В карстовите пещери на планинския масив швабски Алб, в южна Германия, са от открили нов вид риба.

Тя обитава в подземните потоци с общата дължина 250 км, които се формират от просмукване на горното течение на река Дунав във варовикова скала.

Преминава през обширни пещери, те се издигат на повърхността в т.нар Aхаски ключ. По-нататък като реки Радолфцелер-Аах се вливат в езерото Констанс.

Пещерните риба за първи път са открити и заснети през август 2015 по време на експедиция на пещерняци водолази в системата Дунав – Ааа.

Били са уловени пет риби.

Дължина на тялото на възрастните варира от 6.5 до 8.2 см, а на младите – 3 см. Генетичен анализ показват, че тези риби принадлежат към рода на баленови боции (Barbatula). Научното име новия вид все още не е получил.

От техните роднини, които живеят на повърхността на пещера, те се различават по светлия цвят без петна, по-голямата горната челюст и ноздрите, умалени на очите, липса на външна обвивка и скъсена странична линия.

По-рано пещерни риби са намирани само в Америка и Африка, това е първата открита в Европа.

Тези риби открити в немските пещери са се оказали най-северните пещерни риби. Те живеят на 760 км по на север от предишните притежатели на тази титла – риби от варовиковите долини Nippenouz в Пенсилвания.

Река Тиса извира северно от Унгария, в Украйна. Влива се в Дунав при сръбската граница. Тя е една от важните реки в древността.
В южната част на голямата равнина не вали много. Тиса извира от високите части на Украйна. Мура идва от изток, от Румъния и носят снеговете от трансилванските планини.
Коритото на реката се е местило с времето. Първо е била бавнотечаща река, с много завои в равнината.
През 1846 г. граф Ищван Сечени започнал да изпразва коритото и скъсил реката до хиляда километра, като копал напряко на завоите.
Останали са около шестотин километра пресъхнали канали.
Промяната на коритото на реката е продължило в края на 19 и началото на 20 век.
През 1937 г. се сетили, че е добре да оправят частите, които са съсипали. Сега реката е доста права, но при наводненията каналите се пълнят с тиня.

В историята на човечеството се е водила непрекъсната борба за териториално надмощие. Велики империи са възникнали на политическата карта на света, а след това са изчезвали от нея. На някои от тях е било съдено да оставят след себе си незаличима следа.
Монголската империя е най-голямата по територия в историята. В периода на своето могъщество, в края на XIII век, империята се е простирала от Японско море до бреговете на река Дунав, а на юг обхващала почти целия индийски субконтинент.
Общата площ на владенията на монголците е достигнала 38 милиона кв. километра.
Отчитайки огромните размери на империята управлението ѝ от столицата – Каракорум било практически невъзможно. Не е случайно, че след смъртта на Чингис хан в 1227 г. започва процес на постепенно разделяне на завладените територии в отделни улуси най-значителната, от които е станала Златната орда.
Икономическата политика на монголите за завземане на територии е била примитивна. Същността ѝ се състояла само в данъчното облагане на завладените народи. Всичко събрано отивало за поддържането на огромната армия, според някои оценки, тя  достигала половин милион души. Конница била най-смъртоносното оръжия на монголците, пред която не са успявали да устоят много армии.
Империята била съсипана от между династическите препирни, имено те спрели експанзията на монголите на запад. След това веднага бе последвала загуба на завладените територии и улавянето войските на династията  Мин Каракорум.

