Бяха влезли в една от галериите и коментираха видяното. И двамата знаеха за всяко изображение и автора ѝ доста много. Те ценяха изкуството и изследваха всеки шедьовър заедно.

– Каква великолепна творба? Кой не би се възхитил от нея? – каза Наталия затаила дъх пред стенописа.

– Тайната вечеря е шедьовър, – Лазаров се оживи и разгорещи от собствените си мисли.

Бузите му бяха хлътнали през последните няколко седмици, но това не пречеше на въодушевлението му:

– Вижте, как майсторът е разгърнал гения си! Скъпа на такъв художник бил предложил да те нарисува, – обърна се Лазаров към жена си.

– Едва ли бих позирала такава раздута, – каза Наталия и сложи ръце на корема си.

– Но нали Изабела е позирала на Мантеня бременна и резултата е поразителен, – възрази Лазаров.

– Да, признавам, че картината „На Парнас“ е шедьовър, но …. – не се съгласи Наталия.

– Какво говориш, мила? – продължи да изказва несъгласието си Лазаров. – Казват, че Изабела приличала на богиня, дори засенчвала Венера. Вярвам, че така ще бъде и с теб.

– Съмнявам се, – каза Наталия. – Сега съм по-пълна, отколкото при предишните си бременности. Ако искаш наистина да позирам на някой художник, изчакай бебето да се роди. След това ще плувам, ще тичам и ще се постегна малко.

– Художниците имат нужда от пари, за тях няма значение как изглеждаш, – засмя се Лазаров. – Знаеш ли, че Иполит освен с рисуване се занимава и с разни технически изобретения. Току виж при някой от експериментите си се самоубие.

– Не ми харесва този човек, особено сега, когато съм бременна, не бих искала да съм край него, – въздъхна Наталия. – Той е очарователен, но малко ме плаши. Не ми харесва, че рисува бебета в утробата и разни анатомични органи.

– Но, Натали, – в гласът на Лазаров звучеше укор и недоумение, – ти с лекота укротяваш коне и всякакви животински твари, пред които другите пребледняват и губят дар слово. Нима се страхуваш от един художник? Та това е глупаво.

Той я познаваше много добре и за това ѝ се възхищаваше. А на Наталия ѝ бе достатъчна само една неговата усмивка, за да се изправи пред всякакви предизвикателства.

Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.

Един журналист попитал Густав Малер:
– Трудно ли се пише музика?
– Не, това е много лесно, – казал Малер. – Навярно знаете как се прави тръба!? Вземате отвора ѝ и около него овивате медта. Е, почти същото е и с композирането на музиката….
Надявам се журналистът да е разбрал, как се пише музика!
Че нещо е лесно да се направи можем да кажем за всяка дейност. Понякога нещата външно изглеждат много лесни, но това съвсем не е така. Зад всяка създадена прекрасна творба се крие неимоверен труд.

Талантлива бижутерка, чийто творби струват хиляди долари, разказва как успява да създаде своите забележителни украшения, независимо от това, че се е родил без палци.
48 годишната Анет Гебеди създава прекрасни пръстени, обеци и гривни, инкрустирани с диаманти, опали и други скъпоценни камъни в своята работилница.
Тя създава бижута, без никакви специални инструменти и казва, че не може да разбере как хора, които имат пръсти могат да правят това, което тя умее.
Бижутерката носи кожена гривна, върху, която закрепва необходимите й инструменти. Тя използва и менгеме, за да закрепя стабилно образците върху, които работи.
Гебеди е учила бижутерския занаят в училище, а след това е постъпила в колеж, където се е учила от най-добрите бижутери в Лондон.
Тя се е преместила в Сомерсет преди 24 години и сега има репутация на един от най-добрите майстори във Великобритания.
Най-скъпото произведение, създадено от Анет е огърлица, изработена от 18-каратово жълто и бяло злато с опал и диамант, което тя е направила за себе си, за да отпразнуват 21 – ата годишнина от търговската си дейност. Продуктът, според приблизителни оценки, струва около 40 хиляди долара.

След като стават популярни, почти всички автори се радват на срещи с читателите, а това неизменно е придружено с подписването на техни собствени творби.
Но след известно време това доскучава и читателите на новите книги остават без автограф. 66-годишната канадска писателка Маргарет Атууд също е уморена от пътуванията в различни градове и срещите с досадни читатели.
Така, един ден тя решава да създаде писалка, която може да подписва книги, които ще бъдат разположени на разстояние стотици километри от автора. Именно така се е родила идеята за писалка -робот.
Замисленото устройство е разработено от компанията Unotchit, която е основана от самата Маргарет. Проектът е спонсориран от британски книжни издателства.
Канадската писателка е демонстрирала изработената писалка на панаира на книгата в Лондон. Тя написва само няколко думи на таблет и след няколко секунди в другия край на павилиона тънка метална ръка хванала писалка, възпроизвела с почерка на писателката, на първата страница на нейна книга,  написаното от нея. След това авторката е повторила експеримента, като е „подписала“ нейни книги, намиращи се в Ню Йорк.
Най-интересното нещо е, че Маргарет не планира да продаде своето изобретение. Тя каза, че издателите ще го вземат, така че те биха могли по този начин да насърчат авторите, които работят с тях, и да дадат възможност на читателите, които живеят в малките градове да получат автографи. Не е нужно да споменаваме, че издателите вече потриват доволно ръце. Такова общение между автори и читатели неизменно ще  повиши продажбите на книги.
Подписването на книга в чужбина с това устройство е много по-евтино, в сравнение с организирането на пътуване във връзка с това.