Малка групичка от юдеи се бе събрала на площада.
– Знаете ли, че Исус днес е дошъл във Витания, – каза един от мъжете.
– Ние бяхме при Марта и Мария, да ги утешаваме. Нали брат им Лазар умря, – каза една жена. – При нас дойде едно момче и каза, че Исус идел. Марта скокна и тръгна навън.
– С няколко жени и неколцина мъж тръгнахме след нея, – добави една жена от тълпата, – да ѝ помогнат, ако има нужда от нещо. После я видяхме да ти тича по пътя към група хора. Начело вървеше мъж, за който някой от нас само прошепна: „Исус, Исус е дошъл ….“
– Когато приближихме, – обади се друг мъж, – чухме Марта да казва: „Господи, да беше Ти тука, не щеше да умре брат ми. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще Ти даде“.
Тогава другите, които бяха там, си спомниха как се бяха развили събитията след тази среща.
Исус бе казал:
– Брат ти ще възкръсне.
– Зная, че ще възкръсне във възкресението на последния ден, – бе откликна Марта.
– Аз съм възкресението и живота. – отговори ѝ Исус, – който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века. Вярваш ли това?
– Да Господи, вярвам, че Ти си Христос, Божият Син, Който има да дойде на света, – изповяда смело вярата си Марта.
И като каза това Марта отиде скришом при сестра си Мария:
– Учителят е дошъл и те вика.
Мария щом чу това, скочи и отиде при Него.
Исус още не беше влязъл във сeлото. Той беше останал на мястото, където го посрещна Марта.
А юдеите, които бяха с Мария в къщaта и я утешаваха, като видяха, че тя стана бързо и излезе, отидоха подире й, като мислеха че отива на гроба да плаче там.
Мария дойде до Исус, падна пред нозете Му и рече:
– Господи, да беше Ти тука, нямаше да умре брат ми.
Исус, като видя, че тя и юдеите плачат, разтъжи се в духа си, смути се и каза:
– Где го положихте?
– Тук, Господи, дойди и виж.
Исус се просълзи. Някой от присъставащите каза:
– Виж колко го е обичал!
– Не можеше ли Този, Който отвори очите на слепеца, да направи така, че и този да не умре? – обади се друг.
Исус като тъжеше, приближи гроба. Това беше пещера, на която бе привален камък.
Исус се обърна към хората и каза:
– Отместете камъка!
– Господи, смърди вече, защото е от четири дни в гроба, – каза Марта.
Исус се обърна към нея:
– Не рекох ли ти, че ако повярваш ще видиш Божията слава?
И тъй, отместиха камъка. А Исус подигна очи нагоре и рече:
– Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш, но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил.
Като каза това, извика със силен глас:
– Лазаре, излез вън!
Умрелият излезе, с ръце и нозе повити в саван, и лицето му забрадено с кърпа. Исус им каза:
– Разповийте го и оставете го да си иде.
Тогава мнозина от юдеите, които бяха дошли и видяха това що стори Исус, повярваха в Него.

Баба Куна първа се досети, че Нено беше навлязъл в етапа на нещастната любов и за това каза на дъщеря си Дина:

– Накоя е завъртяла главата на нашето момче.

Дина вдигна рамене невярващо, но реши да провери и тази версия. В последно време беше станал доста мълчалив и затворен в себе си. Когато го попиташе за нещо, отговаряше едносрично. Беше изгубил предишното си желание да чете, изучава и открива.

Тя покани сина си на вечеря в един ресторант. Когато всичко беше сервирано и двамата останаха насаме, Дина се обърна към сина си:

– Разкажи ми всичко, за момичето, което си харесал!

Нено опита да се измъкне, но го издадоха пламналите бузи. Нямаше къде да мърда и си призна, като се въртеше неспокойно на стола:

– Не мога да спя. Нито да уча и мисля. Животът ми преминава до телефона в очакване на обаждане, което все не идва.

