Тишината ставаше още по-прозрачна от стъкло и всеки момент щеше да се счупи. Разтърсен от тревожно тръпки, Добри се ослушваше да чуе познати стъпки. Едри капки пот се трупаха над веждите му.. Дишането му чезнеше. Най-накрая долови едва чуто шумолене.Тъмна сянка се плъзна край къщата.
Добри протегна ръце и Яна се притисна до гърдите му. Той погали косите ѝ. Ето я отново при него….и светът заблести с чудни светлини, звездите затрептяха ярко. Никой повече няма да му я взема. Кошмара свърши. Той я намери и те ще се съберат така, както си бяха обещали преди шест години. Добри я дръпна към колата и прошепна:
– Няма време, да побързаме….
Яна не мръдна от мястото си. Скри лицето си в дрехите му и се разрида.
– Не мога….
Добри я пусна, не можеше да повярва на очите си. Смръщи вежди:
– Губим време, …Ела!
Яна поклати глава:
– Най-малкият ми син ще ме търси и ще плаче….Децата ми са тук….
Прегърна го отчаяно, обля със сълзи рамото му:
– Сбогом! Аз още те обичам…..Но не мога……Сбогом….
Отнякъде долетя тънък жален писък. Гласът на малко момченце, зовеше майка си.
Магията свърши. Имаше ли смисъл изобщо да я търси? Намери я, за да я изгуби отново. Нямаше преграда пред волята на този, който обича. Нито времето, нито разстоянията можеха да съборят надеждата му.
Ала между тях бе застанала сила по-страшна от опостушителна буря, по-силна от ураган, по-непобедима от тъмнината на вечната нощ. Само любовта на майката към децата ѝ, може да сломи копнежа по любимия човек.
Добри тръгна сам, без да знае накъде. Сърцето му бе изгоряло. Светът бе станал празен за него…