Градът не бе от най-големите, но в неговите предели съществуваше малка сграда, в която се помещаваше местната църква.

Пастирът на църквата Миронов, обичаше хората и гледаше да им помогне с каквото може. Не спираше да им говори за спасителния план на Бога, Който даде Сина Си, за да не погине нито един, но всички да имат вечен живот.

Вкарваше бездомниците от парка и околните улици в църквата и ги хранеше със закуски преди неделната служба.

Виктория бе християнка от доста години. Тя бе много ревностна за Бога, но трудно понасяше тази „паплач“, която пастирът вкарваше по време на богослуженията.

Вярно бе, че някои от тях се въртяха и оглеждаха хората, но имаше и такива, които се заслушваха в проповедта.

Една неделя Виктория не издържа. Тя не можеше вече да понася миризмата и шума на нямащите свой дом и препитание „голтаци“ и каза на пастира:

– Защо допускате тези хора в нашата църква?

– Защото не искам никой да отиде в пъкъла, – отговори Миронов.

– Е, аз също не искам да отидат в ада, – подчерта Виктория.

– Аз не говоря за тях, а за вас, – каза пастирът.

Виктория бе шокирана. Тя бе готова да се разсърди на Миронов за тези думи.

– Какво иска Бог да види от нас? – попита пастирът Виктория.

Тя само вдигна рамене и нищо не каза.

„Толкова време съм в църквата, чета Библията, – възмущаваше се в себе си Виктория, – нима не знам какво Бог иска от мен?“

– Не иска ли Бог от нас да вършим праведното и да обичаме милост? – продължи Миронов, цитирайки Михей. – И да ходиш смирено със Своя Бог. Нали Той казва: „..огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“. Кога сме направили това на Исус?

Виктория наведе глава. Очите ѝ се напълниха със сълзи, а устните и зашепнаха:

– Прости ми , Господи ……

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.

Имигрантите рядко срещат топло посрещане в чужда страна. Търпят ги без желание, с тайна неприязън. Те често се оказват жертва на дискриминация, агресия и нетолерантност.

В Библията християните са наречени чужденци и странници в този свят. Нашето гражданство е на Небето и там е нашият истински дом.

Докато живеем на тази земя, не се чувстваме като у дома си. Имаме други обичаи и цели, друг начин на живот и други възгледи за живота.

Като последователи на Христос, а не на този свят, можем да се сблъскаме с презрение, отхвърляне, дори преследване. Това не бива да ни изненадва.

Исус ни предупреди: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“.

Но винаги помнете: Вие сте граждани на Божието царство. И един ден ще се върнете у дома!

Живял някога един богат човек, а съседът му бил беден. Богатият вдигал големи пиршества, а бедният нямал какво да яде.

При богатият човек дошъл един странник и помолил да му дадат подслон за през нощта.

Но богатият гордо казал:

– При мен окаяните и бедните не нощуват, отиди в дом, чийто покрив е небето. Там ще те приемат.

Погалил старецът богатия по главата и той се превърнал в кон.

Странникът помолил бедният съсед на богатия да пренощува у тях. Той му отговорил:

– Влез. Коня остави в двора, защото няма къде да го прибера.

Сутринта старецът  преди да си тръгне, подарил на бедняка коня. Човекът веднага отишъл с жена си в гората и докарал от там дървета. Построил си нова къща. Впрегнал коня в ралото. Изорал, насял и получил добър добив от зърно. Започнал по-добре да живее.

На следващата година старецът пак дошъл. Сега забогателият бедняк не го пуснал да пренощува.

Старецът погалил коня и той се превърнал в човек.

– Ще се откажа завинаги от гордостта си, – казал бившият кон. – Ще завещая на децата си винаги да помагат на бедните.

А възгорделият се бедняк отново се върнал в бедната си къща и изгубил всичко, което придобил за една година.

Един ден пътешествайки по страната, Хинг Ши пристигнал в един град, в който в този ден се събирали най-добрите майстори по живописта и си организирали помежду си състезание, за да се избере най-добрият художник на Китай.

Много изкусни майстор взели участие в този конкурс, множество картини представили те пред погледите на строгите съдии.

Конкурсът вървял вече към своя край, когато съдиите изведнъж се объркали. Те трябвало от останалите накрая две картини, да изберат най-добрата.

Смутени гледали платната. Шепнешком разговаряли, търсейки някакви грешки. Но колкото и да се стараели, не бил намерен нито един недостатък, никакво отклонение, които можело да решат изхода на конкурса.

Хинг Ши наблюдавайки ставащото, разбрал затруднението им, излязъл от тълпата и им предложил помощта си. Когато в странника познали известния мъдрец, съдиите с радост се съгласили.

Тогава Хинг Ши отишъл при двамата художника и им казал:

– Майстори, вашите картини са прекрасни. Трябва да призная, че в тях не намирам никакви недостатъци, како и съдиите. Затова ви моля честно и справедливо да оцените работите си, а след това да назовете недостатъците им.

След дълго оглеждане на картината си, първият художник отровено признал:

– Учителю, както и да гледам картината си, не мога да намеря в нея недостатъци.

Втория художник дълго мълчал.

– Ти също ли не виждаш недостатъци в своята картина? – попитал Хинг Ши.

– Не, просто не съм уверен, с коя от тях да започна, – честно отговорил смутеният художник.

– Ти си победител в конкурса, – казал с усмивка Хинг Ши.

– Но защо? – възкликнал първият художник.  – Нали аз не намерих нито една грешка в работата си! Как може да ме победи този, който е намерил в у себе си множество такива?

– Майстор, който не може да намери недостатъци в работата си, е достигнал края на своя талант. Но този, който може да забележи недостатъци там, където другите не могат да намерят, още може да се усъвършенства. Как мога да връча наградата на този, който е свършил своя път, а не на този, който е постигнал същото, но продължава по своя път? – отговорил Хинг Ши.