Бащата на Ваня стана наркоман, когато тя бе на 12 години. Тя растеше, а неговата зависимост ѝ създаваше проблеми. Разрушаваше живота ѝ.

Когато Ваня стана на 16 тя каза на баща си:

– Ако искаш да се пребориш с проблемите си, то позвъни ми и ще ти помогна с всичко, което мога, но само ако решиш.

Той грубо ѝ бе отговорил:

– Не се занимавай с мен, гледай си живота.

Веднъж по телевизията даваха някаква авария, в която била убита жена. След това дадоха описанието на автомобила, с който бе извършено убийството.

Ваня се облече и изтича до дома на баща си. Там завари колата му, на която единият прозорец бе разбит, липсваше едно от огледалата. Предния капак бе огънат, а предния фар го нямаше.

– Ясно, – каза си Ваня, – той го е извършил.

Тя знаеше как да постъпи, но я разкъсваше болката, че това е направил нейния баща.

Накрая набра номера на полицията и разказ всичко по телефона.

Полицаите веднага дойдоха и установиха, че това е същия автомобил. Ваня плачеше:

– Какво ще му направите, той не е бил на себе си?

– Чуйте, момиче, жената която е ударил, с последни сили е отблъснала дъщеря си, за да не пострада, но сама е попаднала под гумите на колата.

Ваня продължаваше да плаче. Тя знаеше, че е постъпила правилно, но знаеше и какво я очаква.

Баща и заради порока си бе унищожил едно семейство, но нейните близки нямаше да ѝ простят, че бе предала баща си.

В дома на Петрови имаше две момиченца Нели на седем години и Мими на четири.

Времето беше хубаво и Нели предложи на майка си:

– Ние с Мими ще идем на разходка, нали нямаш нищо против, мамо?

Беше почивен ден и никой за никъде не бързаше. Майка им Надежда само кимна с глава и двете момичета тръгнаха.

След известно време звънна телефона. От него звучеше плачещия глас на Нели:

– Мамо, Мима изчезна ….. загубих я …..

Надежда скочи бързо, съобщи на останалите в дома, какво се е случило, разпредели районите на търсене и бързо се отправи към вратата.

Когато я отвори, в къщата се възцари пълна тишина. На прага стоеше „виновницата на тържеството“.

Мими не можеше да стигне до звънеца, затова бе застанала пред вратата и чакаше някой да я отвори.

Тя видя облечените си родители и баба си, и попита:

– Къде отивате?

– Вече никъде, – усмихна се Надежда.

Като майка се опита да се овладее и да не изкрещи на малкото дете. Знаеше, че една неправилна реакция, може да нанесе непоправима травма на дъщеря ѝ.

Бащата и майката се спогледаха, а бабата само вдигна пръст към устните си.

Надежда попита:

– Къде е Нели?

– Тя срещна една своя приятелка. Стана ми скучно и си тръгнах към къщи, – обясни спокойно Мими.

Явно на Надежда ѝ предстоеше разговор и с двете момичета.

След няколко минути си дойде и Нели. Тя бе цялата обляна в сълзи.

Когато Надежда я видя в такова състояние побърза да я успокои:

– Мима се прибра. Каза, че си срещнала своя приятелка, а на нея ѝ станало скучно край вас, за това си тръгнала към къщи.

– Мамо, – хлипаше още Нели, – всичко разбрах. Прости ми. Ще се грижа в бъдеще по-добре за сестра си.

Майка ѝ я прегърна и детето се успокои.

С по-малката и дъщеря тя поговори по-късно.

Този урок бе от полза и за двете момичета.

Всички момичета са станали машинописки. Те са неразделни с телефоните си и неотклонно са забили погледите си в тях. Свързани са в мрежата по всяко време.

Щом се появи свободна минута, ръката им се протяга към телефона.

Известия за съобщения, лайкове, ….това непрекъснато ги държи под напрежение, отвлича вниманието им в режим на нон стоп.

