Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.
Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.
Тя бе починала.
Ставрев дълго време след това се кореше:
– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.
Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:
– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.
И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.
– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.
– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.
– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.
– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг. Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.
