Двама млади се оженили. Бъдещето им изглеждало като непрекъснато щастие, но грехът подкопал това щастие.

Мъжът започнал да се увлича по пиенето на спиртни напитки, а това го привързвало все повече и повече към този порок. Всяка вечер той започна да прекарва извън дома си.

Това причинявало много мъка на младата жена. Времето минавало и идеала на нейното сърце се превърнал в пияница.

Накрая изгубила търпение, тя отишла в кръчмата и казала на кръчмаря:

– Дайте ми, моля ви, мъжът ми!

– Ето мъжът ти, – казал кръчмарят.

– Нима това е моят съпруг? Какво сте направили с него? В какво сте го превърнали? Върнете ми го такъв, какъвто аз го познавам!

Алкохолът е разрушил не едно семейно щастие. В пиянството се корени много зло.

То е майка на порока, съпротивлява се на добродетелите. Пиянството прави смели плахите, а целомъдрените похотливи.

То не признава истината и отнема благоразумието. Виното удавя разума, възбужда страстите и похотта.

Кой прекарва времето в пиянство, разврат и лакомия, е попаднал във властта на дявола.

Главното зло на пиянството е в духовната сфера. То опустошава вътрешния живот на човека. Пиянството е началото на отхвърляне на Бога.

Библията казва: „Кому горко? кому скръб? кому каране? Кому оплакване? Кому удари без причина? Кому подпухнали очи? – На ония, които се бавят около виното, които отиват да вкусят подправено вино. Не гледай виното, че е червено, че показва цвета си в чашата, че се поглъща гладко, защото после то хапе като змия, и жили като ехидна. Очите ти ще гледат чужди жени и сърцето ти ще изригва развратни неща; Даже ще бъдеш като един, който би легнал всред море, или като един, който би лежал на върха на мачта. Удариха ме ще речеш, и не ме заболя; Биха ме, и не усетих. Кога ще се събудя, за да го търся пак?“

Рени го видя. Усмихна му се. Приближи до него, прегърна го и го целуна.

– Май трябва да ревнувам? – погледна го закачливо Рени в очите.

– От кого? – изненада се Венци.

– От Жана, – виновно каза Рени. – Мисля, че е доста хлътнала по теб.

– Какво? – Венци бе смаян.

– Е, все пак е много красива, – каза Рени, – не можеш да го отречеш.

Венци разбра, че Рени нарочно го дразни.

– Щом казваш – и Венци сериозно се замисли по въпроса. – Мислиш ли, че е мой тип, – реши и той малко да се заяде.

Рени го тупна по рамото и му обърна гръб.

– Не се шегувам! – стисна устни ядосано Рени.

– Но тя е женена, – каза Венци, – а мъжът е доста привлекателен. Навярно ще се съгласиш с мен?

– Да, но той изпълнява твоите нареждания, а това не ѝ харесва, – отбеляза Рени. – Тя го е величаела до сега и изведнъж ….ти. А в същото време те е харесала много, за това се държи толкова отвратително с теб.

– И как разбра това? – с ирония, слабо усмихвайки се попита Венци.

– Тя е много прикрита, – отбеляза Рени. – когато не я гледаш, не може да откъсне очи от теб, целият те изпива.

Венци едва не падна от смях.

– Какво толкова смешно има в това? – нацупи се Рени.

– Да не се хванете двете за косите? А после с мъжа ѝ да се чудим как да ви разтърваваме.

– Само да ме докосне, – изфуча Рени, – мъртва е.

– Изправени сме пред катастрофа, а продължаваме да бъдем водени от ниските си страсти, – каза съвсем сериозно Венци.

– Май някъде четох за любовта между затворниците в концентрационните лагери. Щом човек е можел по някакъв начин да се опази и там чист, има надежда доброто да надделее, – каза Рени.

Надя извърна глава за да не гледа лицето му. Изведнъж се разтрепери. Видя жена с нейните черти, която лежеше върху мраморно легло от облаци.