Предварителният план на руското командване за войната срещу Турция е разработен от генерал Николай Обручев. Възпитаник на Николевската военна академия, Н. Обручев е типичен представител на по-младото поколение висши офицери, които подкрепят реформите на император Александър ІІ и активно съдействат за модернизирането на руската армия.
Като ръководител на катедрата по статистика към Военната академия той има възможност да се запознае подробно с военното дело в Австро-Унгария, Германия и Турция. Участва в групата, разработила подробна карта на Европейска Турция,  отпечатана през 1876 г., в която са отчетени всички подробни данни на руското разузнаване за състоянието на големите турски крепости на Балканите. През лятото на 1876 г., по поръчение на военния министър, генерал Обручев изготвя 4 записки до императора, в които обосновава основните идеи за една бъдеща война с Турция. Планът отчитал опита от предходните руско-турски войни, реалното съотношение на силите между двете империи и опасността в хода на войната Турция да получи подкрепа от Англия или от Австро-Унгария.
Генерал Обручев предложил войната да се води на два фронта: Кавказки и Дунавски, като основните сили трябвало да се съсредоточат на Балканите. За да се избегнат продължителни и кръвопролитни сражения в района на Североизточна България, където се намирали четирите мощни укрепителни съоръжения на турската отбрана – Силистра, Русе, Шумен и Варна, се предвиждало в началото на бойните действия да се предприеме демонстративно настъпление през Добруджа, което трябвало да заблуди турското командване, че руската армия ще насочи ударите си към Източна България.
През това време основните руски сили трябвало да се придвижат незабелязано на запад от Русе и неочаквано да форсират р. Дунав. След преминаване на българския бряг руската армия можела да настъпи мощно на юг, да завземе Одрин и да заплаши Цариград. Цялата кампания, разчитаща на изненадата и бързото настъпление, можела да завърши за около 3 до 4 месеца.
За съжаление, княз Горчаков, който се колебаел и се опитвал да ограничи военните ангажименти на Русия, коригирал плана на генерал Обручев, ограничавайки зоната на бойните действия само до Стара планина, надявайки се, че след първите си неуспехи. Портата бързо ще склони да преговаря.
В резултат на интриги пък самият генерал Обручев не получил назначение като началник-щаб на Дунавската армия и до края на войната бил само неофициален военен съветник на императора.
Едва през 1881 г. той получил нужното признание и в продължение на цели 16 г. изпълнявал задълженията на началник на генералния щаб на руската армия.

Полковник Пьотър Паренсов е един от ръководителите на руското военно разузнаване на Балканите по време на Освободителната война. Завършва кадетския корпус през 1860 г. и Военната академия през 1867 г.. През есента на 1876 г. е изпратен с разузнавателна мисия на Балканите.
Основната му задача била да събере информация за състоянието на турските крепости в Северна България и да подготви мрежа от доверени лица измежду местното население.
Преоблечен като цивилен и с чужд паспорт, Паренсов успял да се промъкне в Русенската крепост. Там получава ценни сведения за отбранителните съоръжения на града. По-късно, с помощта на Евлоги Георгиев създал нелегални канали за набиране и прехвърляне на разузнавателни данни за турските части.
Сред една от най-успешните операции на руското разузнаване е била заблуждаването на турското командване относно мястото, където руската армия предвиждала да осъществи форсирането на р. Дунав.
За целта Паренсов използвал българина Георги Минчев, който бил прикрепен към работещия под прикритие като военен кореспондент в Букурещ английски шпионин полковник Брекенбери.
Паренсов знаел, че английският шпионин предава всяка получена информация на турското командване и чрез Георги Минчев му подхвърлили сведения „от първа ръка“ за плановете на руснаците.
Така турският щаб се подвел, че преминаването на Дунав ще стане в района на Добруджа, докато основните руски сили се съсредоточили край Зимнич и на 15 юни, неочаквано за турците осъществили десант при Свищов.
Полкковник Паренсов участва и в сраженията при Плевен като началник-щаб на Кавказката казашка дивизия. Раняван е два пъти, а за заслугите си във войната е повишен в чин генерал-майор.
След Освобождението той става военен министър на Княжество България в правителствата на Тодор Бурмов и на митрополит Климент. Има сериозен принос за организирането на българската войска в редовна армия, а не в милиция, както предвиждат клаузите на Берлинския договор. Полага грижи за попълването на армията с опитни кадри, за нейното въоръжаване и за подготовката на млади български офицери.