Проблема е в това че е лишило всички девойки от моментите, в които могат да се спрат, да помислят, и да поразмишляват над това: Правилно ли живея? На къде отивам?

Симеон бе младеж, като всички останали. Отличаваше се с очила, чийто диоптър съвсем не бе малък.

Една сутрин той си поръча сандвич с кебапче. Докато чакаше да му го приготвят, той се огледа наоколо и видя Мая.

Тя бе много красиво момиче. Разговаряше по телефона си с някого и радостно се усмихваше.

Изведнъж Симеон усети, че някой го дърпа за крачола на панталона му. Той откъсна погледа си от Мая и погледна към нахалника. Срещу него седеше светлокафяв пес, който  с молба в очите, проследи ръката на младежа, която пое поръчания сандвич.

– Какво гладен ли си, приятелю, – попита Симеон.

Животното го гледаше умоляващо и с очакване. Младежът хвърли кебапчето на кучето и то радостно завъртя опашка.

Цял ден на Симеон се случваха странни неща.

Ако речеше да паркира колата си, за него веднага се намираше място, защото новият му космат приятел бе пробутал малко преди това знака, че мястото е заето, а когато Симеон се яви, веднага го махна.

Някакъв нахален гълъб цвъкаше върху паркиралите коли, но песът го подгони и той не можа да нацапа колата на Симеон.

Когато друго куче се изпика на колата на Симеон, изневиделица се появи маркуч с вода, който изчисти намърсеното място. Песът пак си бе свършил работата.

Вечерта, преди да се качи в колата, Симеон усети, че някой грабна чантата му. Погледна и позна кучето, което бе нахранил сутринта. Тръгна към него, но животното побягна и той го подгони.

Гонитбата свърши така неочаквано, както и бе започнала. Песът пусна чантата и погледна натам ….

Симеон вдигна очи и видя Мая. Той се смути, но разбра, че това бе най-доброто, което бе направил за него четирикракият му приятел.

Запознаха се с Мая и всичко тръгна като по ноти …

В един малък град живееше Стоил. Ти беше вече на 16 години. Още от детството му в семейството му бе неспокойно. Баща му и майка му отдавна се бяха разделили. Дядо му бе починал. За последните три години Стоил трябваше да смени трина втори бащи.

Майка му вечно беше изнервена. Губеше се от сутрин до вечер на работа. От нея Стоил не бе чул нито една добра дума. Имаше само един човек, които истински го обичаше. Това бе неговата мила и добра баба.

Той почти всеки ден разговаряше с нея преди да заспи. Малко бяха дните, когато това не ставаше. Те нямаха тайни помежду си. Баба и внук бяха като едно.

Първата любов, синини, загуба, всяко малко нещо бе известно на баба му. А тя ревностно пазеше неговите тайни, беше същинска Швейцарска банка, която пази в тайна влоговете на клиентите.

Майка му често завиждаше:

– Пак ли интимничите с баба си? Ти се разбираш повече с нея, отколкото с мен.

Така бяха изминали 16 години….

Стоил излезе на двора да разходи кучето. Седна на пейката и забеляза, че до него седи възрастна жена с куфар. Той нямаше да ѝ обърне внимание, но жената много внимателно го разглеждаше.

„Какво се е вторачила тази бабичка в мен, – помисли си Стоил“.

Той се почувства неудобно, под изследващия го поглед на възрастната жена и попита:

– Бабичко, искате ли нещо?

Тя не отговори нищо, а позвъня на мобилния си телефон.

Изведнъж иззвъня и телефона на Стоил, беше неговата мила баба.

– Здравей Стоиле, здравей мой мъничък.

Младежът бе шокиран. Той се взря в непознатите очи, махна телефона от ухото си и извика:

– Бабо!

След това се хвърли на врата на възрастната жена, която седеше на пейката. и потъна в прегръдката ѝ

До този ден той нито веднъж не бе виждал любимата си баба. През всичките тези години тя бе някъде в друга страна, изкарваше пари с които помагаше на майка му, но всяка вечер, тя звънеше на внука си, за да научи как е минал денят му …