Един ден Венко се къпеше. Внезапно той се подхлъзна върху мокрите плочки и падна с цялата си тежест върху стъклената преграда към съблекалнята.

Стъкълцата от разбитото стъкло се забиха дълбоко в ръката му, особено в бицепсите му. Кръв рукна изобилно навсякъде из банята.

Линейката пристигна бързо. На нея просветваха мигащи светлини, а сирената ѝ оповестяваше, че има човек нуждаещ се от медицинска помощ.

Венко бе поставен внимателно на носилка, а близките му бързаха. Сякаш се състезаваха с времето. Те искаха час по-скоро Венко да бъде отведен в спешното отделение.

Странно, но нито един съсед не погледна през вратата си и не се поинтересува какво става! Нито, когато пристигна линейката, нито по-късно.

Добре липсва им състрадание, но поне от любопитство можеха да се поинтересуват какво се случва край апартамента им.

Ами ако някой ден те имат нужда от помощ или утеха?

За тях май не важат думите:

„Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“.

Или с други думи казано:

„Правете на другите това, което искате те да ви правят“.

Нашият свят отчаяно се нуждае от модели, които си струва да бъдат следвани. Хора с почтеност, чийто живот ни вдъхновява да приемаме Бог, да следваме покорно Неговото Слово и Исус Христос.

Не беше горещо. Облаци пазеха сянка, а Тотьо караше колата си и даже си подсвиркваше.

По едно време погледа му попадна на таблото в автомобила. Удари с юмрук по волана и възкликна:

– Как така празен?! ….. Аз заредих ли колата, когато тръгнах?

Щеше да се плесне по-челото, заради пропуска си, но видя наблизо една колонка, сякаш поставена точно за него.

Тотьо спре колата пред нея. Постави накрайника в резервоара, пъхна картата си и влезе в магазинчето, което бе малко по-отзад.

Купи си газирано, поговори с магазинера, след това отиде до колата и сам изми предното ѝ стъкло.

Едва тогава Тотьо погледна към таблото на колата и се изненада:

– Пак празен ….

Той бе доста разсеян, но започна да търси причината, поради която пак бе пропуснал.

Накрая разбра, въздъхна дълбоко и добави отчаяно:

– Навярно съм забравил да натисна лоста ….

Когато го направи, забеляза, че индикаторът за горивото започна да се покачва.

Вдигна ръце и изпухтя:

– Ще чакам, като не внимавам.

Не ви ли се е случвало и на вас да очаквате Божията намеса, но не сте се включили към Духа Му?

Предизвикателства ще идват в живота, но не е необходимо те да го определят.

Помощта е много по-близо, само не забравяйте да се включите към Божия Дух.

Дъждът тихо ромолеше. Бе влажно и мрачно. Водните струи не можеха да отмият тъгата и болката в сърцата на хората. Всеки вярваше, че ще пекне слънце. Но кога щеше да стане това?

Тишо гледаше как водните капки удряха по стъклото, но мислете му бяха другаде.

В стаята влезе баща му.

– Татко, възможно ли е, човек да вярва в Господа и да не се е покаял?

– Да, – потвърди бащата му. – На този човек му е представена картината на изобилния живот в Исус, но е пропуснато нещо много важно. Запомни добре, Евангелието се приема чрез вяра и покаяние.

– А какво става, когато хората повярват в Исус, но не се покаят? – попита Тишо.

– Те няма да са истински свободни. Просто ще прибавят към разбития си живот идолопоклонство.

– Но нали вярата е белег, че се доверяваш и разчиташ на Бога?!

– Човек има нужда от истинско покаяние, – въздъхна бащата. – То се изразява в признание, че животът, който е водил до сега е срам и позор. Това, което е било до този момент унищожава и съсипва не само индивида, но и тези, които обича. Покаянието води до живота с установен нов ред.

– Но …..

– Това е Евангелието, – наблегна бащата. – Бог е безграничен по власт и сила. Той е дал идеалното решение как да премахнем пагубната болка от греха.

– И то е, че Исус заплати греха ни.

– За това можем да установим отново хармонична връзка с Бога чрез вяра в Исус и истинско покаяние, – допълни бащата.

– И когато размишлявам върху Словото …..

– Това е все едно гледаш непрекъснато променящи се изгрев, – прекъсна го баща му. – Всяко разсъждение върху Писанието е нова покана за благодат, живот и мир.

– Сега ми стана ясно, – каза Тишо. – След покаянието Евангелието дава възможност на всеки да промени поведението си и да премахне досегашните модели, които са го опустошавали и погубвали.

