На островите  през есента беше ветровито и влажно. Младият геолог Спас Тенев беше част от геоложката експедиция, която изследваше околността.
Ураган отнесе лодката му и го приближи към непознат бряг. Младият човек реши да се върне отново на брега, ако не намери подслон някъде за тази нощ.
Едва направи няколко крачки и видя белокос старец, който го попита:
– Накъде си тръгнал млади момко?
– Изгубих се, а скоро идва нощта. Знаете ли тук наблизо някое селище или колиба?
– Тук в продължение на стотици мили никой няма да намериш. Ето там хълма горе, виждаш ли го? Изкачи се на него и тогава ще разбереш на къде да тръгнеш.
Спас погледна към хълма, а когато се обърна към стареца, той беше изчезнал.
От хълма геологът забелязал малка рибарска хижа. Вече знаеше накъде да върви.
Рибарят и жена му, много се изненадаха на появата на младия човек в това безлюдно място. Рибарят потвърди това, което му бе казал старецът:
– Наистина, тук по крайбрежието на стотина километра няма да намериш подслон. Тази нощ, ако не беше стигнал до нас, щеше да измръзнеш от студ или щяха да те разкъсат дивите зверове.
Спас не познаваше стареца, но знаеше, че Бог се е намесил, за да го спаси.

Дора много се зарадва, че ше има гости. Бързо прогони студа от стаите. Мислите ѝ тичаха към тези, които щяха да дойдат при нея. Не бе виждала дъщеря си откакто роди, а и малко повече щеше да се порадва на внучката си.

– Ще прекараме чудесно, мамо, не се притеснвай, – каза Роси, когато пристигнаха с Младен и бебето. – Освен това Младен ще ни помага. Луд е по малката и не откъсва очи от нея.

– Не е ли странно? – Погледна Дора дъщеря си. – До сега не съм виждал мъж толкова привързан към детето си. Не, в това няма нищо лошо…

– Понякога ми се иска да не беше чак такъв, – каза мрачно Роси. – Бих искала да ме остави сама да се грижа на нея.

– А ми ти, как се чувстваш у дома с Дени? Сигурно нямаш минута свободно време. Нали работата ти не ти липсва много?

– Тук е чудесно, – каза внимателно Роси, като избегна въпроса на майка си.

Чувстваше се изтръгната от корените си, самотна и много объркана. Напоследък, когато Дени спеше повече, тя беше по-добре. Дните бяха  добили по-определена форма, но въпреки това работата ѝ липсваше ужасно много. Липсваше ѝ напрежението, бъркотията, радостта от хрумналите нови идеи и самото им осъществяване, колкото и трудни да бяха. Липсваха ѝ хората, които се интересуваха от нещата, които я вълнуваха и разбираха амбициите ѝ.

Тя искаше да угоди на мъжа си, да бъде добра майка и съпруга, но нямаше признанието за постигнатите успехи, наградите, които вървяха редом с работата ѝ. Не можеше да се отърси от всичко това и да забрави.

Когато се роди Дени, трудно си представяше как ще остави. Обичаше я прекалено много. Надвесваше се над нея докато спеше, следеше всяко нейно трепване. Никога няма да забрави деня, когато Дени ѝ се усмихна за първи път. Беше я нахранила и повдигнала да се уригне, когато забеляза как сините ѝ очички не се откъсваха от нея. Дени внимателно разглеждаше майка си. След това розовите ѝ устнички се разтвориха в прекрасна усмивка.

Роси беше трогната, тя усети как очите ѝ се напълниха със сълзи, а сърцето ѝ се изпълни с безмерна обич.

Само веднъж беше изпитала подобно чувство, когато усети Дени да се движи за първи път в нея. Нещо трпваше и изчезваше в корема ѝ. Тя не беше просто бременна, а майка. В нея растеше малко човече. Сподели с Младен преживяното и двамата очакваха с нетърпение следващото потрепване. Когато го усетиха, Младен нежно придърпа Роси към себе си, целуна я и каза:

– Обичам те.

В подобни моменти тя знаеше, че е постъпила правилно.

