1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.

Канунът датира от X век. Тогава инструментът е бил използван много често в Туркестан. Изобретен е от турския учен и философ Ал Фараб.
Канунът е популярен в Близкия изток и Турция.

Инструментът има трапецовидна форма, към която са прикрепени струни.

Средната дължина на кануна е 83,6 см, а от към късата страна е 29,7 см. Широката част на инструмента е 36,3 см, а късата 8,8 см. Височината му варира от 4 до 6 см.

Турските кануни са малко по-дълги от 95 до 100 см.

Инструментът се изработва от мед и дърво. Има от 74 до 81 струни, акордирани в групи по три.

Модификациите и промените в тона се дължат на малки бронзови перки, които се затягат, когато тонът трябва да бъде по-висок.

Инструментът се слага хоризонтално на коленете на музиканта или на маса. На него се свири като струните се дърпат с пръсти или с плектри, сложени на показалците. Канунът е наречен „пияното на Турската музика“.

Този инструмент се изработва на ръка в турски работилници. За построяването му са необходими 7 различни видове дървета.

Интересното е, че магаренцето не стои на дървена основа, а на паргамент, кожа на тъпан, подобно на банджо и издава много характерен тон.

Хвърчилата във формата на птици са нещо обичайно за онези времена.

Първото въздушно съобщение „падане на листо“ през 1232 г. е пренесено с помощта на хвърчило.

Официалната история описва по следния начин обсадата на татарите Дзин от монголите при Хъфей.

„На обсадените изпратили хартиени хвърчила с написани на тях съобщения и когато летящите уреди се приближили над линията на северните монголи, нишките им били отрязани и те паднали сред пленниците от Дзин . Съобщението ги подбуждало да се вдигнат на бунт и да избягат“.

Китайците използвали хвърчилата по доста гениален начин. С тях си помагали при риболов. Привързвали кукичката със стръвта към хвърчилото, след което я оставяли да бъде отнесена на достатъчно разстояние от сянката, за да заблуди и най-плашливата риба.

Разнообразието на хвърчила в Китай е огромно. Освен традиционната форма на птица, те са изработвани като стоножки, жаби, пеперуди, дракони и други реални или въображаеми създания. Някои хвърчила имали въртящи се очи, движещи се лапи и опашки.

Към края на 7-8 век на мода в Китай излизат музикалните хвърчила., които издавали свистящи, стенещи или подобни на арфа звуци.

Хвърчилото, към което била прикрепена бамбукова пръчка се наричало „вятърен псалтир“ или „вятърна цитра“.

Хвърчилото  с осем струни, закрепени върху основа във формата на тиквичка, се наричало „ястребова лютня“.

Подобни арфи и свирки са характерни не само за хвърчилата. Свирки се поставяли и в опашките на гълъбите.

Някои от нас са изумени, защо Святият Дух не ги изпълва? Ние получаваме много, но малко даваме.

Подели с другите благословенията си, които си получил.  И ти скоро ще  забележиш присъствието на Святия Дух до теб. Той ще ти даде нужните дарби за служението и ще ти даде много повече, ако оправдаеш доверието Му, като предадеш дадените блага на другите, с Които той те е обогатил.

Има чудни примери в природата, който прекрасно  могат да интерпретират случая. Например, няма да има музика с нежни звуци от аелолийска арфа, а тази арфа не е нищо друго, освен музикални струни разположени по хармоничен начин, докосвани от невидимите пръсти на волния вятър.

И когато небесното вдъхновение се носи над струните, разнася се по въздуха и изпълнява цялото пространство с песни на ангелски хор, а на нас ни се струва, че ангелите са ни заобиколили и докосват тези струни.

Така и ние трябва да държим сърцето си отворено за докосването на Святия Дух, така че той да свири на него по Свое желание, особено по време когато Му служим.
Когато апостолите получиха кръщение в Святия Дух, те не останаха  в горницата, а тръгнаха да проповядват навсякъде Евангелието.

Някои ароматни растения споменати в Библията имат много по-дълбоко значение.

Алоето е горчива подправка. То е споменато в смисъл, че в горчивото се съдържа сладост. Това действие се разбира само от опит.

Смирната се е използвала за балсамиране на мъртвите. Тя ни нашепва, за какво трябва да умрем. Това е скритата сладост, изпълваща сърцето, след като то е умряло за своята воля, гордост и грях.

Някои вярващи са привлекателни, тъй като носят отпечатъка на зрелия дух, печата на кръста, явно доказателство за това, че душата е умряла за всичко горделиво и властно, което е било в нея, а сега всичко е в краката на Господ Исус.

Това е неземната красота на смирен дух и разкаяно сърце: звуци на музика от тъжни струни, сладост, която получава узрелия плод, когато се допре до студа.

Тамянът е смола, която излъчва аромат, когато изгори. От дълбините на огъня се възнася благовонен пушек, разпространяващ сладък аромат. В това виждаме сърце, от което блика нежност, макар да е в огъня на скръбта. То изпълва святата душа с облак на хваление и молитва.

Възлюбени, изливат ли се от нас аромати и благоухания? Сърцата ни изпълнени ли са с благовонен тамян?