Приятелю, не отивай във опасния свят, който ни заобикаля, без молитва. Вечер ти коленичиш, но вече ти се спи. С умората от тежкия ден се оправдаваш, претупваш молитвата и бързаш да се възползваш от сладкия покой.

Идва утрото. Закъсняваш. Утринния час за молитва пропускаш или набързо и без особено внимание се отнасяш към него.

Не бодърстваш в молитва. Пренебрегваш часовете за бдение. Нима за теб те са завинаги изгубени? Трябва да признаеш за съжаление, че това е така. Щом пренебрегваш молитвата, ще страдаш от това.

На пътя си ще срещнеш изкушения, а ти не си готов да се срещнеш с тях. Съвестта ти те осъжда и ти се отчуждаваш от Бога.

Не е изненадващо, че деня, в който не си могъл да преодолееш сънливостта, е бил пълен провал за теб.

Минутите за молитва, изпуснати заради мързел, не могат да се възстановят. Можем да се научим от опита си, повече да не повтаряме грешките си, но е невъзможно да върнем тази свежест и сила, които се съдържат в тези пропуснати минути.

Ако Божият Син е чувствал необходимост да става в зори, за да излива сърцето си пред Бога, колко повече е необходимо ние да се се срещаме с Този, който дарява всяко благо, всеки съвършен дар и Който е обещал да ни даде всичко необходимо за живота.

Ние никога не знаем, какво е черпил от молитвите си за Своя живот Господ Исус Христос, но знаем колко е безсилен животът, в който отсъства молитвата.

Святият Дух надари учениците и последователите на Христос със Своите дарби и чудния Си плод. Затова те имаха хармония помежду си като подарък.

Бог на търпението и мира им даде единодушие.

Нямаше заседание и протоколи, в които да се впише, че е взето решение всички да бъдат в хармония. Това бе естествен плод на Святия Дух.

Същият този Дух, който даде власт на апостолите да вършат чудеса, укрепи вярващите да свидетелствуват за вярата си сред враждебния околен свят, Новорождението им даде друг нов характер.

Първите християни имаха нови сърца, за това бяха едно. Всеки, който ги погледнеше, възкликваше: “ Ето колко е добро и колко е угодно Да живеят братя в единодушие!“

Настана великият празник, носещ голяма радост за християните.

Светият Дух слезе върху апостолите и не само на тях.

Той дойде на света, за да се изпълни обещанието на нашия Господ Исус Христос, че няма да ни остави сираци, а ще ни изпрати Светият Дух, Утешителят.

И Божият Дух освети земята и ще води до края на века  целия християнски род по пътя на спасението.

За първи път Светия Дух е дошъл върху апостолите под формата на огнени езици. Какво означава това? Защо е било необходимо това?

Тяхното проповядване трябвало да се утвърди Евангелието в света. Те били първите Му проповедници, които са разнесли Христовата светлина по света.

Чрез „огъня на Светият Дух“ били просветени и осветени сърцето и ума  на апостолите. Божият Дух им напомнял всичко, което са чули преди от Господ Исус Христос. Светият Дух им даде сили, за да доведат останалите люде при Христа.

Първите християни бяха повярвали в Господ Исус. Решиха да го следват и да Му служат. Дадоха му сърцата си.

Каква радост имаше при това тяхно решение?! Никой не ги принуди или застави да постъпят така.

Колко общи неща имаха те?

Те имаха общ Спасител, Който умря за тях и проля кръвта си за прощението им.

Общ беше Святият Дух, Когото те радостно приеха.

Общ беше врагът: грехът и злото, против, което воюваха.

Обща бе целта им, прославянето на Бога и спасението на човешки души.

Не е чудно, че всичко това ги сплоти в неделимо цяло.

„А множеството на повярвалите имаше едно сърце и една душа“.

Къде има подобно нещо? Понякога в живота и литературата срещаме подобни образи.

Двама души силно се обичат и решават да сключат брак. За тях казват, че са станали една душа. Но колко често малко след това те се развеждат.

А тук имаме не двама, а хиляди души.

Какво чудно явление и то сред един свят, в който човекът за човек е вълк. До скоро тези хора са били чужди един на друг. Не са се познавали.

По правило във всеки непознат подозираме неприятел. Дори и малкото дете по инстинкт счита непознатия човек за враг.

Тогава как да си обясним това странно явление, което се е случило сред първата християнска църква?

Това са били хора, които са посветили сърцата и живота си на Исус Христос. Обърнете внимание, не се казва „множество от човеци“, а „множество от повярвали“.

Истинската пълна вяра води до единодушие.