Топлото време се задържа, въпреки че сутрините бяха доста студени. Още не се бе разсъмнало, а водата в съдовете по двора имаше тънка ледена кора.

Марин се бе обезсърчил от хората край себе си, телевизията, радиото и вестниците, които постоянно бълват страх и безнадежност.

Богдан го забеляза малко преди да влезе във входа на блока си, върна се няколко крачки назад, тупна го по рамото и каза:

– Радостта не е естествено отражение в живота ни. Тя е свръхестествена.

– Какви ги дрънкаш, – откликна Марин. – Каква муза те е обсебила днес?

– Разбери радостта е плод на Божия Дух, а не на твоята личност. Тя не е реакцията ти при дадени обстоятелства, а чудо в един тъмен и умиращ свят.

– И какво предлагаш? Да започна да се смея като луд, без всякаква причина? Веднага ще ме приберат в лудницата.

– Само в Божието присъствие можеш да преживееш и демонстрираш радост, – отбеляза Богдан.

– Да бе, да, – усмихна се скептично Марин.

– Човече, ти не си създаден да бъдеш смачкван от депресия или да клюкарстваш по чужд адрес. Това води само до огорчение. Ето ти и един пример. Когато жена ти се ядоса, мълчи и сумти. Не ти ли се иска, тя да крещи, да се кара, поне ще знаеш от какво се е обидила. Но, не. Тя не споделя, трупа яд в сърцето си, а е създадена да се радва.

– На приказки всякак става, – сбърчи нос Марин, – по-добре виж реалността.

– Представи си, че не ти достигат пари за да напълниш резервоара на колата си и решаваш да го допълниш с пясък, – продължи с примерите си Богдан. – Какво ще стане тогава?

– Тази кола изобщо няма да тръгне, – наблегна Марин. – Освен това така ще я повредиш, че не знам, кой ще се наеме да я поправя.

– Ти така допълваш ежедневието си с гняв, огорчение и такива подобни, и се опитваш да водиш нормален живот.

– И какво да правя? Това са неща, които просто идват.

– В момента, в който допуснеш Бог да ръководи живота ти, ще изпиташ невъобразим мир и радост, независимо ситуациите през, които преминаваш.

Марин се почеса по главата и добави:

– Ще си помисля.

Тя беше малка звезда, но мечтаеше да помага на хората. Когато чу желанието ѝ, майка ѝ се скара:

– Ти не бива изобщо да се доближаваш до Земята. Огънят ти ще я изпепели.

– Но аз искам да помогна на хората, – противопоставяше се звездичката.

– Е, – примирено въздъхна майка ѝ, – Можеш да им подариш малка искрица, която да възпламени огън в сърцата им.

И звездичката постъпи точно така.

Нейната искра достигна до Земята и запали огън в сърцата на хората.

Людете изправиха глави. Очите им засияха. И те започнаха нещо ново, което не бяха правели преди.

– Ще напишем поезия изпълнена с любов и нежност, – казаха едни.

– Ще издигнем великолепни сгради, – добавяха други.

А трети обещаваха:

– Ще засадим безплодната пустиня.

Мечтите им нямаха чет.

Измина цяла година.

Звездичката забеляза, че много малко от хората се заловиха истински да претворят мечтите си. Повечето от тях забравиха за тях.

Неудовлетвореността се загнезди в сърцето на звездичката.

Един ден тя изплака мъката и болката си пред майка си:

– Запалих милиони сърца, но повечето угаснаха. Навярно искрата ми е била слаба.

– Не тъгувай, – каза майка ѝ. – Ти можеш да запалиш хиляди сърца, но всяко от тях трябва да се постарае само да поддържа този огън.

Мирослава от няколко години страдаше. Тормозеше я така наречената клинична депресия.

През всичките тези години тя се питаше:

– Какво се случва всъщност? И защо точно на мене?

Един ден седна и започна да анализира постъпките си, причините, които ги предизвикваха и последствията от тях.

В главата ѝ се загнезди мисълта:

– Мислите трансформират живота ти. Както човек мисли в сърцето си, такъв е и той.

Тя бе шокирана.

– И какво излиза? – запита се тя. – Нима моят характер е сума от всичките ми мисли?

В представите ѝ се появи растение, което поникна от семе, а на глас каза:

– Така и всяко мое действие е следствие на семената в мислите ми. Но мисълта не е само семе, а и емоция.

Мирослава стана и започна да крачи неспокойно из стаята си.

