Христо усети напрежение у Манол, той видя сянка в сивите му очи.

– Хванала те е в капана си? – засмя се Христо.

– Да, привлекателна беше, – призна Манол.

– Не избягвай темата, знаеш за какво те питам, – не се отказа Христо.

Манол не искаше да говори за това, но знаеше, че приятелят му няма да го остави намира.

– Е, добре де, хареса ми, – примирено каза Манол.

– Тя ти е първата след Теодора и сега се чувстваш виновен? – попита Христо.

– Да, – въздъхна Манол.

– Не мога да разбера как точно се чувстваш, но съвсем не е лошо да те привлече друга жена, нали Теодора е починала. Мъжете намират привлекателни жени всеки ден и никой от тях не се чувства виновен за това. Ти не скърбиш, Маноле, твоето може да се нарече само с една дума самоизтезание.

– Ами ако не мога?

– Самонаказваш се винаги, когато нещо в живота ти се обърка, – започна да му се кара Христо. – Обвиняваш себе си, независимо от това дали си виновен или не. Виж хората, те не поемат отговорност дори, когато оплескат нещо, а ти? Минаха две години от смъртта на Теодора, а ти не можеш да загърбиш смъртта ѝ.

Манол подскочи:

– Няма да я загърбя!

– Не нея, – кипеше Христо, – а смъртта ѝ. Има разлика между двете.

– Какво искаш да кажеш?

– Предполагам, че всеки ден преживяваш смъртта ѝ. Превърнал си я в символ на неуспехите си. Не се радваш за времето, през което сте били заедно, а това не е честно, особено спрямо нея.

Манол бе потресен. Внезапно осъзна, че спомена за Теодора се бе превърнал в рана. Това, което наистина правеше, не беше скърбене, а самобичуване.

– Как да стана весел пак, след всичко, което стана с Теди? – очите на Манол се напълниха със сълзи

Христо изпъшка:

– От къде да знам. Живота си е твой. Виж покани тази, която си харесал, може пък да излезе нещо. Не ме гледай така страшно, знаеш, че Теодора би се радвала да си щастлив и весел, а не такъв оклюмал и жалък.

Манол се замисли. Май приятелят му имаше право.

Почти три часа Жана и Роси обикаляха поредния търговски център с множество магазини. Доктор Райнов бе преписал тази пазаруваща терапия за да откъсне Роси от тежката атмосфера в болницата.

Наближаваше обяд. Наоколо сновяха майки с детски колички и по-възрастни жени. Двете приятелки се качваха по етажите, слизаха по ескалаторите и се заливаха от смях като ученички.

Роси имаше чувството, че участва в маратон. Тялото ѝ бе отслабнало и доста изтощено. Комбинираното лечение с химиотерапия и лъчетерапия атакуваха не само рака, но и самата нея. Всичко това бавно и постепенно я убиваше. Косата ѝ не бе опадала нацяло, но бе много изтъняла.

Първоначално Жана бе намислила да заведе Роси в някой салон за красота, но после се отказа. Положението на приятелката ѝ бе доста травмиращо, нямаше нужда да го усложнява още повече.

– Дай да го нося, – Жана протегна ръка към пакета, който носеше Роси.

– Да не съм саката, – дръпна се на шега Роси.

– Не исках …..

Роси се усмихна.

– Знам. Просто, когато си болен, хората започват да се държат с теб някак покровителствено. Карат те да се чувстваш по-различен, но и отблъскващ. Сякаш ти е пораснала опашка или ушите ти са станали по-големи. Навярно външно изглеждам слаба и немощна, но от вътре съм си същата ….

– Знам, – каза Жана и я прегърна.

– Това е един доста неприятен начин, чрез който можеш да разбереш, кои са истинските ти приятели. От както влязох в болницата, Владо всеки ден идва и ми носи цветя и храна. Дръж се за него, Жана, той е прекрасен човек, не го изпускай!

– За това мога да поспоря, – засмя се Жана. – Вярно е , че работата му не е лека, но в сравнение с отглеждането на две деца….. – Жана махна с ръка.

Двете вървяха към колата и мълчаха. Изведнъж Роси вдигна глава и се усмихна.

– Не ме гледай така, ще се оправя, – каза тихо тя.

– Непременно, – каза Жана.

Тя се опитваше да се зарази от оптимизма на Роси, но ѝ бе трудно да лъже и не можа да скрие сълзите в очите си.

– Повече се притеснявам за Миро, – каза неспокойно Роси. – Все за някъде заминава, а аз се страхувам, че ще умра, а той ще е далече от тук.

– Всичко ще се оправи. Не се тревожи, – опита се да я успокои Жана.

В последно време Роси сънуваше кошмари. Тя знаеше, че Миро има неприятности, но не можеше да му помогне, а това още повече я измъчваше и натъжаваше……

Елена стигна кръстовището и вече виждаше сградата, в която се намираше малката ѝ стаичка, когато чу зад себе си стъпки.

Изведнъж пред нея застана мъж. Елена уплашено отстъпи, но когато мъжът свали шапката си и ѝ се усмихна, тя го позна.

