Огнян бе разгорещен и едва ли не викаше:

– Не забравяйте, че никой друг няма твоите таланти. Никой. Бог те издига от обикновените хора, като съпоставя твоите уникални способности с индивидуални задачи.

– Какво се пъчиш, всезнайко? – дръпна го Пламен.

Огнян още по-настървено продължи:

– Може би баща ти никога не те е хвалил или учителите ти винаги са те критикували, но Бог ще те аплодира…..

– Да бе, как ли пък не, – прекъсна го Пламен.

– Само Той може да направи лошите грешници добри и да направи слабите верни, – добави Огнян.

– Край, не искам да те слушам повече, – махна с ръка Пламен.

– Ей, човече, това не е шега, – Огнян погледна сериозно приятеля си. – Бог дава дарове, не оскъдно, а изобилно! И той не дава подаръци на случаен принцип, а внимателно на всекиго според уникалните способности.

Пламен ускори крачка и се отдалечи бързо от Огнян.

Облаци бяха завзели небето, но дъжд не се очакваше. Спас и Димчо стояха на висок хълм и гледаха язовира, който бе надвишил малко нивото си.

– Като си представя, че от тази вода се произвежда достатъчно енергия за голямо количество селища, просто немея, – възкликна Димчо.

– Това е концентрирана сила, но под контрол, – плесна с ръце Спас. – Ако тази вода се остави свободна ….

– Ще доведе до бедствия в самите райони, – прекъсна го Димчо. – И вместо да им помага, тя ще ги съсипе.

– Така е, – съгласи се Спас, – власт без контрол може да предизвика цунами, пълен хаос на земята, унищожавайки всичко по пътя си.

Внезапно Димчо смени темата:

– Тези по новините сякаш за загубили чувството за контрол. Май са полудели. Правят безсмислени неща.

– Това е така, – подчерта дебело Спас, – защото са загубили способността си да контролират силите си.

Двамата замълчаха, гледайки към язовира.

– Исус ни предлага друг път, – поде отново разговора Спас. – Да живеем с кротост, т.е. със себеконтрол. Когато предадем живота си на Христос, ние сме призовани да предоставим своите дарби, умения, таланти и лична сила на авторитета на Бог.

Димчо поклати глава и добави:

– Повечето от неуредиците, пред който сме изправени днес в домовете, общностите, държавата и в нашата култура, се дължи на отсъствието на самоконтрол и нежелание да се предадем на Божието водителство.

– Кротостта не е слабост, – повдигна вежди Спас. – Да живееш с неконтролирани страсти, желания и грях е слабост.

– Бог благославя кротките, – допълни Димчо. – „Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.

– Не е ли парадоксално, – усмихна се Спас, – че кротостта е пътят към духовната сила?!

Денят наближаваше своя край и двамата тръгнаха към домовете си.

През нощта Наталия дълго се въртя в кревата си. Тя се срамуваше от това, което бе направила през деня.

„Как можах да скрия най-важната част от живота си тази, която основно заема моето време, но с която се гордея повече от всичко – моите деца“.

През деня Наталия присъстваше на важна конференция, в която участваха жени от нейната професия. На събирането имаше жени от цял свят.

Всички обядваха заедно. На този обяд, всяка жена трябваше да стане и да се представи  със своите професионални постижения и успехи.

– Аз сън координатор на модни ревюта ….

– Аз снимам дрехите на най-големите компании ……

– Аз съм консултант в корпорация …

– Аз съм ръководещ сътрудник при ….

Докато слушаше жените Наталия се чувстваше много неуверена.

„Какво да им кажа, когато дойде моя ред? Как да се представя?“

Тя прехвърляше в главата си различни възможности и варианти.

„Не е нужно да казвам, че идвам от район, където хората се занимават със селско стопанство. Не мога да им кажа, че най-добрите ми възможности включват: сменяне на памперси, поддържане на градинката ни, миене на съдове. Трябва ли да им кажа за съпруга си, че няма по-силен човек, на когото мога да се опра като него? За това, че се гордея с него, че той се труди усилено за семейството си и същевременно подкрепя всяко мое начинание? Да им разкажа ли за вярата си, за Бог, Който не само обичам, но и Му служа? Сигурно ще ме вземат за глупачка. Не, няма да им кажа за децата си, които толкова обичам. Ще ме сметнат за обикновена майка“.

Когато дойде нейния ред, тя се изправи, приведе се напред и каза:

– Аз съм Наталия от компанията ….Аз не съм просто майка ….

Във всичко останало се постара да не се покаже прекалено “ добра домакиня“ или „държаща на семейството си“.

Едва сега тя разбираше, колко ужасно бе нейното изказване. Това, което тя каза нямаше нищо общо със истинското ѝ настояще.

