Рано сутринта директорът на една компания открил, че са го ограбили и извикал полиция.

–  Изглежда някой е извадил ключа за моя малък сейф в стената, – директора се оплака на детектив. – Но аз не мога да разбера как може да вземе ключа, когато той винаги стои на връзка у мен.

– А вие давали ли сте на някого тези ключове? – попитал детектива.

– Да. На двамата от работниците ми Джон и Тед, които докараха на моя камион товар, но после ми ги върнаха. Освен това, аз винаги затварям кабинета си и те никога не са били тук.

Когато Джин и Тед се появили на работа, детективът говорел със всеки от тях поотделно, като им казал едно и също нещо:

– Вчера сейфа на шефа ви е бил разбит. Вие знаете ли нещо за това?

Тед казал:

– Той заключва кабинета си. Понякога той ми дава връзката с ключове, но аз не съм разбил сейфа му.

А Джон казал:

– Какво говорите?!Смятате, че съм направил копие на ключа и съм влязъл в кабинета, снощи късно през нощта? Погледнете тази връзка. Аз дори не знам от кой ключ трябва да направя копие, за да отворя сейфа.

Детектива бил доволен, защото престъпника сам се е издал.

Сега е ваш ред. Как детективът е открил, кой е престъпника?

Отговор: Сейфът е отворен с ключ от връзката, но детективът  специално е казал на обвиняемите, че сейфът е бил разбит. Първият казал: „аз не съм разбил сейфа“, а вторият казал: „Аз дори не зная кой ключ да взема от връзката, за да отворя сейфа“.

Тридесетте години на миналия век. Васил Петров бе от репресираните и го изпратиха далеч от дома. В едно отдалечено селище, го караха да работи в гората.

Там ги хранеха с некачествени продукти. Много от интернираните умираха. Едни от хронично недохранване, а други от болести.

Заболя и Васил. Дизентерията го измъчваше жестоко. Лекарства за тази болест там не се доставяха.

Васил отпадна на цяло, не можеше да ходи на работа. А тези, които не ходеха на работа ги хранеха още по-лошо.

Болестта прогресираше и се стигна до там, че Васил не можеше да става вече.

Чувствайки, че земния му път отива към края си, той мислено се прощаваше със жена си , децата си и членовете на църквата.

А след това помоли Господа:

– Боже, приеми ме в Своята небесна обител.

Изведнъж вратата на стаята се отвори. Влезе човек в цивилни дрехи. Той мина край охраната и тръгна между леглата на интернираните.

Тръгна към болния, постоя малко и му каза:

– Василе, болен ли си?

– Да, гражданино началник, толкова съм болен, че едва ли ще доживея до сутринта.

Мъжът поседя още малко край болния, а после каза:

– Василе, ти няма да умреш. Аз ще те изцеря. Утре ще отидеш на работа в гората и скоро ще видиш децата си.

Болният с недоверие прие тези думи и поклати глава.

Мъжът го погледна и кротко му каза:

– Василе, повярвай ми и на мен в Гетсиманската градина и на Голготския кръст не ми беше лесно.

И изведнъж мъжът се разтопи във въздуха и изчезна.

След това видение, Васил заспа, а на сутринта стана и отиде на работа, заедно с другите.

Сърцето му бе изпълнено с радост и благодарност към Господа за изцелението, което получи.

Нали сам Исус Христос дойде при него не само да го изцели, но и да го утеши.

Мъжът на Наталия Крачковская покорил сърцето ѝ по необичаен начин.

Ето какво разказва самата актриса за случая:

– Това бе по време на снимки. Ние живеехме в хотел, а той започна да ме ухажва. Една сутрин той отвори вратата на стаята ми, където спях с други актриси и остави табла с извара, сметана и кифлички. Аз още спях, а другите в стаята се разпищяха: „Наташа, твоят Володя ти е донесъл закуска“. Аз си облякох халата, слязох във фоайето, където той ме чакаше и му казах: „Такива вкусни кифлички! Аз ги обожавам“. Той решил, че да ми поднесе рози е добро, но с това нямал да ме хване. А закуска с извара, сметана и кифлички, това бе по-силен аргумент и се оказа прав.

Сутринта беше мъглява. Доскоро беше валяло и всичко изглеждаше сивкаво и мрачно.

Надя погледна през прозореца, въздъхна дълбоко, тръсна глава и заяви:

– Щом дъждът е спрял има надежда. Веско, Мая, къде сте? Хайде обличаме се и ще излезем на разходка.

Чу се топуркане на детски крачета. Изведнъж зад вратата надникнаха два чифта очи, последвани от широка и радостна усмивка, грейнала на лицата на момче и момиче.

– Разходка ли? – каза момичето – Най-после …

– А как е времето? Спря ли поне да вали? – каза съвсем сериозно момчето.

Мая сръчка брат си и сърдито му каза:

– Времето, времето, ти все от времето се интересуваш. Не искам повече да съм затворена в къщи. Дори и сняг да е навалял пак ще излезем, нали, мамо?

– Обличайте се бързо, – усмихна се майка им.  – Излизаме на разходка.

Децата не чакаха повторна покана, втурнаха се към вратата, а след тях се чу смях, тропане на чекмеджета, скърцане на врати.

След десетина минути, двамата бяха готови и чакаха майка си на вратата.

След дъжда всичко беше мокро и сиво, но малко след това облаците се разпръснаха и слънцето се усмихна лъчезарно.

– Вижте, – посочи с ръка Мая към една паяжина, която бе изпъстрена с капчици вода. – Блестят като диаманти.

– Наистина, сякаш е покрита със скъпоценни камъни, – възкликна развълнувано Веско. – Истинска красота.

– Това ме подсеща за диамантената сватба, която празнуваха скоро баба ви и дядо ви, – каза Надя.

– Какво е това диамантена сватба? – попита Мая.

– Това означава, че цели шейсет години са живели заедно, – поясни Веско.

– И не са се карали? Не са се сърдили? ….. – полюбопитства Мая.

– Живота им не е бил лесен, – каза Надя, – но тъй като са го посветили на Бога, това коренно ги е променило и те са имали много благодат. Тя е достатъчна, когато чувстваме, че живота ни е мрачен и обременен.  Защото Божията сила в немощ се показа съвършена.

– Бог прави всичко правилни и красиво, – каза тихо Веско.

– Господи, дай ни да виждаме тази красота, – възкликна Мая.

Надя прегърна децата си и тримата шумно се разсмяха.

Аркадий Укупник още от детството си бил много отговорен човек. Когато се готвел за какво да е, правел го много старателно. Може би за това на Укупник никога не му стигало времето.

Например, за подготовка на изпита по история, бъдещият певец имал само една нощ.

И тук Укупник се предал. Спяло му се безумно много. Упорствал, но силите му не били безгранични.

Тялото му казвало:

– Трябва да спиш.

Успял да научи само един от въпросите, за реформите на Столипин. Останалите прочел, но вече нищо не разбирал.

На следващата сутрин отишъл в училище, целия се тресял и уплашено си говорел:

– Това е края, ще се проваля. Невъзможно е от 70 въпроса да измъкна само този, на който знам отговора.

С треперещи ръце изтеглил билета и не повярвал на очите си. Паднало му се да говори за реформите на Столипин.

„Провървя ми! – помислил си щастлив Укупник“.

Той дълго време не можел да повярва, че толкова лесно се е отървал.

– Може би това е подарък за мен, поради моята упоритост и старание?!

Но повече Укупник не експериментирал. За всеки следващ изпит бил готов 100 процента.