В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.

Райзман имал болен зъб. Лекарят в клиниката препоръчал веднага да се махне зъба и той му предложил да го извади веднага.

Но Райзман бил мнителен човек и в обикновена поликлиника не искал да вади зъб.

Отишъл си в къщи, разбрал чрез познат телефона на известен зъболекар. Позвънил му и зъболекарят му определил час в три след обяд.

Едва Райзман изтраял до сутринта и отишъл  при знаменития зъболекар половин час по-рано. Срещнал го асистента на професора, вероятно практикант.

Професорът погледнал зъба и казал на асистента си:

– Започвайте! Ето ви инструменти, форцепс …. Не се притеснявайте! Все някога трябва да се научите….

И професорът излязъл нанякъде. Райзман и дума не успял да каже.

Започнал кошмарът. Неопитният практикант счупил зъба, а след това започнал да дълбае, за да извади останалите парчета.

В три часа влязъл професорът, почукал по циферблата на часовника си и казал

– Свършвай по-скоро! При мен в три часа ще дойде известният кинорежисьор Райзман.

Дичо много обичаше корабите. когато идваше на гости на дядо си си представяше, че голямата входна врата и антрето са кораб. И играта започваше.

Вдигаше щорите, за него това бяха платната на кораба.. След това се заемаше с парцала, за да почисти „палубата“. После с маркуча в градината „хвърляше котва“.

Една сутрин дядо му предложи:

– Дичо, хайде да се разходим из квартала.

Внукът подскочи радостно и хвана дядо си за ръка:

– Да вървим тогава, дядо!

По време на разходката Дичо забеляза нещо да блести на земята и извика:

– Котва, котва!

Дядо му се вгледа в предмета, който държеше внука му.

– Това е кръст, а не котва, – поправи го възрастния човек.

Но Дичо продължи настоятелно да вика:

– Котва е! Виж, котва е ….

По-късно през деня дядото се замисли над настояването на внука си, че кръстът е котва.

Тогава си спомни за една песен, в която се пееше: „Имаме котва, която пази душите ни, здрава котва в бурно море, привързана към Скалата, която не помръдва, закотвена дълбоко в Христовата любов“.

– Явно и двамата с Дичо сме прави, – каза си старецът. – Сигурността на спасението, чийто знак е кръста, е закотвена в Христовата любов и благодат.

Той издигна ръце и се помоли:

– Небесни Отче, в живота много неща ни откриват твоето присъствие. Помагай ни да използваме всеки знак, който ни насочва към теб. Амин.

Кръстът е котва за всеки, който вярва в Христос.

Седи генерал с въдица на брега на реката, риба лови.Той е в пълна парадна униформа – куртка, панталони с ивици, фуражка, …..

Непоносима горещина. От генерала капе пот. Той често вади кърпичката си и бърше плешивата си глава, и гоние мухите.

От сутринта изобщо не кълве и генералът тъжно гледа неподвижния поплавък.

Изведнъж от небето дойде глас:

– Няма ли да разпоредиш!?

 В един голям и прочут град живееха две сестри. По-малката Марта бе инвалид и не можеше да посещава богослуженията на местната църква.

– О, не съжалявай много за това, Марта, – успокояваше я сестра ѝ Евгения. – Нивото на духовният живот в църквата е много нисък. Няма съживление. Сатана е увлякъл много души и ги води към гибел. Там не би се чувствала добре.

И Марта реши:

– Ще се моля на Господа, да изпрати помазан от Него проповедник, който да приведе хората към искрено покаяние.

Минала цяла година, ……. но Марта упорито продължаваше да се моли.

След едно неделно богослужение Евгения изтича при сестра си със сияещо сърце и сподели:

– Дошъл е един от най-големите проповедници в града ни.

Марта наведе глава и тихо прошепна:

– Благодаря ти, Господи, за отговора на молитвата ми, а сега започни, моля Те, делото на съживление и в нашия град.

Господин Ангелов сподели рано сутринта:

– Тук духовната работа върви много трудно.

Вечерта той застана за амвона и проповядва с ентусиазъм. Когато свърши проповедта каза:

– Всички, които искат да приемат Исус Христос за свой Господ нека се изправят.

На неговия призив се изправиха почти всички присъстващи.

Ангелов си помисли, че не са го разбрали добре, за това повтори призива си по друг начин:

– Нека станат тези, които искат да оставят греховния си живот.

Отново станаха почти всички.

Ангелов, за да бъде сигурен, че това не е грешка каза накрая:

– Тези от вас, които искат да оставят греха и да следват Христос, нека станат и отидат в другата стая.

Мощна вълна от хора се отприщи като бент към малката стая. Всеки един от тях осъзнаваше, че има нужда от спасение.

Ангелов благодари на Бога, за Неговото благословение.

На следващата сутрин той си замина, но скоро получи телеграма:

„Моля върнете се! Тълпи от хора изпълват църквата, жадни за спасение“.

Той се върна и проповядва почти цяла седмица. Накрая преди да си тръгне Евгения го покани да посети сестра ѝ Марта.

Когато се срещна с нея, той разбра нещо важно. Божието благословение се бе изляло над този град, благодарение на молитвите на тази слаба и болна жена.