Пъхнат в процепа на пощенската кутия вестник, пред вратата на Екатерина Василева, стърча три дена. И тъй като тези дни валяха проливни дъждове, той прогизна и стана негоден за четене.

От там мина служителката от социални грижи Магдалена Славова. Тя дръпна вестникът и надникна под ръждивото капаче на пощенската кутия, тъй като никой не отговаряше на позвъняването ѝ.

Цялата се разтрепера и извика от уплаха. В основите на стълбите с разперени крайници се бе строполила Екатерина. Тя беше възрастна жена и през последните няколко седмици трудно се придвижваше.

Славова веднага извика един полицай и той разби вратата. Линейка бързо откара Екатерина в болницата.

А дъждът така и не спираше. Площадът от време на време се пълнеше с мушами и чадъри, чийто притежатели се сблъскваха при разминаване, избягвайки по-големите локви по паважа.

Виолета и Кремена пиеха кафе в близкото заведение. Двете жени до кокал оглозгаха набъбналия скандал около установения със закъснение припадък на Екатерина.

– Не може така да си грабнеш чантата и да напуснеш лекарския кабинет, – каза Виолета, – Представяш ли си, когато ѝ казали за случилото се, крещяла като луда.

– Май тази Стефанова ѝ е предписала погрешни лекарства, – заяви като разбираща малко от медицина Кремена. – Сега ще вземат какви ли не проби от Екатерина.

– На мястото на Стефанова доста бих се притеснила, – поклати глава Виолета..

– Сигурно си мисли, че близките на Екатерина, които не се интересуват от нея, няма да я дадат под съд, – засмя се Кремена.- Това няма значение сега. Но ако лекарска комисия установи, че предписаното лечение е било неправилно.

– Ще я лишат от правоспособност, – допълни бързо Виолета.

– И така трябва да стане, – заяви категорично Кремена. – Сигурно доста хора ще кажат: „Слава богу, че я махнаха и бързо се отървахме от нея“.

Двете жени още поклюкарстваха за този и онзи, но основната тема си остана Екатерина и лекуващата я лекарка.

Каквото и да злословеха, полза от това нямаше. Баба Екатерина бе мъртва. Странно, как не се намери поне един да потропа на вратата ѝ през тези три дена?

А за Стефанова да не говорим. Тя бе млада лекарка, отскоро беше дошла в района. Дори и да не ѝ отнемеха правото да лекува, клеветите, одумките и лъжите по случая, щяха да отровят доверието на хората в нея.

Зина бе от две години в дома. Майка ѝ бе починала, а баща си не бе виждала изобщо. Наближаваше празник и тя усещаше нетърпението на децата край нея.

Щяха да дойдат хора в дома и всеки от децата щеше да получи подарък.

– Дано дойде онази …. усмихнатия батко с къдравата коса, – замечта се Мира.
Тя си спомняше колко добър беше към нея и ѝ помагаше да се придвижи по стълбите.
Тони знаеше, че ще получи някаква играчка, но сърцето му жадуваше някой да го прегърне, да поговори с него. Не помнеше майка си, нито баща си. Когато видеше някое малко дете хванало за ръце родителите си, весело да бъбри с тях, му ставаше мъчно.

Лена, често се криеше в някой ъгъл и дълго плачеше. Между хлипанията ѝ едва се разбираха откъслечни фрази:
– ….. подарък, някаква крас …. кукла…… аз искам мам…. да ме прегръща ……да ми пее…разказва приказ …..ходим на разход…..

Виктор размахваше сабя и даваше заповеди, но там  в него биеше едно детско сърце, жадуващо за ласка и любов.

Жанет гледаше през прозореца и внимателно разглеждаше отминаващите хора. Взираше се настойчиво във всяко лице. Понякога трепваше като малка пеперуда с крилца и шепнеше:

– Мама, ето я идва, не ме е забравила.

Жената с бързи крачки наближаваше вратата на дома…. и отминаваше. Тежка въздишка се отронваше от Жанет. Малкото момиченце с големи сини очи, още таеше надежда, че майка ѝ ще дойде и ще я вземе.

Станимир се люлееше на стола като махало на стенен часовник. Той не говореше, а когато искаше нещо мучеше и размахваше хаотично ръцете си. Щом не го разберяха, започваше да крещи и да си хапе.

Леля Надя  се грижеше за тях. Прегръщаше ги и ги милваше по главата, но тя знаеше, че всяко от децата мечтаят за мама и татко, някой да го обича и да го приема с недъга му.

Наближаваха празници и домът ще се изпълни с подаръци, лакомства, музика и шум, но всичко това щеше да отмине и всяко от децата отново щеше да остане със своята болка и мъка.

Станой беше в час. Изведнъж почувства, че телефона му вибрира. Лекцията беше много интересен и той реши да пренебрегне този звън, но нещо го накара да погледне.

Станой измъкна телефона от джоба си и прочете:

„Неприятности. Обади ми се“.

Това беше съобщение от баща му. Странно, той никога не му се обаждаше, а сега му бе написал есемес. Навярно нещо лошо се е случило.

Станой напъха бързо записките си в чантата и тихо се измъкна в коридора. Набра номера на баща си и зачака.

– Татко?

– Тано, майка ти е пострадала сериозно и са я закарали в болницата. Ела, веднага, щом се освободиш.

Всичко пред очите на Станой се завъртя. Той загуби равновесие и щеше да падне, но навреме се задържа за перилата към стълбите.

– Не, – крещеше съзнанието му, но никакъв звук не се чуваше. – Не може да бъде. Не и с мама.

За него тя бе най-силният човек, когото познаваше. С лекота се справяше със всякакви трудности. Дори можеше да върши и изпълнява няколко неща наведнъж.

Елена, майката на Станой, беше нежна тъмнокоса жена. Винаги успяваше да овладее положението. Беше любвеобилна и състрадателна. Подкрепяше всеки и му помагаше с каквото може.

„Не, това е някаква грешка, – мислеше упорито Станой. – Ами ако тя наистина е пострадала и днес я загубя ……. завинаги ….“

Станой не можеше, по-точно не искаше да приеме случилото се. Докато тичаше, той си спомни как ѝ крещеше сутринта в кухнята, за какво и той не помнеше ….

Станой тичаше и плачеше:

– Мамо, не ме оставай сега …..ти винаги си била права…….Аз съм едно голямо и лошо момче. Господи, спаси я …..повече никога няма да ѝ крещя….. Мамо, прости ми ……

Един човек отишъл в наварския град Сан Мартин де Ункс. Там потърсил жената, която държала ключовете на красива старинна църква в романски стил.

Тя била така любезна, че се изкачила по стръмните и тесни стълби на храма и го отворила.

Тъмнината и тишината там развълнували човека. Той се оплакал на жената:

– Вън е обяд, а красивите стенописи на стените не могат да се видят.

– Те се виждат само на зазоряване, – казала тя. – Легендата разказва, че строителите на катедралата  са искали да ни внушат една важна истина. За да се изяви пред нас Господ в цялата Си слава, избира определен час за това.

Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.