Най-после можеше да се диша. Дъждът, който чакаха от толкова време се изля изненадващо. Вятърът бързо довлече отнякъде сиви облаци, които се освободиха от товара си, задоволявайки жаждата на изпръхналата земя.

Баба Милена се разхождаше в градината след вечеря. Въздухът бе освежен и тя бодро крачеше по алеите. Тя изобщо не искаше да се прибира, но имаше само едно нещо, което можеше да я накара да направи това. И то скоро последва.

Приятели на мъжа ѝ се бяха настанили вече в гостната. А какво щеше да се случи след това, само тя си знаеше, защото то много рядко се разминаваше.

Старицата стигна до осветените прозорци на гостната. Изведнъж се показа главата на внучката ѝ, която извика силно:

– Бабо, ела бързо! Дядо започна да пие отново!

Силните спиртни напитки бяха забранени на дядо Горан, но събереше ли се с приятели, те го подканваха непрекъснато, докато се съгласеше:

– По-смело! Само няколко глътки! Нищо няма да ти стане от толкова.

Баба Милена веднага се втурна в госната и започна да умолява мъжа си:

– Недей да пиеш. Нали знаеш какво казаха лекарите.

Старецът се ядоса и демонстративно отпи от чашата. Какво можеше да направи баба Милена?

Тя отново излезе в градината, опечалена, обезсърчена, но все пак усмихната. Такава си беше невзискателна и блага. Обичта им към другите, безразличието към нея самата и собствените ѝ страдания се изразяваха в усмивка.

Нейният смях съдържаше насмешка само над нея, а за всеки от останалите – нежна ласка. Тя не можеше да погледне скъпите си близки, без да ги помоли топло с очи, независимо от това, как се отнасят с нея.

Слънцето грееше и галеше морската шир. Светлината се разтваряше в морско сините дълбини. Деси стоеше на висока скала, обвявана от ветровете и съзерцаваше морето, а сърцето ѝ преливаше от радост и нежност.

Тя много обичаше морето. Всяко лято щом ѝ се отдадеше възможност веднага пристигаше при него.

– Обичам да гледам необятната шир обгръщаща небето и морето, – казваше си често Деси. – Колко е вълнуващо да чуваш как вълните се разбиват в скалите и да усеща как вятърът те докосва.

Деси обичаше да ходи по пясъка боса и да се наслаждава на морския бриз, който разрошваше косите ѝ.

Веднъж, когато споделяше с баба си възторга от морето, старицата тъжно каза:

– Да, но морето разделя цели семейства и приятели един от друг. Като си помисля вуйчо ти Владо колко много вода го отделя от нас. Дори самите континенти са разделени от неизгледните далнини.

Деси изпълнена със заразителен оптимизъм се усмихваше на баба си и казваше:

– Бабо, в Небето няма да има нищо, което да ни разделя от Бога или един от друг.

– Вярно е, – съгласяваше се старицата, – там няма да има наранени или хора, които да изпитват враждебни чувства едни към други. Недоразуменията и критиките ще са изчезнали безвъзвратно. Разводът и смъртта няма да съществуват.

– Там няма да сме болни и слаби, – добавяше радостно Деси. – За нас няма да има вече опасности и трудни неща.

– Никога нищо няма да ни раздели в дома на Отца ни, – заключи вече по-ободрена бабата ѝ.

Денят преваляше и скоро щеше да отстъпи мястото си на нощта. Малко момиче седеше на пейката пред блока потънало в мислите си.

Много хора минаха край него. Някои от тях го закачаха и се шегуваха:

– Малката не му мисли толкова.

– Ако от сега мислиш толкова много, какво ще правиш като пораснеш?

– Я каква малка красавица, достойна за статуята „Изпълнена с мисли“.

Надежда, така се казваше малкото момиче, изобщо не обърна внимание на присмехите им. Тя седеше и мислеше.

Баба Мина тропаше ритмично с бастунчето си и лека-полека достигна до момичето.

– Наде, какво си се умислила, мила?

