Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“

В малък град намиращ се далече от столицата живееше жена, която бе пълна загадка за всички. Наричаха я Матилда. Тя не бе красива. Бе леко закръглена. Обличаше се дори малко старомодно.

В нея нямаше нищо необичайно. Не демонстрираше никакви особени достойнства и въпреки всичко мъжът ѝ я обожаваше.

Ключът на тази загадка бе много прост.

Нека посетим този тих дом, изпълнен с много топлота и любов.

Беше вечер. Матилда приготвяше вечерята. Скоро мъжът ѝ щеше да се върне от работа.

През деня там, където работеше съпругът ѝ, на тази дата раздаваха заплатите. Когато Огнян се прибра, той отиде в кухнята, целуна Матилда и ѝ даде получените пари.

Тя прекъсна веднага работата си, обърна се към него и нежно каза:

– Знам колко много труд си положил, за да спечелиш тези пари. Благодаря ти за това, че в семейството ни имаме всички удобства. На мен не ми се налага да ходя на работа. Благодарение на теб оставам в дома ни, за да се грижа за семейството.

О, не ококорвайте очи от изненада! Това съвсем не бе всичко, което Матилда направи същата вечер.

Тя отиде в стаята, където играеха децата и им каза:

– Моля ви оставете играчките си за малко и станете!

Децата послушаха майка си и впериха покорно поглед в нея.

– Вижте, – каза Матилда, като държеше заплатата на съпруга си в ръка. – Вашият баща много е работил, за да спечели тези пари. Сега на Ана можем да купим нова рокля, а на Иван велосипед.

Огнян слушаше, а лицето му сияеше от удоволствие. Съпругата му не само го ценеше, но учеше и децата му да уважават труда му. За това в неговите очи, Матилда бе най-прекрасната жена.

Тази обикновена жена знаеше как да почита мъжа си, за това тя беше много скъпа и ценна за него.

Тази вечер, Мартин посрещаше на гости един от най-близките си приятели. Двамата бяха учили в едно и също висше учебно заведение, но после пътищата им се разделиха. Мартин започна работа в един малък град, а Вълко замина за столицата.

И двамата имаха прекрасни млади съпруги, които ги подкрепяха във всяко тяхно начинание. Мартин и Вълко възприемаха жените си, като истинско съкровище.

Още на вратата гостът бе приветствал с възхищение домакинята, а приятелят му се усмихна и подчерта:

– Чрез нея съм намерил добро и благоволение от Господа.

Когато домакинята отиде да свари кафе за двамата, Вълко каза:

– Честно да си призная това откровение ми дойде почти като предупреждение. И то точно в момент, когато имах нужда от него.

Мартин погледна изпитателно приятелят си, но не каза нищо.

– По това време още бях младоженец, – Вълко се намести по-удобно на фотьойла. –  Един ден, докато се молех, чух Бог да ми казва много тихо: “ Мария не е просто твоя съпруга, но и Моя дъщеря. И ти трябва да се отнасям с нея като с такава“.

– Страхотно откровение си получил, – малко му завидя Мартин.

– Но чуй какво ми каза след това, – лицето на Вълко доби сериозен вид. – „Ако искаш да се държа добре с теб, тогава бъди добър към едно от моите деца. Знай, че ме ядосваш, когато се заяждаш с дъщеря ми. Не бъди груб към нея. За теб ще  бъде много по-добре да не се забъркваш с мен заради едно от моите деца“.

– Навярно тогава възгледите ти за брака, коренно са се променили?! – засмя се съчувствено Мартин.

– Да, така беше, – потърка челото си Вълко. – Бог държеше на Мария много по-ревностно, отколкото аз на моите две дъщери.  Изведнъж, моят брак се превърна във връзка, в която беше замесен доста заинтересован партньор.

– И какво направи тогава? – любопитството на Мартин растеше със всяка минута.

– Осъзнах, – въздъхна дълбоко Вълко, – че един от начините, по които мога да покажа моето преклонение и почит към Бога, е чрез целия си семеен живот.

– Но как? – подскочи импулсивно Мартин.

– Да се грижа за жената си, която за Бога винаги щеше да си остане „Неговото малко момиче“….  Ако искаш да промениш брака си …. размишлявай върху факта, че Бог е твоят Тъст. Защото, когато се ожениш за една вярваща жена, Той е точно такъв!

