Емил беше пребледнял и отслабнал. Дядо Мирон, който беше прехвърли 80-те, веднага забеляза това и разбра, че младежът се измъчваше от нещо.

– Емиле, – започна старецът, – човешката мъка прилича на рог. Ако не я споделиш със някого, тя расте навътре и наранява душата. Повяхнал си. Ако искаш разкрий мислите си пред мен. Ръцете ми са немощно, но главата ми може още трезво да разсъждава.

Емил за това и бе дошъл при дядо Мирон, затова разкри сърцето си пред него.

– Боли ме за народа ни, – каза младежът.

Старецът трепна, сърцето му се зарадва.

– Емиле, трогна душата ми, – каза дядо Мирон. – Страхувах се, че няма да има човек от рода ни толкова присърце да взима нещата. Дребни душици, жадни за власт и слава по-често се появяват на белия свят. Бог се е смилил над мен. Говори!

– Ако мислите ми бяха като вода в океан, отдавна да съм се удавил в тях, – каза младежът.  – Трябва да престана да мисля и да започна да действам.

– Но с какво е пълен този океан? Разкажи ми, – подкани го добродушно старецът.

– Това е океан от човешки сълзи.

– Че аз вече 80 години гледам този океан, – помръкна погледа на старецът. – Намери ли нещо, с което можеш да го изгребеш?

– Мисля, че сами не можем да направим нищо. Океанът от народната мъка се простира  извън пределите … – и младежът протегна напред ръка, очертавайки безкрая. Различни езици, вери и навици, но на обикновените хора винаги им е зле. Може би ни е необходимо да се съюзим.

– А какво ще правим с палачите? – попита старецът. – Всеки сокол се смята за господар на своето гнездо. Прокълнатото, кърваво време ражда и кървави мисли. Винаги ли ще можеш да се съобразяваш с това кое е добро и кое лощо? Внимавай в това, което правиш да не те прокълне народа ти.

– А винаги ли народът е прав, когато проклина? – с тъга каза Емил.

– Животът не е толкова прост, – каза мъдро старецът, – че в него всичко да бъде само черно или бяло. Изживял съм вече доста години и пак много неща не разбирам ….

Двамата седяха и мълчаха. Мъка, болка, войни, глад и размирици царяха не на едно място. Хората разбирайки, че няма правда и правосъдие в този свят, уповаваха на Вечния Съдия…..

Влизали ли сте между много тъкачни машини? Електрическите совалки се движат много бързо и едва се забелязва с просто око.

Нашите дни „бързат като совалка“. Животът минава толкова бързо, че нямаме време да осъзнаем, как се приблизаваме към края.

Дори и да достигнем 70, 80 някъде и до 90 години, в сравнение с вечността, този срок прилича само на щракване с пръсти.

Сложете ръка на сърцето си и почувствайте как то бие. В най-добрия случай имаме в запас още няколко кратки години. Изживейте ги за Господа!

Днес знаем как да използваме енергията на атома, но малцина от нас разбират силата на ефективната молитва. Още не сме осъзнали, че коленичейки в молитва, човек може да има много по-голяма сила от въоръжените с най-мощно оръжие.
Ние придобиваме голяма сила, когато се съединим в непрестанна молитва. Нашите проблеми се решават само, когато се срещнем с живия Бог.
Каквито и оръжия да бъдат измислени и конструирани, те няма да решат проблемите на света. Нашите беди се коренят в духовната реалност и спасението ни е в областта на духа. Ето защо е важна молитвата. Само Бог може да промени човешкото сърце.
Кой знае какво щеше да се случи, ако милиони вярващи от целия свят  се възползват от тяхната най-голяма привилегия – привилегия на застъпническа молитва! Ще станеш ли един от тях?

Да приемем, че някой е подарил на свой приятел диамантен пръстен, който струва много пари. Какво би си помислил този, който е подарил пръстена, ако след това при първата си среща с приятела му, той му каже:
– Какъв прекрасен пръстен ми подари. Аз ще го пазя и ще го скрия на безопасно място.
Такава глупост умът ни трудно би могъл да възприеме.
Но колко голямо е безумието на хора, които полагат всички усилия и постоянно се грижат за външния си вид и тялото си, дори и да е много красиво, неразбирайки, че в тях единственото съкровище е душата им.
Исус Христос оценява човешката душа повече от външността, видимия свят и за да я изкупи даде живота Си.
Човек може да се увлече по нещо красиво, но Бог цени вътрешното съдържание на това нещо – неговата душа.
Душата е безсмъртна, надарена е с разум и воля. Тя винаги разбира от какъв вид са всички наши чувства, съкровища на нашето мислене, източници на вътрешна привлекателност и красота, и до колко те са отражение на Бога.
Всяка човешка душа е уникално творение на неповторимия Майстор.
Тежко е на душата ни без Христос. Без Него тя прилича на дом без господар, град опустошен от враговете, кораб без кормчия, овце без пастир и болен изоставен от лекаря си.
Животът и мирът в душата ни са неразривно свързани с общението ни с Небесния Цар. Нека отдадем нужното място на Исус Христос в нашите сърца и души.

Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.