Светъл ден без слънце. Птиците шумяха в градината, а лозите бяха обвили улука към покрива. Но мъката се прокрадваше и в светлината.

„Направи го, – помисли си Сара. – Напусна ме“.

Въпреки всичо, което преживя, тя прие болката. За нея това беше истински шок, като камък хвърлен в прозореца ѝ, който разби всичко на парчета.

„Толкова ли отчайващо беше да си тук до мен? – питаше Сара. – Толкова ли беше живота ти тъжен,  със мен, Живко?“

Много ѝ се искаше от безвъзратно изгубената надежда, в светлината на това утрото, да изрови някой затрупан въглен или последната искра, за да запали нов огън от нея.

Тя се беше подготвила за самотата, но не и за изоставянето.

Накъде дълбоко в себе си бе скрила мисълта, че ще бъде напусната и изоставена. И когато тази мисъл изплува, Сара избухна в сълзи. Падна на колене в стаята и се разрида.

Понякога се вкопчваме в хората, които се опитват да си тръгнат от нас, забиваме се в тях като тръни, само и само да останат с нас.

А нима не трябва да останем заради другия? Иначе не би имало любов и доброта.

И все пак това е въпрос на избор. Всеки сам решава за себе си.

Под земята има стотици, може би хиляди невероятно скъпи – подземни тунели. Произходът на някои и днес си остава загадка, докато други са били построени за съвсем разбираеми цели.
Такъв е тунелът на „златотърсачите“ дълък 80 метра.

С него е свързано едно от най-зрелищните обири на банка в историята.
В началото на 2005 г. престъпници успели да избягат с еквивалентни на 40 милиона евро парични средства от трезорите на бразилската централна банка.
За целта те създали магазин за продажба на изкуствена трева.  За да изглежда прикритието правдоподобно, магазинът бил рекламиран в местния вестник и дори на бейзболни шапки.
Паралелно с продажбата на трева, в задната стая на магазина престъпниците копаели тунел под улицата до трезорите на банката.
Най-необичайното на това престъпление било, че крадците взели пари, които били в обръщение и за това не можело да бъдат проследени.
Много от обикновените изпълнители, били хванати или убити, но лидерът на бандата, човек известен като Пауло Серджо и до сега е на свобода.

Клоунът Сергеев, който всички познавали с името Мусля, по време на турне в Сибир бил в същият хотел, в който бил отседнал известен цигулар, пристигнал за първи път на това място. Техните стаи се оказали една до друга.
Музикантът рано сутринта репетирал ново сложно произведение, а вечерта, за да се разведри отишъл на цирк, неговият концерт щял да бъде едва след два дена.
Сложили го на първия ред. На арената излязъл Мусля със стара цигулка и изпълнил три музикални импровизации.
Слушателите затаили дъх, той свирел майсторски.
Гастролиращият цигулар чул фрагменти от произведение нотите, на които били у композитора-автор и музиканта, за който била написана тази музика.
Известният музикант се втурнал зад кулисите:
– От къде взехте тази музика?
– Тази сутрин в хотела, – искрено признал Мусля, – някой свиреше в хотела. Хареса ми мелодията и я запомних.
– Вие сте гений. Това е невероятно. Да запомните и да изсвирите тази музика по памет. Нужно е да се опознаем по-отблизо.
След спектакъла цигуларят в модерен костюм и много по-скромно облечен клоун отишли в един ресторант.
Три дена след това Мусля отсъствал от цирка, а концертът на цигуларят трябвало да се отмени. Нито музиканта, нито клоуна могли да намерят.
А те се затворили в една стая, изключили телефоните си и свирели един на друг. Когато свирел известният цигулар плачел Мусля, а когато свирел Мусля, плачел цигуларят.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

Сутрин е. Елена е станала отдавна. Приготвила е закуска за всички. Ще ги изпрати, а след това и тя на бегом ще стигне до работното си място. Тя е грижовна майка и съпруга. Дъщеря ѝ Марта още не се е измъкнала от леглото. А остават още 10 минути до автобуса, а другият ще дойде чак след 35 минути.

Всичко това изнервя обстановката.

– Хайде, Марта, излизай, ще закъснееше. От 40 минути вече те викам, – извика Елена на вратата на дъщеря си.

– Има време, – сънливо се обажда отвътре Марта, – не ми давай зор.

– Хайде, – Елена подкани още веднъж по-настойчиво дъщеря си. – Обличай се и тръгвай.

Марта излезе в коридора и се разкрещя:

– Виж ми косата, на нищо не прилича. Трябваше да ме събудиш по рано, за да се изкъпя. Не мога да отида така.

Елена кипна:

– Нямат край капризите ти. Да съм я събудела по-рано, а ти щеше ли да станеш тогава? Когато и да те вдигна, все рано било, можело още малко да си поспиш.

Марта мина демонстративно край нея тръшна се на стола и погледна злобно майка си.

– Имаш само 45 секунди, – извика ѝ Елена. – Вземи си чантата и тръгвай, косата можеш и вън да си я вържеш.

Марта тръгна недоволна към стаята си.

– Ти никога не си ме разбирала, – каза язвително Марта и тръшна вратата зад себе си.

Владо влезе в кухнята, добре избръснат и елегантен както винаги.

– Ще се бунтува и капризничи, – каза Владо, като изгледа жена си, – ти от малка я разглези. Сега никой не иска да слуша. Прави си каквото знае.

Елена беше готова да скочи и да извика: “ А ти къде беше, когато навсякъде тичах след нея? Опрадаваше се с работата си, а сега ….“, но си премълча.

За Марта беше готино да се бунтува и издевателства. Какво толкова, нали и нейни съученици правят същото? Ако знаеха родителите ѝ колко гандни неща вършеха те? Тя бе цвете пред тях, дори минаваше за смотанячка.

До кога ли ще трае това пубертетно „самочувствие“? Докато паднат в тинята и затънат до гуша. А тогава няма ли да е много късно да ги спасяваме? Белезите и раните, които ще получа, докато пропадат, за някои от тях ще останат неизлечими следи в живота им.

Родители, нека научим децата си на правилните неща, докато е време!