Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.

Светлините заливаха главната улица. Шум и музика се чуваха отвред.  Едни си казваха:

– Коледа е! Да празнуваме!

Други обявяваха:

– Днес е Рождество! Исус дойде да ни освободи от робството на греха!

Стамен и Златан вървяха сред тълпата и се оглеждаха. Единият сочеше с пръст едно, а другият подръпваше приятеля си натам, където бе привлечено неговото внимание.

– Гледай как алчните търговци се борят за нашето време и пари, – засмя се Стамен.

– Моловете  са пълни, а столовете и пейките в църквите са празни, – въздъхна тъжно Златан.

– Нима те учудва това? – попита Стамен. – Нищо ново под слънцето.

– Така е, – съгласи се Златан. – Едно време Ирод с алчност в сърцето е приветствал мъдреците от изток, като е очаквал да се отвори нов търговски път чрез тях към царството му.

– Представям си, – ококори очи Стамен, – как се е притеснил, когато е разбрал каква е истинската им мисия.

– Духът на Рождество не се е изгубил и вярващите ще се съберат, за да се поклонят на Царят на царете, – Златан вдиша от омаята на празника.

– Не трябва да позволяваме разни ритуали и традиции да омаловажават празника, – плесна с ръце Стамен.

– Нека да празнуваме така, че да свидетелствуваме на умиращия свят за удивителната жертва, която Исус принесе за нас, – очите на Златан искряха с необикновен блясък.

– Цялата небесна слава е била Негова, – каза възторжено Стамен, – но Той я остави, за да дойде на земята и това го е направил заради всички нас.

Ирод не поиска да предаде трона на Исус. Той дори се опита да унищожи Царят на живота.

А вие готови ли сте да отстъпите престола на живота си на Исус?

Млад мъж безупречно облечен влезе в стаята при пастор Кисьов. Той поздрави учтиво и се представи:

– Казвам се Стоян Бонев. Посещавах в „Master Business Administration“ лекциите при Айви Лий, един от основоположниците на модерните връзки с обществеността. Имам успех във финансовия свят. Живял съм в три страни, преди да навърша 30 години. Израснал съм в християнско семейство, но не съм разбирал християнството.

Бонев отскоро посещаваше църквата, където проповядваше Димо Кисьов. Младият мъж бе проявил интерес към проповядването и дейността на църквата, затова сега при срещата си с пастира заяви:

– Готов съм да приема Евангелието, но имам нещо, което ми пречи за това.

– Разкажете ми за тази пречка, – предложи Димо.

– Казвате в проповедите си, че ако не вярваме в Христос, – намести се добре Бонев на стола, – ние сме изгубени и осъдени. Съжалявам, но не мога да приема това.

– Защо? – попита Кисьов.

– Работя с някои добри и съвестни хора, които са мюсюлмани, евреи, агностици, общо казано нехристияни. Не мога да повярвам, че те ще отидат в ада просто защото не вярват в Исус. Всъщност не мога да съгласувам идея за ада с един любящ Бог, дори и да е свят. Как Бог, който изпраща хората да страдат вечно. може да бъде любящ?

– Откривам, – започна спокойно Кисьов, – че проповядването ми на „тежки“ доктрини в рамките на християнската вяра, са ви довели до шок, поради изкореняването на всички ви приятни и удобни вярвания. Загубата на учението за ада и съда, и Божията святост нанася непоправими щети за разбирането на Божията благодат и любов, и нашето човешко достойнство. Тук съм да проповядвам не само добрите новини, но и лошите.

– Аз вярвам в Бога – каза Бонев – и разбирам моралните основи поставени от Него, но ….

– Грехът е робство. Не определям греха като просто нарушаване на правилата, но и да направим нещо опиращо се на крайните ни ценности и стойности, но далече от Бога. Тези „добри“ неща, които стават богове, ще ни поробват психически и духовно, ако ги допуснем до нас.

– Искате да кажете, че вярата ми не е стойностна? – сви вежди Бонев, готов да се разсърди.

– Вие всъщност сте религиозни, макар и да не го осъзнавате. Опитвате се да намерите спасение, като се покланяте на неща, които в крайна сметка ви контролират по един разрушителен начин. Робството е ужасът за поклонника му.

– Аз съм нов….. и вероятно не всичко съм разбрал добре, – каза примирено Бонев.

– Първо, грехът ни отделя от присъствието  на Бога, Който е източник на всяка радост, любов, мъдрост или добро нещо от всякакъв вид, – Кисьов започна да присвива пръстите на едната си ръка. – Второ, за да разберем ад, трябва да възприемаме греха като робство. Ние сме създадени, за да живеем за Бога, но вместо това живеем за развлеченията, работата и постиженията си или морала, които ни дават смисъл и стойност в живота. Така че всеки човек, религиозен или не, се покланя на нещо – идоли или какви да е псевдо-спасители, за да затвърди своята стойност.