– Само живот подчинен на истините от Писанието, – подчерта дебело бащата, – ни прави свободни, а това става възможно след покаяние.

Жената седеше на стълбите и плачеше. Андрей мислеше да я подмине и да се качи в асансьора, но се спря.

– Какво ви се е случило? – съчувствено попита той. – Мога ли да ви помогна с нещо?

– Счупих си очилата, – изхлипа жената. – Без тях нищо не виждам.

В ръката и лежеше рамка с парченце стъкло.

– Със силни диоптри ли бяха? – попита Андрей.

– Минус шест и половина. Без тях съм като сляпа.

– Елате, – Андрей хвана жената за ръка и я изправи. – Успокойте се. Ще ви заведа до „Оптиката“. Този магазин е на една пряка от нас. Там ще си купите нови очила.

Жената тъжно се усмихна и последва младежа.

– Интересно, как се случи това? – поде разговора Андрей.

– Някаква жена тичаше към автобуса и без да иска ме блъсна. Паднах и ето на …. останах без очила. Нали не виждам едва стигнах до стена, за да се опра до нея.

– Никой ли не ви се притече на помощ? – Андрей се изненада.

– Някакъв мъж ми крещеше, че рано съм се наквасила. Сигурно е помислил, че съм пияна. Стана ми тежко и се разплаках. Едва се добрах до стълбите и седнах.

– За първи път ли си чупите очилата?

– Не, не за първи, но смених чантата и забравих да сложа резервните.

– Ако искате да се обадим на съпруга ви или някой близък, който ще ви помогне да се приберете.

– О, – тежко въздъхна жената, – те са на работа. Не ги безпокойте. По-добре ме заведете до магазина, други ще си купя.

Докато разговаряха неусетно стигнаха до „Оптиката“.

– Вече сме пред магазина. – окуражително съобщи Андрей.

– Моля ви, придружете ме, докато се снабдя с очила, – смутено каза жената. – Няма да ви задържа много. Вероятно имате доста ангажименти.

– Не се притеснявайте, ще дойда със вас.

Двамата влязоха в магазина. Жената дълго мери очила, накрая си избра едни с тъмни рамки. Сложи ги и се усмихна на Андрей:

– Благодаря ви, младежо! Не знам как да ви се отблагодаря.

Андрей махна с ръка.

– Радвам се, че сега се чувствате по-добре.

И той си тръгна. Жената дълго гледа след него, докато се изгуби от погледа ѝ.

– Е, имало и добри хора на тази земя, – каза си тя и тръгна към дома си.

Лекарите се оттеглиха на съвещание в съседната стая. Дядо Димо остана сам. Вън валеше. Старецът се вгледа в стичащата се вода по стъклата и дълбоко въздъхна:

– Никой няма да заплаче за мен, – каза си той. – Пена отдавна си замина. Добра съпруга беше. А Стоян е студен, сърцето му е каменно. Син ми е, но прилича много на дядо си.

Той бе изживял годините си и нищо вече не го радваше.

– Какво сме ние хората, – продължи да разсъждава той на глас. – Всеки от нас е капчица от множество такива, които се изливат от небето, за да избликнат по-късно от някой извор.

Тежка кашлица раздра гърдите му и той се сгърчи. Когато болката го отпусна малко пак си заговори сам:

– Преминава детството ни, свежо и жизнерадостно, като планински поток. След това живота ни става река, която шуми по бързеите, рови и глъхне във вировете, където е тихо и спокойно, а след това се влива в голямата вода – морето.

В съседната стая гласовете повишиха тон. Изглежда докторите спореха за нещо, но това вече нямаше никакво значение за дядо Димо.

Старецът прокара ръка по олисялата си глава и продължи като в унес:

– Борейки се с ежедневието, изпускаме вечността. …. Кой помни капката? Никой. Но реката ….. понякога приижда буйна и мътна, събаря мостове, залива цели селища, но после се укротява и се влива в морето. Други пресъхват и се губят, но океана никога.

Старецът си спомни настойчивостта на сина си и желанието му непременно да изпъкне.

– Колко се заблуждаваме и си въобразяваме, че ще направим нещо толкова велико и забележително, че ще открием нова истина, която ще чертае нова посока и с това хората ще ни запомнят. …. Да, искаме да сме значителни и за това правим какви ли не глупости.

Старецът погледна към прозорецът. Дъждът бе спрял, а той продължи своя монолог.

– Няма по-голямо щастие от това да бъдеш обикновен и незначителен. Всеки от нас се изчерпва. Ние сме временни гости на този свят. Пред смъртта всички сме равни. Какво направих с моя живот? Бях далече от Бога, а сега? Каква вечност ме очаква?