Скулпторката Малгожата Ходаковская от Полша създава невероятни фонтани, в които бронзът и водата се допълват.

Първоначално тя дълбае скулпторите си от дъбови стволове.

Трудно е да си представим как от огромни дървени трупи се ражда красива женска фигура.

Но Малгожата премахва излишните слоеве, един по един и пред зрителя се оказва поредният шедьовър.

За да се създадат фонтани, дървената фигура се отлива от бронз.

А след това скулпторката използва въображението и умелите си ръце, за да накара струите вода да допълнят произведението ѝ.

Така на ангела се появяват безтегловни крила, а на балерината изливаща се пола.

Викингите са били майстори корабостроители, но те били моряци и гениални навигатори  по рождение.

Те могли да се облягат на движенията на теченията и облаците, ветровете и вълните,  а също така и температурата на водата.

Викингите изучавали миграцията на рибите и птиците.

През нощта плавали, като се ориентирали по звездите. През деня използвали слънчев компас. Той бил подобен на циферблат с диск, в центъра на който бил поставен  ствол, който се вдигал и смъквал, за да измерва наклона на слънцето, чрез издълбаните на повърхността линии.

Измерената от викингите географска ширина била удивително точна. Не се е случвало техен кораб да се изгуби безследно.

Майсторството им в морето било безспорно и никога не било излагано на предизвикателствата.

Една сутрин баба Севда, майката на Таня, се обади по телефона:

– Идвайте веднага! Раздават дървата за огрев.

Докато дъщеря ѝ разбере за какво става дума, баба Севда „загърмя“ още по-силно по телефона:

– От Илчовата нива нататък ни дават три реда. Платих да ни ги отрежат, но ако не дойдете скоро, може някой да ги прибере …..

Поради дъжда и бурята Стоян и Таня не можаха да заминат на село. Не се мина много и гласът на баба Севда „трещеше“ по телефона:

– Какво чакате, някой да ги натовари и да си ги закара у тях ли? Ще останем без дърва, ако не дойдете. Хайде идвайте!

Бяха закъснели. Когато Таня и Стоян пристигнаха на мястото, дънерите и дебелите стволове ги нямаше….

Есента беше влажна и студена. Наоколо оголени дървета, буренясали градинки, а на някои места се виждаше неприбран царевичак. Наближаващата зима бе прогонила хората от полето.

Баба Севда бе окастрила останалите клони и ги бе натрупала на купчини. Когато видя Таня и Стоян побърза да ги осведоми:

– Уговорих се с бай Трифон да ги прекара. Всеки момент ще дойде.

След половин час той се зададе с каручката от към селото. Беше прекарал инфаркт, но още работеше, грижеше се за животните, постоянно бе в услуга на съседи и познати с каручката си. Да се чудиш от къде черпи сила този мъж, ами баба Севда?!

От далече се чуваше гласа му:

– Айде, Пено, дий!

Бай Трифон прекара каручката до купчините с дървата.

– Давайте да товарим.

Каручката бързо се напълни. Не остана неприбрана купчинка. Бай Трифон така намушкваше, притискаше и нареждаше дървата, че не остана празно място в каручката. У него кипеше младежка енергия. Като го погледне човек, едва ли би предположил, че преди три месеца е излязъл от болницата.

Каручката едва измина два три метра и затъна в калта на пътя. Веднага се притече на помощ пастирчето Никола, което минаваше с козите от там. Стоян и Таня забутаха каруцата, а бай Трифон се хвана за каната на предницата и подвикна:

– Дий Пено, … хайде, дий! – и сам забута колата.

Колелата се врязаха в калния коловоз, но каруцата не тръгна. Всички заедно отново напънаха. Заджапаха във локвите. Краката им затънаха до глезените……

– Хайде, Пено, – бай Трифон погали магарето си и продължи нежно да го уговаря. – Знам, че ти е тежко, но какво да правя, виж какъв е калпав пътя.

Магарето сякаш разбираше всичко. Изопна врат, предните му крака се подхлъзнаха и се подгънаха. Дишаше тежко и гледаше с тъжни очи стопанина си.

Бай Трифон даде малка почивка на магарето си. Това сякаш наля сила в него, при първия напън колелетата изскочиха от ямата и каручката продължи по пътя към селото.

В устата на нихилиста Базаров Иван Тургенев е сложил израза, че природата – не е храм, а работилница. Но италянският екоархитект Джулиано Маури е създал уникален „Жив храм“ под открито небе, където вместо стени има тесни алеи, а вместо таван, преплетени клони на фона на безкрайното небе.

Своето последно творение Джулиано Маури е нарекъл Cattedrale Vegetale. Първите насъждение той е поставил в подножието на планината Арера в покрайнините на италянския град Бергамо през 2001 г.

Архитектът е починал осем години след това, а днес за „Живия храм“ се грижи синът му Роберто Маури.

Създаването на скелета отнема доста време, това е продължителен процес. Той е бил завършен през през 2010 г. в рамките на Международната година на биологичното разнообразие, която се е провела под егидата на ООН.

Храмът е образуван от пет базилики, състоящи се от 42 колони, сплетени от елови стволове и дъски от кестен и орех. Вътре във всяка колона е посадена фиданка на габър.

Според автора, с течение на времето, разсада трябва да израсте, унищожавайки изкуствената рамка преплитайки се и образувайки с короните си  живи стени и таван. Пред нас е „грубата“ версия на храма, която през годините ще придобие нова съвършенна форми.

За да видят този шедьовър тук идват много туристи, творчески личности и религиозни поклонници, които могат да се почувстват по-близо до Бога.

Италиански Cattedrale Vegetale не е единствената „зелена“ църква, в Нидерландия има копие на Нотр Дам дьо Пари, също направено от насъждения на дърветата.

Лепидодендрон е древно дърво. Кората му е била покрита с плоски пластинки, подобно на борова шишарка.

Самите листа на дървото са подобни на стъбла, за това лепидодендронът се смята по-скоро за трева, отколкото за дърво.

Голяма част от залежите на въглища в Европа, са останки от тези древни дървета.

По-рано често са намирани вкаменели стволове на лепидодендрони.

Дължината на такова стъбло може да достига до 30 метра, а дебелината му около метър.

През 19 век от тях са извайвали тела на змии и дракони.