече се възстановя. Скоро ще я изпишат и тя ще се прибере у дома.

– Ето моя спасител, – казваше Мария като прегръщаше нежно Давид, – ако не беше той….., – очите ѝ искряха от благодарност.

А малкият „герой“ подскачаше наоколо и се радваше, че отново може да разговаря с майка си.

Андрей вървеше по улицата и бързаше за дома си. Пред него застанаха двама юноши:

– Извинете, как да извикаме пожарната и бърза помощ? – попита единият от тях.

Другото момче посочи с ръка, прозорецът от който излизаше дим.

Андрей бързо продиктува на младежите номера на пожарната и бърза помощ, и веднага изтича към входа, от където се чуваха викове за помощ.

На площадката на първия етаж в дима стоеше една жена.

Когато го видя жената извика:

– В горящият апартамент се намира брат ми, които не може да се движи, той е инвалид.

Андрей излезе на улицата и извика на един от младежите, който се намираше наблизо:

– Ела да ми помогнеш. Вътре в огъня има инвалид ….

Прикривайки лицата си от огъня с края на дрехите си двамата влязоха в горящия апартамент. Преминаха през тесен коридор и се озоваха в голяма стая. Тя бе изпълнена с дим. Кревата гореше.

– Ей, има ли някой жив? – извика Андрей.

Чу се стенание от дясно на входа. Андрей запълзя по пода в посока на звуците, като си светеше с телефона си.

До кревата на пода седеше силно обгорял мъж. Той бе вече в безсъзнание и не издаваше глас.

– Ей, ела насам, намерих го. И по-внимателно да не му причиним болка, – каза Андрей.

Двамата го хванаха и го изнесоха бързо на улицата.

През това време дойде пожарната и линейката. Обгорелия човек бе предаден на медиците.

Спасеният се оказа 67 годишен инвалид 2-ра група.

Жената, която стоеше на площадката близо до горящия апартамент, хвана Андрей за ръката и със сълзи в очите каза:

– Благодаря ви, че спасихте брат ми ….

Когато Ева бе на десет години, заедно със сестра си близначка Мериам попаднаха в Аушвиц. Там доктор Менгеле правеше опити върху затворниците.

Той би смъртоностна инжекция на Ева и я остави в бараката. След няколко дена докторът дойде при Ева. Той не я прегледа, дори не я погледна, за него бе достатъчно, че болестта е започнала да се развива.

Със смях каза:

– Колко жалко, че е толкова млада. Остават ѝ само две седмици живот.

Ева разбра само, че е болна.

„Отказвам да умра, – крещеше в мислите си Ева. – Ще докажа на Менгеле, че не е прав. Ще оживея и ще видя отново Мериам!“

Следващите две седмици Ева се намираше между живота и смъртта. В главата ѝ бе останал само спомен, че бе пълзяла по пода на бараката, защото не можеше да ходи. На другия край на бараката се намираше кран  за вода, единствената ѝ цел бе да се добере до него.

След няколко седмици високата ѝ температура спадна и тя се почувства по-добре. През следващите три седмици симптомите на болестта напълно изчезнаха. Ева започна нормално да живее и отново видя сестра си Мериам.

От този случай Ева черпеше сили през целия си живот.

Аушвиц остана зад гърба ѝ. Тя се омъжи. Имаше син и дъщеря.

Един ден синът ѝ се разболя от рак. И Ева му се обади по телефона:
– Не мога да те накарам да се бориш за живота си. Никой не може да направи това. Но чуй ме, там в Аушвиц аз успях да оживея, защото реших, да живея…..

– Остави ме намира. Лесно ти е на теб сега. Нали ти не си болна от рак, – крещеше синът ѝ.

– Докторът в концлагера искаше моята смърт, – каза спокойно Ева, – но аз си казах, че ще живея. Можеш ли да направиш и ти това сега за себе си?

Синът ѝ гневно затвори телефона.

След няколко дни той се обади на майка си и каза:

– Всичко разбрах. Това е моят Аушвиц! Това е моята борба, в която аз трябва да се преборя за живота си.

И той успя и сега е още жив.

Когато преодоляваме проблеми и препятствия, ние ставаме по-силни.

Ако човек е болен от рак и реши повече да не живее, никой не може да му помогне. Ако можете да вдъхновите някого, да се бори за живота си, направете го или просто му разкажете историята на Ева. Ако не ви послуша, не се укорявайте, а продължавайте напред.

Анелия пътуваше с автомобила си към къщи заедно с пет годишната си дъщеря Петя и малкия си син Пламен.

Тя бе много изморена. Грижите за тези две малки деца плюс работата ѝ в офиса, напълно я изтощаваха.

Очите ѝ се притваряха, но тя се стараеше да следи пътя и да внимава къде кара.

Накрая умората надделя и Анелия заспа на волана. Колата излетя от пътя, блъсна се в едно дърво и увисна над бездната.

Пламен изгуби съзнание. Анелия припадна със счупен гръбнак. Само на Петя ѝ се бе разминало.

Момиченцето излезе от седалката за деца и изпълзя от колата навън.

„И сега какво? – помисли си Петя. – Ако не отида да кажа на някого, те ще умрат“.

Спасението на майка ѝ и братчето ѝ тежеше на нейните рамене.

И все пак Петя успя. Когато видя хора, започна да вика и да плаче:

– Мама… Пламен, кола…. спаси, ……..умрат.

Хората не можеха да разберат какво казва детето, но усещаха, че се е случило нещо лошо. Извикаха по телефона линейка и се насочиха към мястото, на където ги теглеше Петя.

Медиците, които по-късно преглеждаха Петя, не можеха да повярват на случилото се.

– Как това малко момиченце е успяло да излезе от колата, да се покатери по скалата и босичко да тича, докато срещне хора, извиквайки ги на помощ?

– Смелостта на това дете е просто невероятна.

– Погледнете я, колко е малка, а не се е поколебала, да тръгне да търси помощ за майка си и брат си.

Скоро Анелия и Пламен ще се оправят, а произшествието ще остане в паметта на това семейство, като кошмар.