Празниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …

Тайната вечеря в горната стая, предшествана от измиването на краката на учениците от Спасителя, е станала образец и пример на Христовата любов и нежност.

Християнинът е призван да бъде светлина в света, която разсейва тъмнината.

Много е важно, всеки сам за себе си, да си изясни: Къде е моето място в това важно събитие? Доколко съм готов да се отвърна от неправдата и греха, и да бъда съпричастен към триумфа на Възкръсналия Спасител?

Когато всеки от нас осъзнае същността на тази необикновенна вечеря, предшестваща следващия трагичен ден, ще има реална причина за духовна радост.

След като човек преживее схватката със собствените си греховни навици и стремежи, вкусвайки освобождението от греха, става съпричастен към великото и славно Възкресение Христово.

Има хора, които вечно търсят и искат да разберат същността на нещата. Такъв беше и Искрен. Той не приемаше нищо просто така, трябваше да се убеди, че това е абсолютно вярно.

Скоро Искрен се запозна с Захари. Двамата дълго беседваха върху вълнуващите ги въпроси.

Днес след работа отново се събраха и решиха да се поразходят в близкия парк. Искрен, както винаги нетърпелив, започна веднага:

– Днес цял ден ме вълнуват два въпроса?

Захари бе свикнал с въпросите и мъдруванията му, за това само се усмихна и зачака да чуе, до какво ново умозаключение е стигнал новият му приятел.

– Може ли да има морал извън религията? – попита съвсем сериозно Искрен. – И ако това е така, защо е нужна религията изобщо? Ти нали си християнин, трябва да разбираш по-добре тези неща от мен. Обясни ми.

– Напълно е възможно да има морален човек, които не е религиозен, – започна бавно Захари, за да може да обмисли добре думите си, – но целите и задачите на морала и по-специално на християнството са различни.

– Как така? – изненада се Искрен. – Винаги съм смятал, че християнството изгражда морала.

– Моралът отговаря за отношенията между хората в обществото, а християнството е израз на връзката между човека и Бога. Заповедите в Евангелието напълно могат да регулират и обществените взаимоотношение. Това се вижда от цялата история на християнската цивилизация.

– А аз си мислех, че християнството не само поставя нравствените норми, но това е и главната му цел, – каза Искрен.

– Нравствеността е следствие на това, че човешкия дух се е слял с Божия Дух. Християнинът не върши нищо на сила. Човек воден от Божия Дух, се променя и в живота му нравствените норми стават нещо естествено.

– Даде ми добър материал за размисъл, – каза замислено Искрен. – Това означава ли, че ако стана християнин ще върша само това, което е правилно?

– Да приемеш Исус Христос за свой Господ и Спасител е само началото. Всеки християнин израства постепенно, нищо не става с магическата пръчка.

– Е, сигурно ще се наложи да положа някакво усилия в случая, – неуверено каза Искрен.

– Но тогава ще има кой да ти помага в тази работа, само трябва да Му се довериш, защото Бог не би те оставил. Той ще те изгражда и ще ти помага да станеш подобен на Него.

Двамата се разделиха, като си обещаха пак да си поговорят по тази тема и всеки пое към дома си.

Михаил не се отказваше лесно. С каквото и да се захванеше все искаше да стигне до същността му и да разбере всичко.

Често влизаше в спор с дядо си Данаил. Старецът търпеливо изслушваше буйния си внук и съвсем не му се сърдеше.

Днес Михаил отново бе настроен философски, за това отиде при дядо си. Целта му бе да разреши някои въпроси, които силно го вълнуваха.

Когато дядо му видя как се е забързал към него си каза:

– Сякаш огън гори под краката му. Явно пак не може да се помири с някоя своя мисъл.

– Здравей, дядо, – поздрави весело младежа.

И без много да чака, започна направо:

– Науката е доказала, че няма Бог. Защо тогава има толкова вярващи хора в света?

Дядо Данаил въздъхна:

– Науката никога не си е поставяла подобна задача. Тя само изследва фактите и явленията, които се наблюдават в този свят.

– Не омаловажавай ролята ѝ, – закани се с пръст Михаил.

– Всичко, което излиза извън границите на този свят не е обект на научно изследване, – каза спокойно дядо Данаил. – Ето защо, основната религиозна истина – съществуването на Бог, не може по принцип да бъде предмет на научно опровержение.

Михаил се почеса по главата и се замисли върху думите на дядо си:
„Май и този път старецът е прав ….“

Един ден двама овчари започнали да спорят за работите в държавата. Единият безжалостно осъдждал императорът, а другия защитавал неговото управление.

Крещели  и се надвиквали, но не могли да докажат един на друг нищо. Тогава решили да излязат на пътя и да върват по него, докато не намерят човек, който да разреши спора им.

Зарязали стадата си и тръгнали. Скоро срещнали свещеник, който отивал да служи в църквата. Обърнали се към него и го помолили да отсъди, кой от тях е прав.

Свещеникът им отговорил:

– Деца мой, същността на вашия спор се състои в това, че един от вас дои коза, а другият му подлага решето.

Втрещени от този отговор овчарите си спомнили за работата си, която били оставили и побързали обратно към стадата си.