– Уплашихте ме, – извика възмутено Елена.

– Просто исках да ви видя, – виновно каза Стоян.

– Защо се закачате с мен, – смръщи вежди Елена, – навярно ви очаква …. жена ви у дома.

– Великия владетел Монгаг чака принцесата си Миранда, – каза Стоян.

– Монгаг ли? Какъв е този владетел? Нищо не съм чувала за него.

– Нима не познавате най-пламенния си обожател.

Преди да му се скара, той започна да разказва оживено:

– Палатът на владетеля Монгаг се издигал в пустинята на тъгата. Там кладенците били пълни със солени сълзи и владетелят страдал непрекъснато от жажда, въпреки че непрекъснато пиел от тях. Само една усмивка можела да го освободи от това проклятие. Шутовете напразно се мъчели да го развеселят. Дори прославеният магьосник Крокар не могъл да го отърве от тъгата му.

– Нима в палата му не е имало красиви девойки? – засмя се Елена. – Горките те!

– Бедният Монгаг! – възрази Стоян и направи такава гримаса сякаш той беше този владетел, който тъгуваше, но после се съвзе и продължи. – Един ден на портите почукала прекрасна принцеса. Тя се казвала Миранда. Идвала от най-далечния край на владенията на Монгаг. Косата ѝ греела като пламък. Тя носела със себе си съд с топъл шоколад. Това било лекарство изпратено за владетеля от нейна роднина. Когато вкусил от шоколада, тъгата на владетелят изчезнала и очите му заблестели. Но по-сладко от шоколада било очарованието на принцесата.

– Чудно, – повдигна вежди Елена, – как шоколадът е бил топъл щом принцесата е идвало от толкова далече? Как го е запазила?

– О, забравих да ви кажа, че тя носела съда на главата си. Пламъците на косите ѝ запазили шоколада топъл през целия път.

Елена избухна в смях. В тази история нищо не беше вярно, но тя бе готова да го слуша с часове. Може би защото гласът му бе приятен или може би историята много ѝ харесваше.

– Не вярвам на нито една ваша дума! – възкликна Елена.

– Нима смятате, че измислените неща не се случват в действителност? Представете си, че всичко това се е случило с тази принцеса. Нима не е чудесно?!

Елена наведе смутено глава.

– Наблюдавах те как се смеете и как слушате, – каза Стоян. – Вие забравяте за себе си, завиждам ви за тази способност. Ще ми помогнете ли и аз да мога така.

– Моля ви, – прошепна Елена, – не ми говорете така господин Монгаг.

Стоян трепна:

– Как ме нарекохте?

Изведнъж очите му станаха безкрайно тъжни. Стоян се отдалечи от нея, без да ѝ каже дори довиждане, но изведнъж се обърна и ѝ изпрати въздушна целувка.

Елена имаше чувството, че е пияна. Улицата бе пуста.

– Дали това не бе сън, – прошепна уплашено Елена.

Синът бил много непослушен. Довел майка си буквално до сълзи.

Майката се разплакала и започнала да се моли …..

Синът сложил ръка върху рамото ѝ и казал:

– Поплачи си, мамо. Навярно Святият Дух те докосва.

Веднъж на един параход възникнал пожар. Сред пътниците настъпила паника. Един златотърсач от Калифорния се връщал с този кораб у дома. Той привързал своето съкровище на кръста си, надянал спасителния пояс и се надявал така да доплува до брега.

Когато се готвел да скочи във водата към него изтичало момиченце и с отчаяния започнало да вика:

– Спасете ме! Аз нямам баща, който да ми помогне. Не мога да плувам. Много ви моля, спасете ме!

Мъжът виждал пред себе си прекрасно детско лице, обляно в сълзи и две уплашени детски очи. Какво да прави? Погледнал към чантата си със златото, а след това към нежната детска ръка, хванала се за него.

В главата му се завъртели противоречиви мисли: “ Не мога да спася и двете. Трябва да оставя златото или детето“.
Мъжът решително хвърлил златото във водата и хванал детето за ръка. Последвал скок. Неимоверни усилия, отчаяна борба, но двамата благополучно стигнали до брега. Стигайки до брега, мъжът паднал в безсъзнание.

Когато златотърсачът дошъл в съзнание, усетил, че момиченцето разтрива гърдите му. Нежното лице на детето било покрито със сълзи.

Сега това дете му било много скъпо. Той го е спасил, но е загубил съкровището си, което е събирал с много труд, в продължение на много години, дори с цената на живота си.

В света се чуват милиони гласове, стенанието на измъчени сърца, погиващи в греха и множеството пороци. Те викат: „Помогнете ни, спасете ни!“

Хвърлете вашите временни съкровища, човешките души са много по-скъпоценни! Предайте се на Господа и той ще направи от вас инструменти за спасение на хората.

Спасението на душата винаги е била и винаги ще бъде най-висшата цел на човешкия живот. Всеки християнин трябва да счита за своя основа цел спасяването на погиващите, а всичко останало – средство към тази цел.