Гостът влезе в салона. Той бе с гладко избръснато лице и сурови черти. След като размениха няколко фрази за времето и здравето на в семействата им, всички бяха поканени на вечеря.

– Цвекло?! – попита намръщено Явор и остави приборите на масата. – Мисля, че е доста оригинално като идея.

– Това ми е любимото ядене, – обясни Петко. – когато бях по-млад и нямаше нищо за ядене, за мен цвеклото бе най-големия деликатес.

– Разбирам, – каза Явор. – Поднасят ви го и днес на масата, за да напомните на децата си, че благоденствието, което имате сега, не е дошло от само себе си.

– Точно така, – потвърди Петко, впечатлен от острия ум на госта си.

– Възхищавам се на педагогиката ви, – кимна Явор, но не почна да яде от цвеклото. – Методите на възпитание са много важно нещо, но те не са в състояние, да научат младите хора на истинските ценности. Съжалявам но няма да ям от вашето цвекло. Не бих искал след това да имам стомашно разстройство.

Ева се засмя. Никой до сега не бе разговарял така с баща ѝ.

Явор ядеше задушеното говеждо с истинско удоволствие, но изобщо не се докосваше до цвеклото. През цялото време пускаше остроумни забележки, а Ева едва не се задави от смях.

– Позволете ми да ви направя комплимент на роклята, Ева, – обърна се Явор към нея и тя се стъписа. – Според мен тя изразява очарованието да служиш на ближния. А прическата ви е цяло чудо на плетаческото изкуство.

Ева бе изумена. Чудеше се да се обиди ли или да се засмее на надменния му коментар.

– Ако мога да обобщя, – продължи Явор, – модно е това, което носиш сам, старомодно е това, което носят другите. Но не мислите ли, че обиците ви малко нарушават композицията?

Подигравателната му забележка, остави Ева без думи. Тя загуби дар слово.

„Какъв нахалник“, – помисли си Ева.

Кой би реагирал толкова очарователно на обезобразяването, на което се бе подложила днес следобед, след като чу, че ще и представят поредния кандидат за съпруг.

Ева очакваше да чуе някой от учтивите безсмислици, с които ѝ досаждаха останалите кандидати, Но Явор я изненада още веднъж. Той не я попита дали умее да шие, да готви, нито за любимите ѝ театрални представления или любими предавания по телевизията.

Явор беше невероятно прям и открит:

– Какви са мечтите ви, Ева?

– Не мислите ли, че сте малко недискретен? – Ева се изчерви.

– Не говоря за това, което си представяте нощем, – Явор се усмихна някак загадъчно, – а за онова, което си мислите през деня. За мен това е важно.

Ева се отпусна. Никой до сега не се бе интересувал от това, кое за нея има смисъл. Явор започна да ѝ става симпатичен.

– Интересувам се от съвременните теории на естествознанието, – каза Ева и забеляза как Явор бе наклонил глава и внимателно я слушаше, – най-новите постижения на ботаниката и зоологията. По-точно революционните открития на изследователи от най-далечните кътчета на земята. Тези, които разтърсват закостенелите традиции и разкриват истината за нещата

Явор я погледна с искрено уважение.

– Ако съм разбрал правилно, вие се стремите да вникнете в тайните на живота?

Ева го погледна изненадано. Този младеж имаше не само остър ум, но бе способен да вниква в чувствата на другите.

– Напълно ви разбирам, – кимна Явор. – Мечтите дават на живота посока и смисъл. Без мечти нашето съществуване се превръща в безсмислен труд и пълна глупост.

До сега Ева бе отхвърлила всичките надути младежи, които и предложиха брак, но явно Явор я заинтригува. Родителите ѝ забелязаха това и най-после се изпълниха с надежда ….

Викаха му Васко Авантата. Беше се появил  преди близо половин век. И тогава сиромашията шестваше по земята, както и сега. Като по-млад беше като буен жребец. Но силно се бе пристрастил към цигарите.

Често стриваше сушени тютюневи листа и ги завиваше във вестник, такава беше обикновенно импровизираната му цигара.

Когато някой извадеше кутия с цигари, той се пресягаше, измъкваше една и шеговито прибавяше:

– Много обичам марка авантаджиян, – дръпваше дълбоко и прибавяше, – това е голяма сладост за душата ….

От тази си „сладост“ не се раздели цял живот. Тя се бе просмукала в кръвта му и той не можеше да си представи живота без нея. От година на година тази „сладост“ се натрупваше в тялото му, притискаше гърдите му като воденичен камък, а сутрин едва успяваше да си поеме въздух.

Силна кашлица го превиваше на две. Бузите му се зачервяваха, а от очите му изхвърчаха сълзи. В такива моменти приклякваше от крак на крак, а измъчващата го кашлица се съпровождаше от „ухаещ“ звук излизащ от задната част на тялото му.