Мартин бе напълно съгласен с приятеля си. Ако възприемаш съпругата си като дъщеря на Бога, това променя действителните ти отношения с нея.

Ханука. Евреите празнуваха победата си над сирийския диктатор Антиох Епифан.

По това време Израел се бореше с десетки хиляди ужасно неточни ракети, които нямаха направляваща система след изстрелването им. Така тези ракети можеха да попаднат и сред мирно население, ако не бяха правилно насочени.

ХАМАС използва една от противотанковите си ракети, които бяха руско производство.

Автобусът беше пълен с 50 тийнейджъри, войници от Израелски отбранителни сили, скоро попълнили редовете на Израелската армия. Те нямаха представа, че след минута в автобусът им ще настане ад.

Младежите пееха известна песен на Ханука, която говореше за чудесата, които се случваха, когато Бог защитава Израел:

За чудесата и избавлението,
за храбростта и спасението
и за войните,
които Ти води за нашите бащи,
в техните дни, по това време.

Те смело прогласяваха:

– Ерусалим, нашата столица, сърцето на Израел.

След няколко минути те слязоха от автобуса. И когато стъпи на земята и последният младеж, ракетата на ХАМАС удари автобуса. Огнено кълбо обви колата и я възпламени.

Един от войниците, който бе близо до автобуса, получи сериозни наранявания.
За щастие лекарите, които дойдоха по-късно, заявиха:

– Очакваме, че той ще оживее.

Останалите младежи гледаха горящия автобус и още не можеха да възприемат чудното си избавление.

– Ако бяхме във автобуса по това време, щяхме да бъдем мъртви, – все още не отърсил се от шока промълви един от войниците.

– Или сериозно обгорели, – добави друг.

Ситуацията все още бе напрегната. Израел и ХАМАС се споразумяваха за прекратяване на огъня.

Андрян скоро щеше да навърши десет години и за рожденият му ден баба му бе обещала класьор за марки.

Рожденият ден дойде, но нямаше нито класьор, нито някаква вест от баба му.

В къщи никой не спомена за това, за да не огорчи момчето.

Когато дойдоха гостите Андрян започна да изброява от кого какви подаръци е получил.

Майка му много се изненада, когато го чу да казва:

– А баба ми подари класьор за марки.

И това той повтори няколко пъти. Когато останаха сами, майка му го попита:

– Андряне, ти не получи класьор за марки от баба си, защо днес казваше на хората, че си го получил?

Синът удивен погледна майка си. На него му се стори странно, че тя задава такъв въпрос.

– Мамо, щом баба е казала така, значи това е така е – заключи Андрян.

Майката си премълча, за да не го разколебае.

Измина цял месец, но никакъв класьор не дойде. Накрая майката реши да изпита сина си и му каза:

– Андряне, навярно баба ти е забравила за обещанието си.

– Едва ли, – уверено каза момчето, – не вярвам да е забравила.

Майката забеляза, че синът ѝ, който бе изпълнен с доверие, изведнъж се замисли, сякаш имаше някаква възможност за това, за което намекваше тя.

След минута очите на Андрян светнаха и той каза:

– Мамо, как мислиш, добре ли ще бъде да ѝ напиша писмо, в което да ѝ благодаря за класьора.

– Не зная, – уклончиво каза майката, – но можеш да опиташ.

След няколко минути писмото бе написано и изпратено по пощата, а Андрян тичаше весело, напълно уверен в обещанието на баба си.

Много скоро се получи писмо със следното съдържание:

„Скъпи Андряне, не съм забравила обещанието си относно класьора. Търсих такъв, но не можах да намеря какъвто исках. Поръчах класьор чак от столицата. Отсъствах известно време от дома си и когато се върнах класьорът бе дошъл, но когато го разгледах не ми хареса. За това поръчах нов, но той още не е пристигнал. Изпращам ти десет лева да си купиш от вашия град такъв, какъвто на теб ти харесва. Твоя любяща баба Надя“.

При четенето на писмото на лицето на Андрян сияеше. Той бе победител.

– Ето, мамо, нали ти казах?!

В доверчивото му сърце нямаше и капка съмнение. През цялото време, докато Андрян бе уповавал, баба му бе действала. Така неговата вяра се материализира.

По този начин човек може да види неща, опирайки се на Божиите обещания.

„Блажени са тези, които без да видят, са повярвали“.