Майка му го погледна състрадателно, тя разбираше как се чувства сина ѝ. Когато улови погледа на майка си, Нено започна още по-разпалено:

– Какво да правя, мамо, сигурно ме презира?! Не играя футбол, не знам нито една рок група, нищо не разбирам от мода……. Защо изобщо съм се родил?

– Но ти знаеш толкова много неща и си добре осведомен за събитията, които се случват в света, – погледна го насърчаващо майка му.

– На кого му пука за дупките в озоновия слой, за уличните просяци, за воениет действия в Близкия изток, Украйна, Китай,  ……..? Аз съм единственият политически коректен мухльо в даскалото. Животът е гаден и ако Катя не ми звъне, ще се хвърля от тавана на блока.

Майка му хвана ръката му.

– Не мога да живея без нея, ще сложа край на живота си, по-добре….., – повиши глас Нено.

Дина прекъсна изблика на думи му с як шамар. Тя за първи път го удряше, до сега не се бе налагало, разбираха се много добре, дори понякога и без думи.

Нено покри пламтящата си буза с ръка и изумен погледна майка си. Жалните му вопли моментално секнаха.

– Да не си повторил, че искаш да се самоубиваш, разбра ли! – кресна Дина.

– Само така се казва, мамо, – смирено каза Нено.

– Това не е шега. Ще живееш живота си докрай, дори да те боли. А сега кажи ми коя е тази нещастница, която пренебрегва сина ми.

– Тя е моя съученичка, – започно спокойно да обяснява Нено. – Като всички останали момичета в училище тя е влюбена в Илиян, капитан на футболния отбор на училището, а аз не мога да се меря с него.

На следващия ден Дина придружи сина си, за да види момичето. Любопитството ѝ бе възнаградено. Тя видя пред себе си безлична блондинка с почти детско лице.

Дина въздъхна с облекчение. Тя бе убедена, че синът ѝ ще превъзмогне любовната си мъка и ще срещне истинската си любов. Бе осъзнала, че Нено вече беше пораснал и станал по-самостоятелен, а това щеше да го освободи от глупавите му илюзии.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

За човек, подаряването на цветя е станал непоклатим ритуал на ухажване, както и начин да се подчертаят много празнични събития в живота му. Оказва се, че и на животните също не е чуждо прекрасното. Те даряват на избраниците си екзотични цветя и дори водорасли …
Биолозите са открили, че делфините към всичките си други таланти, могат да изразяват помежду си любов и да си даряват цветя. Изследователи били поразени от наблюдението, което е успял да заснеме директора на научнопопулярен филм на Би Би Си Rob Pilley край бреговете на Мозамбик. Той уловил невероятна сцена. Делфин дарил „цветя“ на любимата си – ярки водорасли.
Подаряването на „цветята“ се оказал труден ритуал. Делфинът правел сложни движения с носа си, опашката и перките. Вероятно опитвайки се да убедят любимата си да приеме подаръка, а когато тя най-накрая кокетно се съгласила, ясно изразила радостта си, въртейки се в кръг във водата.

Повече от хората се оплакват, че с годините времето ускорява своя ход. Учените за сега не са намерили отговор на тази загадка.
Възможно е това да е свързано с факта, че хората по различен начин възприемат времето в този момент, когато се стараят да си спомнят за минали събития.
Ако човек  се занимава с една и съща работа в продължение на две седмици, той няма никакви нови впечатления и му се струва, че времето върви много бързо, отколкото ако е в отпуска или получава много нови емоции или информация от всички сетива.
Оказало се, че за човешкия мозък е изключително важно, колко нови сведения получава  и може да ги запази за определен период от време.
Ето защо хората чувстват по-дълги тези интервали от време, в които се вместват повече различни събития.
Имено по тази причина по-възрастните хора имат чувството, че с годините времето „бяга“ по-бързо. Това се обуславя от това, че в младостта си, те са успявали да направят много повече, отколкото в преклонна възраст.