– Кажи ми, бабо Минке, ти си стара и знаеш много неща – вдигна глава Надежда, – какво очаква Бог от нас?

Старицата се замисли доста преди да отговори.

– Може би послушание, верност, любов, – въздъхна възрастната жена и неочаквано завърши, – но най-вероятно очаква провал.

Надежда ококори очи:
– Последното може да прави всеки, – засмя се момичето. – Но дали мога да живея така, чакайки Господа особено, когато нещо не ми се получава?

– Той ти е дал Духа Си, за да не се проваляш, – отговори нежно баба Мина.

– Така е, – съгласи се Надежда, – без Христос не мога да направя нищо, но в Него мога всичко.

Лицето на момичето сияеше. То прегърна старата жена и двете заедно закрачиха към входа на блока.

Утрото се пробуди. Беше доста хладно. Една старицата, останала вдовица, наметна плаща си и стисна в дланта си две дребните монети.

– Ако побързам, – каза си тя, – ще се добера до женския двор преди да нахълта тълпата.

Но когато възрастната жена приближи храма, дворът вече беше изпълнен с богати благородници.

Тя се вмъкна почти незабелязано зад няколко важни особи, чийто монети звънтяха в чантите им.  Отделни гласове обърнаха внимание на тяхното присъствие.

Едри монети  почнаха да падат в съкровищницата. Звънът на златото накараха доста глави да се обърнат и одобрително да кимнат.

– Това е за похвала!

– Колко благородни люде!

– Колко са богобоязливи!

Старицата боязливо се огледа и приближи. Прокара пръсти по ръба на съкровищницата и вътре паднаха две монети. Погледът  и действието ѝ  бяха забелязани от един млад евреин, който седеше срещу съкровищницата.  Когато видя какво направи възрастната жена, той повика приятелите си, за да я видят добре.

Жената усети, че ще стане център на внимание и се огледа страхливо наоколо. Тя търсеше място къде да се скрие. Притесняваше се, че ще ѝ се присмеят за малкото монети, които бе пуснала.

Младият евреин ѝ се усмихна окуражително, а след това каза на приятелите си:

– Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат в съкровищницата. Защото те всички пуснаха от излишъка си, а тя от немотията си даде всичко що имаше, целия си имот.

В малко градче закътано в диплите на планината, живееше баба Дина. Сърцето ѝ гореше от любов към Господа.

Тя много искаше да разкаже на хората за своя Спасител, но бе слаба и болнава. Краката ѝ бяха немощни и тя трудно се придвижваше.

Живееше сама и много малко хора я познаваха, но на прозореца ѝ винаги имаше красиви цветя и който минеше от там се заглеждаше в тях.

Старицата реши тъкмо това място да употреби за Божия слава и за благото на другите.

Баба Дина взе парче картон и с голямо усилие, с големи букви, написа на него:“Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Надписа постави между цветята и започна да наблюдава минувачите.

Някои бяха безразлични, а други спираха прочитаха думите на картона и отминаваха.
За всеки един от тях възрастната жена се молеше.

Един ден край прозореца на баба Дина мина девойка, която няколко пъти се завръщаше към парчето картон и внимателно прочиташе написаните там думи. Старицата усилено започна да се моли за това момиче.

На другия ден някой почука на вратата на баба Дина. Това бе онази девойка, която се връщаше отново и отново към надписа.

– Наистина ли Бог ме обича? – попита развълнувано момичето.

– Дете, – каза старицата, – тези думи са взети от Библията. Те са верни и истинни. Искаш ли да се помолим заедно?

Момичето само кимна и двете наведоха глави в молитва.

Сърцето на девойката изпълнено с грях и скърби, намери утеха в Исус Христос.

Чрез смъртта на Христос Бог направи за човека това, което човек не може да направи за себе си. Без смъртта на Исус Христос не може да има прощение на греховете и спасение.

Христос умря вместо нас, понасяйки нашия грях, заради който трябваше да погинем. Не се колебайте, елате при Него!