Станой беше в час. Изведнъж почувства, че телефона му вибрира. Лекцията беше много интересен и той реши да пренебрегне този звън, но нещо го накара да погледне.

Станой измъкна телефона от джоба си и прочете:

„Неприятности. Обади ми се“.

Това беше съобщение от баща му. Странно, той никога не му се обаждаше, а сега му бе написал есемес. Навярно нещо лошо се е случило.

Станой напъха бързо записките си в чантата и тихо се измъкна в коридора. Набра номера на баща си и зачака.

– Татко?

– Тано, майка ти е пострадала сериозно и са я закарали в болницата. Ела, веднага, щом се освободиш.

Всичко пред очите на Станой се завъртя. Той загуби равновесие и щеше да падне, но навреме се задържа за перилата към стълбите.

– Не, – крещеше съзнанието му, но никакъв звук не се чуваше. – Не може да бъде. Не и с мама.

За него тя бе най-силният човек, когото познаваше. С лекота се справяше със всякакви трудности. Дори можеше да върши и изпълнява няколко неща наведнъж.

Елена, майката на Станой, беше нежна тъмнокоса жена. Винаги успяваше да овладее положението. Беше любвеобилна и състрадателна. Подкрепяше всеки и му помагаше с каквото може.

„Не, това е някаква грешка, – мислеше упорито Станой. – Ами ако тя наистина е пострадала и днес я загубя ……. завинаги ….“

Станой не можеше, по-точно не искаше да приеме случилото се. Докато тичаше, той си спомни как ѝ крещеше сутринта в кухнята, за какво и той не помнеше ….

Станой тичаше и плачеше:

– Мамо, не ме оставай сега …..ти винаги си била права…….Аз съм едно голямо и лошо момче. Господи, спаси я …..повече никога няма да ѝ крещя….. Мамо, прости ми ……

Георги Милков ровеше из документите на бюрото си и се ядосваше, когато секретарката му се обади:

– Господин Милков, спешно обаждане по телефона.

– Казах ти, да казваш, че ме няма, – недоволно кресна Георги. – В противен случай никога няма да свърша с това.

И той тресна с юмрук по бюрото.

– Знам , но …..- измънка секретарката.

– Довърши онези поправки за фирмата, която ти дадох сутринта и веднага ми ги донеси, – нареди Георги без да отмества поглед от натрупаните листове пред него.

– Обаждат се от болницата, – каза секретарката му, готова да изтърпи още една порция от яростта му.

Милков вдигна поглед. Спокойствието му бе нарушено. Паника и безпокойство пристиснаха стомаха му. Той усети, че се бе случило нещо лошо. Засуети се. Ръцете му трепереха. Накарая хвана непохватно слушалката и се обади:

– Георги Милков на телефона.

– Господин Милков, става въпрос за жена ви. Претърпяла е катастрофа и сега е при нас в Медицинския център в края на града.

– Съпругата ми? – Милков се ужаси. – Как е тя? Катастрофа ли казахте?

Георги си спомни, че сутринта, когато отиваше на работа, Рени товареше нещо в джипа.

Тя събираше неща за рециклиране, а след това ги откарваше към съответния пункт. Сутринта я видя, че изнесе и една чиния със сладкиши, явно пак щеше да посети някои бездомници.

Тогава и бе подвикнал:

– Не взимай всичките, остави поне едно и за мен.

Рени му се бе усмихнала;

– Оставила съм ти няколко парчета на масата.

Тя правеше чудни сладкиши, торти и какви ли не чудесии от този род. Той често ѝ се сърдеше, че прекалено много се раздаваше за другите.

Рени бе изпълнена с енергия за живот, а сега …. Георги изобщо не мислеше, че може да я изгуби …. така внезапно.

Заряза документите на бюрото и хукна към колата. Желаеше само едно. Да я види. Тя да му се усмихне и да му каже:

– Добре съм, не се тревожи за мен.

Сбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……

Един хитър селянин си изградил навика, да идва в селската църква рано сутринта и дълго да седи там, разчитайки, че хората ще го възприемат за голям поклонник.

Той стоял в църквата толкова дълго, че местният свещеник не могъл да я затвори и да си тръгне, за да се занимава с ежедневните си дейности.

Един ден на свещеникът му дошла идея как да сложи край на това „неудобство“. Той се досетил, че „молитвите“ на селянина със затворени очи е лъжа и измама.

За това той се скрил зад една от статуите на един от светците и когато селянина застанал със затворени очи, той казал с променен глас:

– Ти си много верен поклонник! Много ме радва твоя аскетизъм и твърдата ти воля. Ела и аз ще те взема със себе си.

Когато чул това, селянинът стремглаво избягал от църквата и повече никой не го е видял там.

Данаил прокара пръсти по косата си и изтръска пясък  проникнал в нея. Наведе се и завърза обувките си. Гърбът и краката го боляха много. Когато се опита да се изправи нещо изпука в костите му.

– Дръжте се момчета, – каза Данаил, – тази вечер ще се напием до насита.

Това го каза не само за да повдигне падналия дух на останалите в групата, а защото бе усетил, че наблизо има вода.

– С какво, с пясък ли? – пошегува се Тони.

– Бушмените живеят тук в пустинята от много години, – започна да обяснява Данаил. – Казват, че можели да подушат вода от близо 200 километра и това не са празни приказки. Преди десетина години, когато прекосих Калахари, имах водач бушмен. Той намираше вода там, където никога не би ми дошло на ум. Сутрин, когато имаше мъгла, бушменът събираше водата от повърхността на растенията или я пиеше от търбуха на животните, които убиваше.

– Какво е търбух? – попита Валери.

Данаил се изненада, че някой не знае какво е това търбух, но въпреки това спокойно обясни:

– Това е първият стомах на преживните животни. Такъв имат и кравата, и антилопата. Той съдържа предимно вода и растителни сокове.

– Не бих се отказал от такова нещо сега, – измърмори под носа си Петър и облиза пресъхналите си устни.

– Най-голямата дарба на бушмените е да откриват вода в пясъците и изсъхналите речни корита, където доста отдавна нищо не е текло, – продължи Данаил.

Мъжете в групата останаха смаяни. Никой от тях не беше разбрал, че са пресекли пресъхнали корита. За тях пустинята беше еднообразна и пуста.

Това, че Данаил бе забелязал тези пресъхнали корита ги успокои. Те вярваха, че той ще ги измъкне от този кошмар.

Данаил продължи:

– Това, което видях онзи ден беше обещаващо, но не бях много сигурен. Сега предполагам, че сме на два-три дни път от крайбрежието. А това означава, че тази част от пустинята получава влага от океана. Ще намерим вода. Бъдете сигурни в това.

Данаил не обичаше много да говори. Това бе най-дългата реч, която бе произнасял изобщо, но в замяна на това постигна желаното въздействие. Мъжете край него започнаха да се усмихват. Тони изпъна рамене, а Петър стабилизира походката си.