Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.

Румен се суетеше тази сутрин. Стана, но не побърза да се приготви за училище.
Погледна часовника и викна:

– Пак закъснявам.

Той имаше толкова много дрехи и се чудеше:

– Какво да облека тази сутрин?

Искаше да бъде стилно облечен, безупречен.

Странно, въпреки голямото си старание да изглежда добре, трудно привличаше приятели.

Един път сподели с дядо си проблема и почти изплака:

– Може би нещо ми липсва.

Старецът потупа внука си по рамото и отговори:

– Човек е нещо повече от това, което виждаме, когато се срещнем с него. Виж, вътрешната красота е друго нещо. Тя не следва последната мода, не можеш да си я купиш от универсалния магазин.

– Каква е тази вътрешна красота? – попита Румен.

Дядото поглади брадата си:

– В Библията Исус не е описан като модел за красота и въпреки всичко хората го следваха и слушаха с часове.

– Изглежда у Него е имало нещо, което ги привлича, – намеси се Румен. – Какво е то?

– Вътрешна красота – сърцето и душата на Исус, – отговори дядото.

– А можем ли да станем като него? – попита с копнеж Румен.

– Това е предизвикателство, което Библията отправя към всеки от нас.

– А външната красота? – това много вълнуваше Румен.

– За нея нека се доверим на Бога, Който облича цветята и птиците с най-красиви премени.

Недьо беше нервен. Бе останал без работа и се чудеше какво да прави. Беше му омръзнало да стои в социалните мрежи. Ако потърсеше филм да гледа попадаше все на гледан. Не обичаше да чете, а да се разходи навън не бе по вкуса му.

– В динамичния свят, в който живеем, пълен с информация, развлечения, стремеж за развитие, често тихото време идва нежелано, – поклати глава той. – Дори ни създава напрежение. С какво да запълня тази тишина?

– В стремежа си да оправдаем всяка минута, започваме да изпитваме безпокойство от това, че не сме заети, – подкрепи го брат му Калин.

– Има и момент на прекалено високо напрежение, когато пък си търсим свободно време, – отбеляза Недьо.

– Исус е нашата почивка, – изкашля се дядо им.

– Какъв Исус? Някакъв бизнесмен ли е, който дава възможност за разнообразие и разсейва скуката? – попита Недьо.

Калин като по-голям беше слушал обясненията на дядо си за Спасителят Исус Христос. Той се усмихна и разказа всичко, което бе научил от дядо си:

– Той е Божият Син, Месията, който дойде на земята, за да ни спаси чрез Своята смърт и възкресение, предлагайки прошка на греховете ни и вечен живот на всички, които вярват в Него.

Старецът одобри казаното:

– Добре си запомнил всичко, което ти казах. Истинската почивка идва от време, прекарано с Бога.

А брат му добави:

– Това не е време, в което се оглеждаме за нещо, което още трябва да направим или очакваме кога ще свърши, а просто го изживяваме пълноценно в Неговото присъствие.

Дядо Стоян бе наобиколен от внуците си. Днес той бе решил да им разкаже за едно чудно раждане.

Децата се бяха умълчали и с нетърпение очакваха думите на дядо си.

Стареца започна бавно и спокойно:

– Тогавашния римски император бе наредил да се преброи населението му в обширната му империя.

– Защо, дядо? – попита най-малкият от внуците му.

– Може би, за да покаже колко е велик или да направи администрацията си по-ефективна. Това не е от значение, но много хора били задължени да се регистрират в родния си град. Подобни политически решения причиняват големи човешки страдания и болка.

– Страдания и болка? – Мартин недоумяващо сбърчи чело.

– Пътуването в онези дни било трудно и опасно …., – започна да обяснява старецът.

– Възможно е да пътуват от далече, но защо опасно, – прекъсна го нетърпеливата Ели.

Старецът се усмихна, погали по главата припряната си внучка и разясни:

– Заповедта на императора принуждаваше бременната Мария и Йосиф да пътуват до родния си град. Рисковано пътуване за една бъдеща майка. Това не е било разходка или екскурзия, а формалност продиктувана от един самонадеян човек.

Децата притихнаха, а Дядо Стоян възобнови разказа си:

– Витлеем е бил пренаселен, а сега трябвало да приеме много гости. В хана нямало място. Йосиф и Мария нямали близки, при които да отседнат. Ханджията им предложил обора. Раждането на Божия Син станало на това не хигиенично място. Той бил повит и поставен в ясли, споделени от животните.

– О, ужас, – възкликнаха Кирил и Мадлена.

– Още от самото начало Той се сблъска с проблемите в живота на хората, – повдигна вежди старецът. – Но добре, че се роди, за да ни даде надежда.

– Каква надежда? – обади се и мълчаливият Тихомир.

– Всеки от нас за това, което е сбъркал в живота си, трябва да бъде наказан със смърт. Исус пое нашите грехове там на кръста и който повярва в това, получава вечен живот.

Децата се смълчаха и погледнаха с очакване дядо си, за да им каже какво да правят по нататък.

Дядо Стоян се намести добре на стола си и добави:

– Той ви обича и чака да го потърсите.

Дядо Петър погледна зачервения си внук Пешо, който бе тичал до момента:

– Спортистите тренират, за да усъвършенстват уменията си, а повторението е един от най-добрите начини за растеж.

– Дядо, аз всеки ден тичам и усещам, че започвам още по-бързо да се движа.

Старецът поклати глава:

– По същия начин, формирането на нови навици във вярата изисква ежедневно постоянство. Желанието на сърцето подтиква към действие, а готовността води по пътя на трансформацията.

Пешо само се усмихна, а старецът продължи:

– Бъди търпелив. Негативните нагласи се формират с години, някои започват още от детството.

– А трансформацията? – попита Пешо.

– Тя също отнема време, – отговори дядото, – но започва с малки, повтарящи се стъпки в правилната посока.

– Как да разбера дали се движа правилно? – повдигна вежди Пешо.

– Справяй се с разрушителните си мисли…..

– Как? – последва нов въпрос.

– С молитва, – бе отговорът. – Писанието, произнесено на глас и благодарното сърце действат в живота.

Пешо само въздъхна и се почеса по главата, а дядо му продължи:

– Празнувай победите си напълно. Освобождавай се от грешките си бързо. Позволи на почивката да презареди ума и тялото ти.

Пешо наведе само глава.

Бог цени живота ни. Ако практикуваме Неговите принципи, това ще ни води до мир и свобода.

Повторението във вярата изгражда трансформация.

Бъдете последователни и Бог ще ви укрепи.