Денят преваляше и скоро щеше да отстъпи мястото си на нощта. Малко момиче седеше на пейката пред блока потънало в мислите си.

Много хора минаха край него. Някои от тях го закачаха и се шегуваха:

– Малката не му мисли толкова.

– Ако от сега мислиш толкова много, какво ще правиш като пораснеш?

– Я каква малка красавица, достойна за статуята „Изпълнена с мисли“.

Надежда, така се казваше малкото момиче, изобщо не обърна внимание на присмехите им. Тя седеше и мислеше.

Баба Мина тропаше ритмично с бастунчето си и лека-полека достигна до момичето.

– Наде, какво си се умислила, мила?

– Кажи ми, бабо Минке, ти си стара и знаеш много неща – вдигна глава Надежда, – какво очаква Бог от нас?

Старицата се замисли доста преди да отговори.

– Може би послушание, верност, любов, – въздъхна възрастната жена и неочаквано завърши, – но най-вероятно очаква провал.

Надежда ококори очи:
– Последното може да прави всеки, – засмя се момичето. – Но дали мога да живея така, чакайки Господа особено, когато нещо не ми се получава?

– Той ти е дал Духа Си, за да не се проваляш, – отговори нежно баба Мина.

– Така е, – съгласи се Надежда, – без Христос не мога да направя нищо, но в Него мога всичко.

Лицето на момичето сияеше. То прегърна старата жена и двете заедно закрачиха към входа на блока.

Утрото се пробуди. Беше доста хладно. Една старицата, останала вдовица, наметна плаща си и стисна в дланта си две дребните монети.

– Ако побързам, – каза си тя, – ще се добера до женския двор преди да нахълта тълпата.

Но когато възрастната жена приближи храма, дворът вече беше изпълнен с богати благородници.

Тя се вмъкна почти незабелязано зад няколко важни особи, чийто монети звънтяха в чантите им.  Отделни гласове обърнаха внимание на тяхното присъствие.

Едри монети  почнаха да падат в съкровищницата. Звънът на златото накараха доста глави да се обърнат и одобрително да кимнат.

– Това е за похвала!

– Колко благородни люде!

– Колко са богобоязливи!

Старицата боязливо се огледа и приближи. Прокара пръсти по ръба на съкровищницата и вътре паднаха две монети. Погледът  и действието ѝ  бяха забелязани от един млад евреин, който седеше срещу съкровищницата.  Когато видя какво направи възрастната жена, той повика приятелите си, за да я видят добре.

Жената усети, че ще стане център на внимание и се огледа страхливо наоколо. Тя търсеше място къде да се скрие. Притесняваше се, че ще ѝ се присмеят за малкото монети, които бе пуснала.

Младият евреин ѝ се усмихна окуражително, а след това каза на приятелите си:

– Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат в съкровищницата. Защото те всички пуснаха от излишъка си, а тя от немотията си даде всичко що имаше, целия си имот.

В малко градче закътано в диплите на планината, живееше баба Дина. Сърцето ѝ гореше от любов към Господа.

Тя много искаше да разкаже на хората за своя Спасител, но бе слаба и болнава. Краката ѝ бяха немощни и тя трудно се придвижваше.

Живееше сама и много малко хора я познаваха, но на прозореца ѝ винаги имаше красиви цветя и който минеше от там се заглеждаше в тях.

Старицата реши тъкмо това място да употреби за Божия слава и за благото на другите.

Баба Дина взе парче картон и с голямо усилие, с големи букви, написа на него:“Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Надписа постави между цветята и започна да наблюдава минувачите.

Някои бяха безразлични, а други спираха прочитаха думите на картона и отминаваха.
За всеки един от тях възрастната жена се молеше.

Един ден край прозореца на баба Дина мина девойка, която няколко пъти се завръщаше към парчето картон и внимателно прочиташе написаните там думи. Старицата усилено започна да се моли за това момиче.

На другия ден някой почука на вратата на баба Дина. Това бе онази девойка, която се връщаше отново и отново към надписа.

– Наистина ли Бог ме обича? – попита развълнувано момичето.

– Дете, – каза старицата, – тези думи са взети от Библията. Те са верни и истинни. Искаш ли да се помолим заедно?

Момичето само кимна и двете наведоха глави в молитва.

Сърцето на девойката изпълнено с грях и скърби, намери утеха в Исус Христос.

Чрез смъртта на Христос Бог направи за човека това, което човек не може да направи за себе си. Без смъртта на Исус Христос не може да има прощение на греховете и спасение.

Христос умря вместо нас, понасяйки нашия грях, заради който трябваше да погинем. Не се колебайте, елате при Него!

На вратата се позвъни. Ана Михайлова, пъргава, дребна старица, отвори вратата. На прага стоеше добре облечен млад човек с прахосмукачка в ръката.