Бонев бе вперил очи в Димо, слушаше внимателно и се опитваше да вникне в думите му.

– Всичко друго, на което се покланя човек, освен Бог, – продължи Кисьов, – ни поробва с вина, ако не успеем да постигнем нещо; гняв, ако изведнъж блокираме; страх, ако сме застрашени, …. Вината, гневът и страхът са като огън, който ни унищожават. Грехът се покланя на всичко друго освен на Исус – а заплатата за греха е робство на земята и смърт във вечността.

– Мисля, че с Христос всичко е наред, но вярвам, че един благочестив мюсюлманин или будист, дори и добър атеист със сигурност ще намери Бог. Но не съм съгласен,  че Бог ще изпрати човек в ада, само защото има неправилни убеждения, – вметна Бонев.

– Добрия човек смята, че за връзката му с Бога са достатъчни дела съобразени с определени изисквания, но добрите дела не са достатъчни, за да се открие Бога. Това става само чрез спасение по благодат.

– Хората, които знаят, че не са добри, могат да намерят Бога, а тези, които мислят, че са добри, не го търсят, – констатира Бонев.

– Тогава нехристияни, които имат строги морални ценности са изключени?! – възкликна Кисьов.

Бонев само вдигна рамене и разпери ръце.

– Евангелието е всеобхватно, То казва: „Няма значение кой сте или какво сте направили. Няма значение дали сте били пред портите на ада или не. Вие можете да бъдете приети и спасени, ако отдадете сърцето си на Христос.

– Трябва да помисля върху това, което казахте, – каза Бонев и тръгна към вратата.

– Заповядайте отново, ако има неща, които ви притесняват относно християнството, – вместо довиждане каза Кьосев.

Вън валеше, но Сара трябваше да отиде непременно до магазина. Тя повика сина си и му поръча:

– Борко, наглеждай сестра си, докато се върна от магазина.

Момчето прие с готовност, поверената му отговорност и каза:

– Добре, мамо, няма да я изпуском от погледа си.

Когато Сара затвори външната врата, Борко намери четка и бои. Това го въодушеви и той започна да рисува портрет на сестра си.

Той толкова се увлече, че не забеляза, как напръска всичко около себе си с боя.

Когато Сара се върна всичко бе изпоцапано, като се почнеше с масата, столовете и се завършеше с пода. Но тя бе мъдра жена и бързо прецени ситуацията.

Погледна рисунката, която бе нарисувал сина ѝ и радостно възкликна:

– Това Соня ли е? Колко много си прилича! – и целуна сина си по челото.

Минаха години. Борко стана един от най-известните художници на своето време. Не само специалисти, но и обикновените хора оценяваха много умението му да рисува.

Веднъж един журналист попита младият художник попита:

– Какво ви мотивира поемете по този път?

– Целувката на майка ми в деня, когато нарисувах портрета на сестра ми, – каза с много любов и признателност Борко. – Тогава тя трябваше да ме натупа за това, че бях напръскал всичко с боя около себе си, но моята мъдра майка ме насърчи и подкрепи.

Детето не е цимента, който задържа брака между двама души, а крехко същество, за хармоничното развитие на което е нужна любовта на родителите му, а не само тяхното присъствие.

Петър Марангозов бе добър дърводелец, всички го знаеха като такъв. Той бе ловък и сръчен майстор. Само че отлагаше всичката си работа за утре.

Когато се обръщаха към него с молба да им направи нещо, той все казваше:

– Добре, утре ще го направя!

Докато бе млад хората подканяха Петър:

– Жени се, време ти е!

А той се усмихваше и казваше:

– Добре, утре ще се оженя.

Така и не се ожени. В обещания премина младостта му. А работите му се натрупваха и ставаха много, но той все се усмихваше и казваше:

– Добре, утре ще го направя.

Каквото успееше го правеше, а когато не успееше да свърши навреме нещата, не се огорчаваше много.

Така животът му се изниза тихичко.

Една сутрин хора го помолиха да изпълни една поръчка.

Петър по навик отговори:

– Добре, утре ще го направя!

– Утре? Кога ще бъде това? – попитаха го хората. – На колко години си? Внезапно можеш да умреш и нищо няма да направиш.

Петър учудено се почеса по главата:

– Прави сте! Наистина на колко години съм сега?

Седна на стола си и започна да пресмята. Когато преброи годините си, му стана недобре.

– И това е всичко, – каза си той. – Вече съм на шейсет. Кога измина това време?

За духовния живот няма утре, сега спасявай душата си!