– Позна ли се? – попита весело Милан.

Надя кръстоса треперещите си ръце пред гърдите. Приликата беше изненадваща. Тайната на нейната душа бе ясно разкрита в каменните черти.

Надя гледаше като омагьосана каменната си близначка. Милан беше пресъздал душата ѝ, бе разголил същността ѝ, като бе проникнал в най-тайните ѝ кътчета.

Какво ли изпитваше към нея, щом бе съумял така дълбоко да проникне в човешката ѝ същност.

– Аз те обичам, – каза тихо Милан и я хвана за ръката. – Никога не съм обичал друга жената така до сега. Трудно ми беше да го призная дори пред себе си. Исках да те забравя, но щом те видях, разбрах, че не мога да те изтръгна от сърцето си.

Надя можеше да си тръгне, но не го направи. Трябваше да му забрани да ѝ говори така, но вместо това тя го слушаше. Тялото ѝ трепереше. Цялата бе изпълнена със страх.

Надя беше объркана и замаяна. Не разбираше нито една негова дума, но същевременно улавяше всеки нюанс на обяснението му в любов.

Милан говори продължително, без да я притеснява. Гласът му беше изпълнен с топлина, нежност и страст, които бяха смесени с тъга и примирение.

Изведнъж Милан се озова на колене пред нея.

– Обичам те с цялото си същество. Дори и да ме мразиш, няма да престана да те обичам.

Милан я привлече към себе си, прегърна я и целуна устните ѝ. Надя искаше да крещи, да се отбранява, да го отблъсне, но видя насълзените му очи.

Внезапно в тялото ѝ нахлу желанието, което я бе преследвало с години. Това беше копнеж към всичко и същевременно към нищо. Надя усещаше безпокойство и зараждаща се несигурност.

И тогава тя разбра. В този миг щеше да намери отговор на желанието си, което отдавна пламтеше в тялото ѝ. Беше безсмислено да се противи.

В нея кънтеше предупреждаващо: „Не, не! Спри!“ …..

Ръцете ѝ се разтвориха и тя го притисна до себе си. Устните им се сляха.

Когато се пробудиха от целувката, отзвукът от страстта им кънтеше като ехо на  Божия глас, който викаше децата си в райската градина. Те бяха като Адам и Ева. Погледнаха се и разбраха, че са голи …..

На церемонията присъстваха само няколко възрастни жени, които поздравиха младоженците щом свърши всичко.

Силвия беше останала в предверието. Тя забеляза една жена със сурови черти, която надничаше в залата, криейки се зад вратата.

– Коя от всичките е булката? – попита жената с доста остър глас.

Вероятно беше дошла в края на службата. Силвия ѝ посочи една от жените цялата облечена в синьо.

– Не може да бъде, – възкликна разочаровано жената. – Чух, че била много красива.

– Тя е, – потвърди Силвия.

– Аз съм дъщерята на младоженеца – и когато видя недоумение в очите на Силвия добави,- от предишното му семейство.

– Не знаех, че има друго семейство! – възкликна Силвия.

– О, да има. Той така  не се осмели да ни запознае с тази жена, с която сключва брак днес. Знам от мама, че е ходил с нея, още когато бях малка. Майка ми почина и те се събраха.

„Любовница, – помисли си Силвия. – Навярно е искал да се разведе с жена си, но после е размислил. Сега, когато всичко е свършило и те вече са стари, той се е върнал при нея“.

– Не съм тук заради сватбата, – каза дъщерята, като махна с ръка. – Просто исках да я огледам добре. Баща ми си падеше по красиви жени, вечно се заглеждаше след тях.

Младоженецът отиде при новата си булка, хвана я под ръка и я целуна.

– Не може да бъде, та тя дори не е красива, – сърдито изсъска дъщерята на младоженеца.