– Добро утро, – каза младежът, – ако ми отделите малко време от вашето внимание, бих искал да ви демонстрирам последната новост в областта на мощните прахосмукачки.

Мигновено, младият човек бутна с крак вратата и тя се отвори широко.

– Не бързайте, – каза той, – докато не видите моята демонстрация.

След това бързо изля кофа с кравешки лайна на килима в коридора.

– Ако тази прахосмукачка, госпожо, не изчисти всички следи от тези кравешки изпражнения върху вашия килим, аз лично ще изям остатъците.

Ана Михайлова леко се усмихна и каза:

– Надавам се че имате дяволски апетит, защото тази сутрин ми спряха тока.

Очите на продавачът широко се отвориха. В тях се четеше ужас. Младежът след като се поокопити малко започна бързо да съобразява, как може да излезе от тази идиотска ситуация.

Не му се искаше да яде кравешки лайна, но в същото време бе  унищожил килима на тази жена.

Мислите му скачаха бързо като бълхи: „Какво да правя?…..“

Изведнъж той се усмихна и каза на стопанката на дома:

– Моля да ме извините, за моя подход на реклама. Аз ще отнеса вашия килим и ще ви дам пари да си купите нов.

Възрастната жена  го погледна изпитателно.

– А нашата фирма, – продължи тържествено продавачът, – ви подарява тази прекрасна прахосмукачка, която ще ви помага при почистването на дома ви.

Старицата се засмя и каза на объркания млад човек:

– Разбирам, че работата ви не е много лека. Вие трябва да продавате продуктите на вашата фирма и да демонстрирате, как те действат.

Продавачът наведе глава.

– Мисля, – продължи Ана Михайлова, – че много хора биха ви затворили вратата, за да не гледат шоуто ви с „кравешките изпражнения“. Добре ще приема вашите условия.

Младият човек въздъхна облекчено.

– Но искам да ви дам един съвет, млади човече: Напуснете веднага тази работа, защото може би след час ….. могат да ви претрепят!

На продавачът му притъмня пред очите. Той бързо мушна парите и прахосмукачката в ръцете на старата жена, нави килима с вонящата субстанция и бързо напусна дома ѝ.

В главата му бързо започнаха да се въртят следните мисли: „Добре, че досега не са ме убили! Още днес ще напусна тази ужасна фирма!“

Денят бе облякъл вечерния си воал. Безброй огньове ярко огряха небето. Деница стоеше на прозореца, подпряла глава на дланите си. Негодувание и болка се четеше на лицето ѝ.

Баба Климентина влезе в стаята и тъжно погледна внучката си.

– Днес гневът обърква много хора в нашия свят, – промълви тихо старата жена.

– Самата аз не знаем как да се справя с гнева си, – вдигна обезкуражено глава Ралица.

– Глупавите хора изразяват открито гнева си, но разумните са търпеливи и го задържат, – каза баба Климентина.

– Знам, че трябва да мисля преди да говоря. Това забавяне, ми е казвала мама, е сигурно средство срещу гнева.

– Не винаги трябва да отлагаш. Ако имаш проблем трябва да се справиш с него. Понякога забавянето води до горчивина, която е по-лоша от гнева.  Гневът не винаги е грах, но огорчението е, – въздъхна старицата.

Тя бе видяла много гняв и болка в живота си и знаеше как се чувства сега внучката ѝ. Целта ѝ бе не само да я успокои, но и да я настави как да постъпи, когато дойде следващото предизвикателство.

– Когато отговарям импулсивно, обикновенно реагирам с гняв, – тъжно констатира Ралица.

– Ако чакаш, за да поговорите за всичко, което ви притеснява, конфликта ще се разрасне, – каза баба Климентина. – Колкото по-дълго останеш спокойна, толкова по-добър ще бъде отговора ти. Оставете си време да помислиш върху ситуацията.

– Какво да правя, като все избързвам, а после съжалявам затова, което съм казала? – горчиво поклати глава Ралица.

Възрастната жена се усмихна и сподели:

– При възникване на конфликт си задавам следните въпроси: Истина ли е това, което искам да ѝ кажа или ще ѝ навредя? Вдъхновяващо ли е за нея? Изграждам ли я или я събарям? Необходимо ли е точно аз да ѝ го кажа? И ако е така по какъв начин да го поднеса?

Ралица се обърна и прегърна баба си.

– Благодаря ти! Твоите съвети винаги ми помагат.

– Мисли преди да говориш, – усмихна се топло старицата. – Обмисли нещата добре, преди да реагираш. Това ще ти помогне да забавиш гнева си всеки път, когато си готова да избухнеш.

– Следващия път ще се постарая да го направя, – засмя се Ралица.