Но как можеше да не наговори всички тези „надути фрази“? Всички останали ѝ изглеждаха много опитни, талантливи, влиятелни,… положение, което тя никога нямаше да достигне.

В своето изказване, Наталия се бе опитала да им докаже, че тя не е „просто майка“.

Толкова пъти бе слушала фразата: „Най-благородното призвание за една жена в света е да бъде майка“. Ние много често се хвалим с нашите майки, но не бързаме да ставаме такива и понякога с неодобрение се отнасяме към тези, които са пожелали да се посветят на семейния живот.

Защо обществото има негативно отношение към жените, които са „просто майки“? Защо професионалните постижения на една жена се смятат за фантастични и невероятни, а нашите успехи в семейството се принизяват?

Да бъдеш „просто майка“ е чест. Такава жена трябва да се чувства успешна, та тя е избрала една толкова трудна област, където да разгърне талантите си – семейството.

В тази нощ Наталия реши за себе си:

– Ще бъда жена, която ще се гордее с работата си на майка и домакиня. И следващия път, когато трябва да се представя, ще стана и ще кажа: „Казвам се Наталия. Аз съм просто майка……..“

Има една такава дума „посланик“. Всеки християнин трябва да е такъв. Не всеки вярващ е пастор, но всеки повярвал в Бога трябва да бъде Негов посланик. Това означава, че можете да използвате вашите таланти и дарби, за да даде своя принос в живота.

В Библията се казва: „Обичайте се един друг. Грижа за един друг. Молете се един за друг. Насърчавайте се един друг. Помагайте си един на друг. Съветвайте се един друг. Подкрепа един на друг ….“ Това е взаимно служение на всеки вярващ в семейството на Бога към всеки друг от това семейството.

Истината е, че да служиш на Бога, като служиш на другите не винаги е лесно. Понякога човек започва да се обезсърчава. Когато започнете да се обезкуражавате, спомнете си две неща.

Първо, не забравяйте, че вие ​​ще получите награда, която ще продължи цяла вечност.

Второто е, че Бог използва малките неща. Нищо не е незначително, когато служи на Бога. То съвсем не е напразно.

Всеки път ще придобиваш сила, опит и увереност, когато в каква да е ситуация, спреш и погледнеш в лицето на страха.

Николета бе вече в седми клас. Но изведнъж в живота ѝ всичко се срути. Диагнозата ѝ бе страшна:
– Левкемия, – каза лекарят след като прегледа  изследванията.

Това, от което се опасяваха родителите ѝ се оказа истина.

Следващите няколко месеца Николета редовно посещаваше болницата. Правеха ѝ хиляди тестове. След това дойде ред и на химиотерапия. Това бе някакъв шанс, за да се спаси живота ѝ, но Николета загуби косата си.

Без коса, особено когато си в седми клас, е ужасно.

Преди да започне осми клас на Николета ѝ купиха перука. Струваше ѝ се,че тази чужда коса я драска по кожата, но въпреки това я носеше.

Николета бе любимка на съучениците си. Тя подкрепяше много деца, когато изпаднеха в трудно положение. Около нея винаги имаше деца. Но ….

Първите няколко седмици от започналата учебна година Николета надяваше перуката и със сълзи в очите влизаше в клас. Странно никой не ѝ обръщаше внимание.

Накрая Николета не издържа и каза на родителите си:

– Това, че нямам коса не е беда, но да загубя приятелите си …. това не мога да понеса. Вървя по коридора, а те се отдръпват от мен, сякаш съм прокажена, а когато вляза в стола, те без да си доядат закуските, напускат помещението. Никой не иска да стои до момиче, което боледува от някаква странна болест, няма значение, че не е заразна. И да умра не е страшно, защото вярвам в Бога. Знам къде ще бъда през вечността. Но загубата на приятели …. води до отчаяние.

– Ако искаш можеш да останеш в къщи, – предложи майка ѝ.

Но това не успокои Николета.

Вечерта тя дълго мисли и се моли. На сутринта насърчена, облече празничните си дрехи и каза на родителите си:

– Отивам на училище. Трябва да разбера нещо.

Родителите ѝ не знаеха какво е намислила, но я закараха до училището. Тя ги прегърна, когато слезе от колата и им каза:

– Знаете ли какво съм намислила да  направя? Днес ще разбера кои са моите истински приятели. Нека ме приемат такава, каквато съм. Молете се за мен.

След като каза това, свали перуката си и така влезе в училището.

В този ден се случи чудо. Когато премина през двора и влезе в училище, никой не я обиди, не я оскърби, не ѝ се присмя.

Така Николета научи съучениците си, да бъдат самите себе си, да използват талантите, които Бог им е дал и да стоят в правдата, когато около тях отстъпват пред болката, страха и наказанието.