Жената излезе навън, изтича по пътеката, качи се в една кола и ядосана отпраши нанякъде.

Трагедията в предишното семейство беше избегната, но на каква цена?!

Когато дъщерята видя облечената в синьо старица, тя осъзна че преди много години баща ѝ не само е изгарял от страст. За него това не е било само изкушението на красотата. Тук имаше нещо безмислено и непонятно за самата нея.

Рени би се радвала, ако можеше да се роди в друга епоха. Всичкия този водовъртеж около нея и дотягаше. Тя бе едва на 21 години, но живота я отекчаваше. Ако някой я попиташе:

– Рени, какво очакваш от живота?

Тя щеше да отговори:

– Нищо, просто да умра.

Рени е очарователно момиче и тези думи съвсем не ѝ подхождаха. Вечер съзерцаваше черното небе и се питаше, защо би искала да умре, преди да види новата зора. Не че имаше склоност към самоубийство или че самото ѝ съществуване, ѝ причиняваше непоносима мъка, заради която да сложи край на живота си.

Нещата стояха много по-просто. Светът, в който ѝ се бе паднало да живее не я очароваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да открие нещо, което да я зарадва в този свят, забавлява или заинтругува. Отекчаваше до смърт, нямаше стимул, не изпитваше никакви вълнения.

Лошото беше, че никой от околните не споделяше нейното разочарование, а това я изкарваше от равновесие. Това вътрешно напрежение я изолираше, правеше я мрачна и съркастична. Това ѝ състояния я превръщаше в лудетина, която съсипваше празници и събирания на приятели и роднини. Тази ѝ чудатост не ѝ носеше нищо добро. Рени имаше чувство, че не може да се държи по друг начин.

Приятелката ѝ Десислава я предупреждаваше:

– С това си поведение си печелиш слава на свадливо и неприятно същество. Как ще се омъжиш? Като те видят такава неприветлива, ще те обявят за непрестъпна крепост.

Рени не можеше да приеме светът такъв, какъвто е. Тя искаше да употребява мозъка си така, както го прави всеки мъж. Не проявяваше никакъв интерес  към младежите, които ѝ досаждаха. Гледаше на брака като узаконена проституция. и как няма да мисли така, като бе издигнала книгата „Защита на правата на жените“ на Мери Уолстънкрафт по-високо от Библията. Тя бе завладяна от феминиската фолософия на Уолстънкрафт, която се смяташе за една от основателките на тези идеи.
Харесваше ѝ мисълта, че на жената трябва да ѝ се върне изгубеното достойство. Тя не бива да бъде смятана за слугиня на мъжа си. Рени вярваше, че интелигентноста не се измерва с големината на черепа. Тя често се шегуваше, като казваше:

– Вярно е, че главите на мъжете са са по-големи, но не защото имат повече сиво вещество, а за да носят по-голяма шапка.

От друга страна Рени осъзнаваше, че ако няма закрилата и покровителството на един мъж трябва сама да се издържа. но в дивата надпревара, конкуренция и мъжко надмощие в този свят, тя разбираше, че за да се наложи ще трябват много сили, енергия и усилия, но все пак тя беше жена. Щеше ли да издържи на всичко това, без подкрепа?

Можеше да понесе един брак, но искаше истински да се влюби в някой мъж. Тя бе убедена, че трудно ще намери мъж от този свят, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее пред рамантичния трепет, който очакваше тя.

Рени копнееше за една бурна страст, която да я разтърси, една неистова треска да изпепели душата ѝ. Ала тя мечтаеше за това за това без капка надежда.

Какво ѝ оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири без това, което според нея, придаваше смисъл на живота ѝ? Не, в никакъв случай!

Ако това младо момиче можеше да разбере, че всяка жена би се покорила на мъж, който истински я обича и уважава, може би щеше да се отърве от феминиските идеи, които разрушават йерархия и благословенията, дадени ни от нашия Творец и Създател.