– Излиза, че емоционалният смут, който преживявам е като термометър, който показва, че нещо не е наред в мислите ми, които негативно влияят на живота ми.

Тя бе чувала баба ѝ да казва:

– Душата привлича желанията, които прикрива. Не само тези, които обича, но и тези, от които се страхува.

Тогава Мирослава не разбираше добре тези думи, но сега ясно осъзнаваше:

– Ние не привличаме в живота си това, които искаме, а това, което сме. Наистина душата привлича нещата, които таи.

Искрите на откровението я подбуждаха и тя продължи да разсъждава на глас:

– Колко глупаво съм си мислела до сега, че мислите ми се пазят в тайна, която е дълбоко скрита в ума ми. Да, но мислите ми биха могли да афектират живота ми! …. Те се превръщат в навици….. И какъв е изводът?

Погледа и попадна на Библията, която бе отворена на масата.

Приближи се и първото, което прочете бе:

– ….. „всичко, що е истинно, що е честно, що е праведно, що е любезно, що е благодатно, – ако има нещо добродетелно, и ако има нещо похвално, – това зачитайте“.

И Мирослава взе решение:

– От днес ще живея без негативните и нанасящи ми вреда мисли. Ако такива се появят, ще ги замествам с думи от Божието Слово.

След като се увери, че Исус Христос не е просто човек живял някога, а е Синът на Бога, Недялко реши:

– Няма да пропусна нито един ден, в който да не споделя поне с един човек, какво е направил Божият Син за нас.

В напрегнатия ден, той понякога забравяше за обещанието си, но настъпи ли края на деня, нещо го подсещаше и той изпълняваше мисията си.

Една вечер Недялко бе толкова уморен, че си легна веднага щом се прибра. Едва бе притворил очи, когато скочи като ужилен:

– Днес на никого не съм казал за Исус.

Вън валеше и духаше силен вятър.

– Кой ще излезе в такова време? – каза си той. – Освен това е вечер, всеки се е прибрал на топло.

Недялко погледна през прозореца и забеляза мъж, който вървеше по улицата.

Той бързо излезе, настигна мъжа и го попита:

– Мога ли да се скрия под вашия чадър?

– Разбира се, – отзова се веднага непознатия.

След няколко крачки Недялко се обърна към мъжа:

– Имате ли убежище, където да се скриете по време на буря?

– Не, – чистосърдечно призна непознатият.

– А мога ли да ви разкажа за моето укритие, Исус Христос? – Сърцето на Недялко ускори хода си.

В следващите няколко минути непознатият изслуша разказът на Недялко.

Усети Божията любов. Разбра, че празнината, която дълго усещаше у себе си, може да бъде запълнена по един единствен начин, като се помири с Бога.

И той предаде сърцето си на Господа.

Тягостно и мрачно бе в сърцето на Борислав. Той се чувстваше самотен и депресиран. Имаше усещане, че е победен в живота и в работата си.

В това си състояние, той не разбра как се озова в един бар. Навел глава, олюлявайки се премина през слабо осветеното помещение и седна на масата в ъгъла.

Поръча си питие. Пи, но не му се услади.

Загледа се в чашата си.

– Такава гадост до сега не бе пил, – измърмори Борислав под носа си.

Неусетно започна да размишлява над опустошения си живот и неуспехът, който го бе предизвика.

– Какво правиш тук? – попита го от съседната маса ако попийнал мъж.

Борислав се сепна:

– Познавам ли този човек от някъде? А той от къде ме знае?

Мъжът го гледаше втренчено, очаквайки отговорът му.

Изведнъж Борислав осъзна, че мястото у не е тук. Той се изправи и напусна бара.

Лъхна го свеж въздух. Погледа му се проясни.

– Господи, – извика Борислав, – какво ме доведе до тук?…. Изпратил си този пиян човек да ми говори….

И се разрева.

След като се успокои, вдигна поглед нагоре и каза:

– Прости ми, Боже, …. помогни ми отново да се събера със семейството си и да започна работа. Срамувам се от себе си. Глупаво постъпих. … Помогни ми. Дай ми шанс да опитам отново.

Бог го възстанови на предишната му работата и го върна сред любимите му хора.

Не позволявайте провалите да определят курса на живота ви. Господ ще ви запази и здраво ще ви държи в десницата си. Уповайте на Него и Той ще оправи пътеките ви.

Пораженията смирява човека, но с Божия помощ получаваме надежда, възстановяване и победно бъдеще.