Навикваха го:

– Остави ги тези пущини!

Но той разсъждаваше простичко:

– Човек има само един живот, защо да се отказва от удоволствията?

Домът му бе натъпкан с всякакви благинки. Угаждаше си на ядени и пиене. Не се лишаваше и от сън.

Всичко това се отразяваше на фигурата му. Панталоните отдавна му бяха отесняли. Корема му заплашително се бе надвесил над тях, аха да се изсипе. Горкият, погледнеш ли го някоя вечер на тъмно, все си мислиш, че тъпан носи пред себе си.

Едва приклякваше и трудно се разминаваше с хората, но умът му режеше тато бръснач. Той беше преди всичко „политик“. Следеше събитията, четеше вестниците, слушаше радиото и не пропускаше новините по телевизията. Понякога прочиташе и по някоя книга.

За това не му бе трудно да се досеща за някои неща, които наближаваха, но за които никой не говореше и не пишеше.

Понякога в малък кръг от познати си позволяваше да изрича някои волности:

– На този ли? – Смигаше с очи, а останалите разбираха кой от политиците имаше в предвид, – песента му е вече изпята, царството му свърши…..

Когато настъпеха промени Васко Авантата предупреждаваше:

– Не бързайте да влезете в мътна вода, не се знае къде ще ви завлече.

Когато наблюдаваме света около нас, разбираме, че Бог макар и невидим, присъства навсякъде. Той неизменно приближава осъществяването на Своя замисъл.

Ние не сме лишени от надежда, гледайки хаоса, насилията, войните, това което се излива от екрана на телевизора и страниците на вестниците.

Ние знаем, че всичко това са последствия от човешкия грях, нашият бунт против Бога.

Всяко заглавие, всяка новина подвърждава думите на пророк Еремия: „Сърцето е измамливо повече от всичко, И е страшно болно; кой може да го познае?“

Не забравяйте, последната дума в човешката история принадлежи на Бога.

Със всеки следващ ден, ние се приближаваме към крайния срок. Сатана ще бъде победен, а Бог ще осъществи Своя съвършен план.

Каквото и да крие бъдещето, християнина знае, че човешката история ще завърши със славна победа!

Не губете кураж! Най-доброто тепърва предстои!

Ние знаем, че живеейки в този свят трябва да се трудим.

Тогава възниква въпрос:

„Нима в края на този труд няма Божия благодат, а само заплата и пари?“

Има ли смисъл за спасението ми моя труд в този свят?

Само по себе си да се трудиш съвсем не е грешно, дори е необходимо. Бог не покровителства мързеливците и лентяите. Но този труд не трябва да бъде свързан с извършването на грях или оневиняването на греха.

Понякога има хора, които са ангажирани в труд, чрез който съблазняват останалите. Това могат да бъдат филми, телевизия, Интернет,…..

Обикновено се оправдават:

– Какво мога да направя? Това ми е работата.

Човек винаги има избор. Той може да избира да работи усилено, за да бъде угоден на Бога или да постъпи така, че окончателно да няма диалог със Създателя си.

В най-добрия случай човек остава формален вярващ, посещаващ църква, но сърцето му да стои далече от Господа, а в най-лошия човекът губи вярата си.

Ако работим чесно и правдиво, за да помогнем на другите, от самият труд ни става радостно и весело. Нека да работим така.

Вера и Люба бяха приятелки още от малки, самите те не помнеха точно от кога. Учеха в един и същи клас, а живееха в два съседни апартамента.
Заедно играеха и се разхождаха по магазините.

Днес денят беше горещ и те се скриха в клоните на плачещата върба пред входа на блока.

– Знаеш ли, – започна Люба, – когато бях на 5 години, мислех, че когато татко си дойде от работа скучае, докато гледа телевизия.

– И ти какво правеше? – Заблестя палаво пламъче в очите на Вера.

– Отивах в стаята си, – гласът на Люба зазвуча някак тайнствено – и с едно малко чукче, което бях зела от инструментите на татко, чупех всичките си играчки.

– Не те ли поступваха малко за това? – засмя се Вера.

– Не. Когато занасях повредените играчки при татко, той ги ремонтираше.

– Баща ти е много добър човек, щом е изтърпявал такава лудетина като теб.

– Най-странното е, че мислех, че по този начин правех баща си щастлив.

– Е, навярно се е радвал, че може с нещо да ти помогне, но едва ли се е радвал на унищожителните ти действия. Може би е имал голямо търпение спрямо теб.

– По-скоро е искал да ми покаже и да ме научи на нещо, което едва сега след толкова години осъзнавам истински.

Момичетата плеснаха дланите си и се засмяха.

– Колко глупави сме били, – почти в един глас извикаха и двете.