Денят беше мразовит. Сняг нямаше, но студът щипеше носовете и откритите части на лицата на хората, които бяха дръзнали да се покажат навън. Донка и Елеонора решиха този ден да стоят у дома и да се греят до печката. Те бяха две весели и жизнерадостни сестри. Споделяха си всичко, мисли и желания още от деца. Донка беше по-голямата. Обикновенно тя ръководеше игрите и забавите. Елеонора бе по-тиха и свита. Тя се съгласяваше във всичко със сестра си.

Те бяха на години, когато темата за момчетата ги вълнуваше особено много. И днес седнали край огъня, започнаха да коментират:

– Тихомир е много възпитан, – каза Донка.

– Недко също, – добави тихо Елеонора.

– Нали помниш Матей, – размаха ръце Донка. – Собственикът на малката авторемонтна работилница, където понякога караме нашата кола. Знаеш ли колко е учтив, изобщо не прилича на нахалните младежи от училище.

– Да, знам го, – потвърди Елеонора, – той е образец на добро възпитание.

– Ами Мишо, – продължи Донка, – възпитанието му много куца. Тук не става дума за спазване на повърхностни норми на приличие, които той смята за най-важното в общението..

Елеонора прибра кичур коса, паднал на лицето ѝ, застана ката учителка, която поучава и започна:

– Добрите маниери изискват да спазваш моралния си дълг към хората, да се отнасяш сериозно към тях, да разбираш чувствата и нуждите им.

– Егоистите, – започна нервно Донка, – не постъпват така и това веднага се забелязва. Те никога не проявяват търпение в отнишенията си с хората, които според тях са незначителни – стари, срамежливи или в неравностойно положение.

– Истински добре възпитаният човек, – каза Елеонора, – винаги би обърнал внимание на такива хора и би се отнасял към тях с уважение.

– Какво късогледство проявяват хората, – каза раздразнено Донка, – които твърдят, че добрите маниери са безмислени превземки и с тях не бива да се съобразяваме.

– Такива твърдения водят само до морална катастрофа, – прибави тъжно Елеонора.

– Резултата е вече налице, – смръщи вежди Донка. – Ако продължава така, ще имаме общество, в което никой не помага и не съчувства на никого. Грубостта, агресията и безчувствеността ще се превърнат в правило……

У нас повече правят снежни човече, а за снежните жени изглежда е забравено.
Смята се, че в снежния човек, се почита духа на зимата. Към него са се обръщали с молби за помощ. Чрез снежия човек и снежната жена хората са се стемели да умилостиват небесните сили.
Може би за това в ръцете на снежния човек се слага метла, за да може да отлита на небето, когато пожелае.
Със снежните жени историята е по-особена. Вярвало се е, че въздухът е населен от небесни девици, заповядващи мъгли, облаци, снегове и дъждове. За това в тяхна чест устройвали тържествени ритуали. За да умилостивят небесните обитатели, те правели снежни жени, като ги възвеличавали за небесни нимфи на земята.
При древните славяни виелицата и бурята са индетифицирали с девицата на снега. Често си я представяли като набита, яка и величествена. С епитетите бяла дреха се изобразавал блясък, сияние, красота. В приказките е показана като майка Зима или зла мащеха. Явява се в образа на побеляла магьосница и млада Снежанка.
На 25 декември по време на зимното слънцестоене селяните палели огромни огньове, за да помогнат на слънцето да грее по-силно.
За да не бъде зимата много тежка, правели снежни жени, въртели хоро около нея и пеели: „Мраз и студ, пред оградата дойде. Снежната жена го донесе. Жената с гърбавия нос. Вземете снежни топки и я разрушете“.

Животните и птиците имат опашки, но те им служат за различни цели.
При птиците това е многофункционално приспособление. По време на полет опашката е като кормило. По време на ухажване, тя се разпуска за красота. А при кълвачите служи за допълнителна опора към дървото.
Катеричката много обича да скача от дърво на дърво. Без помощта на опашката си, тя трудно би правела това. По време на полет пухкавата опашка помага на катеричката да пази равновесие.
На животните с гъста и пухкава козина опашката помага да се стоплят. Те я увиват около себе си и не замръзват в студа.
Лисицата с опашката си помага бързо да сменя посоката при бягане. Някои, като гущера могат да си откъсват опашката при опасност.
Ако хищник хване северноамериканската катерица за опашката, в зъбите му остава само „скалпела“ на опашката, а катерицата с голата опашка избягва.