В историята на човечеството се е водила непрекъсната борба за териториално надмощие. Велики империи са възникнали на политическата карта на света, а след това са изчезвали от нея. На някои от тях е било съдено да оставят след себе си незаличима следа.
Монголската империя е най-голямата по територия в историята. В периода на своето могъщество, в края на XIII век, империята се е простирала от Японско море до бреговете на река Дунав, а на юг обхващала почти целия индийски субконтинент.
Общата площ на владенията на монголците е достигнала 38 милиона кв. километра.
Отчитайки огромните размери на империята управлението ѝ от столицата – Каракорум било практически невъзможно. Не е случайно, че след смъртта на Чингис хан в 1227 г. започва процес на постепенно разделяне на завладените територии в отделни улуси най-значителната, от които е станала Златната орда.
Икономическата политика на монголите за завземане на територии е била примитивна. Същността ѝ се състояла само в данъчното облагане на завладените народи. Всичко събрано отивало за поддържането на огромната армия, според някои оценки, тя  достигала половин милион души. Конница била най-смъртоносното оръжия на монголците, пред която не са успявали да устоят много армии.
Империята била съсипана от между династическите препирни, имено те спрели експанзията на монголите на запад. След това веднага бе последвала загуба на завладените територии и улавянето войските на династията  Мин Каракорум.

Елена живееше в едно провинциално градче. Отиде в столицата, за да продължи образованието си.
Там се запозна с млад, висок и симпатичен мъж. Той и имаше кола, добра работа и едностаен апартамент. Родителите му живееха в къща, в покрайнините на града.
– Вие ще бъдете прекрасна двойка, – със завист казваха приятелките ѝ. – Ще имаш жилище, кола и много красив мъж.
Тя го харесваше, но не беше влюбена в него.
– После, по-късно ще се влюбиш в него, – казваха приятелките ѝ.
И тя се омъжи за него. Приятното безпокойство около сватбата премина и се заредиха делничните дни. Работа, готвене, чистене, спане, … и така всичко се повтаряше ден след ден. За ученето забрави. Първоначално отлагаше, а после се роди дъщеричката ѝ и за това съвсем не ѝ остана време да мисли.
Изминаха три години и решиха да дадат малката в детска градина. Мъжът ѝ не искаше тя да тръгне на работа, но после се съгласи.
Един ден Елена срещна приятелската си Милка от детството. Зарадваха се и седнаха на кафе да си побъбрят. Започнаха да си припомнят лудориите и веселите детски дни, дори се поразплакаха малко.
– Какво стана с фотографията? – попита я внезапно Милка. – Ти правеше много хубави снимки в кръжока по фотография, помниш ли? Тогава едни ти се присмиваха, а други те окуражаваха, защото беше единственото момиче в този кръжок.
– Помниш ли Русев, той ръководеше кръжока? – каза Елена с някаква носталгия. – Беше добър човек и вина ги ме подкрепяше.
Когато си тръгна за в къщи Елена си помисли: „Дали да започна отново? Обичам фотографията“.
Тя се отби в един магазин и си купи фотоапарат. Тя нямаше пари за по-добрите апарати, но затаи надежда, че някой ден ще може да си купи някой по-хубав.
И така тя започна да снима дъщеря си. Двете се разхождаха в парка, смееха се и се снимаха. Когато лентата свърши, тя я занесе в едно фото студио, за да проявят лентата и копират снимките. С нетърпение очакваше, кога ще станат готови.
Елена много искаше да ги покаже на мъжа си.
И един ден, когато той се върна от работа, тя му се похвали. След като хапнаха, той разгледа снимките. Тя го наблюдаваше внимателно и искаше да чуе мнението му.
Мъжът и вдигна глава, усмихна ѝ се и каза:
– Много са добри! Направила си чудесни снимки!
Настана страхотна шумотевица, прегръдки, целувки….
На другия ден съпругът ѝ купи голям ноутбук, за да може Елена сама да обработва своите фотографии. Скоро тя започна да участва във фото конкурси.
Минаха още две години и тя стана професионален фотограф. Специализира се във снимане на деца.
Всичко беше толкова хубаво. Елена усещаше любовта на мъжа си и от ден на ден любовта ѝ към него все повече разцъвтяваше. Даже планираха вече да имат и второ дете.
Подкрепата на съпруга ѝ я направи много добра, в това което обичаше да прави. Всеки от нас се нуждае от такава подкрепа.

Пешеходните маршрути, особено ако са много дълги, винаги разкриват взаимността на самотата и общността, реката и платото, наслаждението и болката. Това преплитане на противоположностите изпълва целия път, дълъг хиляди километри. Трудно е да се повярва, че един човек е в състояние да преодолее тези разстояния пеша. Може би това прави такова необичайно приключение запомнящо се.
Ако искате такова приключение, може спокойно да се отправите по един от многото изморителни и същевременно зрелищни маршрути.
Днес ще ви представя един такъв маршрут с дължина 805 километра.
Истинските търсачи на приключения навярно ще се вдъхновет от първооткривателския дух на този исторически маршрут, който е по следите на експедицията на Самуил и Флоренция Бейкър.
Това са първите европейци, който преди 150 години са се добрали до езерото Алберт в Източна Африка и са го кръстили с името на съпруга на кралица Виктория.
Маршрута започва близо до Джуба, столицата на Южен Судан и минава край уникалните природни обекти, като езерото Алберт и 43-метровия водопад Кабарега при вливането на река Нил в езерото Виктория.

В северната столица е представен дирижабъла, създаден от група ентусиасти специално за експедиция до Северния полюс. Летателният апарат вече е сглобен и тестван от конструкторите.
Истина е, че от класическия модел на ерата на дирижабъл, който приключи още през 30-те години на миналия век, новият дизайн е с редица подобрения.
Старта му е запланиран през 2016 г. Експедицията ще започне от Санкт Петербург, след това е планирана спирка в Северна Норвегия, Свалбард и руската полярна станция „Борнео“. Този маршрут е почти идентичен с експедицията на Умберто Нобиле и Роалд Амундсен състояла се през 1926 г.
Дължината на дирижабъла е 40 метра, крейсерска скорост – 140 мили в час. В него могат да се настанят 8 човека.
Опитен модел е оборудван с електрически мотор, аналог за пътуване до Северния полюс ще остане бензиновия.

Скоро в испанския град Памплона се появи доста необичаен на вид градския обществен транспорт. Става дума за огромна улица асансьор, който свързва двете части на квартала Echavacoiz, разделени от тридесетметров склон.
Памплона е разположен в подножието на Пиренеите, и поради релефа, който е много хълмист, го прави много труден за придвижване.
Този вид транспорт е пилотен проект, извършена по искане на общината.
Ако открит асансьор в кв. Echavacoiz се окаже добър за такива терени, подобни проекти ще се появяват и в други райони на столицата на Навара.