На първите седем Олимпийски игри дължината на маратона се изменяла в границите от 40 до 42,75 км.

Съвременният стандарт за разстоянието е установен по време на Лондонските игри през 1908 г.

Незакръгленото число даже не е свързано с обръщането на единици, в британската система то се е равнявало на 26 мили и 385 ярда.

Организаторите отначало се ориентирали върху 26 мили, което било разстоянието от замъка Уиндзор до Олимпийския стадион, а останалите ярдове спортистите изминавали в по-голямата част от стадион до кралската ложа.

Наближи 1 март и в църквата започваха да се чуват спорове относно мартениците.

Петър и Иван бяха приятели, но това не им пречеше да спорят по някои въпроси особено, когато бяха на различно мнение. Случая с мартениците бе точно такъв.

– И ти ще ми твърдиш, – разпалено жестикулираше Иван, – че да носиш мартеница, в това няма нищо лошо?!

Петър изгледа разпаления си приятел и спокойно му обясни:

–  Ти знаеш моето мнение по въпроса, но това не е най-важното. За мен не е никакъв проблем да приема, че ти мислиш по друг начин. Аз уважавам и приемам това. Дори няма да правя опит да ти наложа собствено си мнение.

– Ако ти приемаш мартениците, ще приемеш и всичките им езически ритуали, – клокочеше като вулкан Иван.

– Мартениците ли са твоя истински враг? – Петър погледна сериозно в очите приятеля си. – Или твоята ревност като християнин се проявява само на празниците, подобни на този?

– Чуй ме  добре, – започна настъпателно Иван. – Истинските християни не носят мартеници, не сурвакат на Коледа, не пият алкохол, не ходят по дискотеки, слушат само християнска музика и имат само християнски приятели. Те не пропускат църковна служба, често и точно цитират Библията.

– Но това са само външни неща, – въздъхна Петър,  – които изместват фокуса от някои по-дълбоки и по-важни християнски ценности, като искрена загриженост за хората, преодоляване на собственото „аз“ в случай на конфликти, въздържане от клюкарство и злословие, отказ да използваме “удари под кръста” в самата църква. Можеш да изглеждаш външно образцов според твоите стандарти, но не осъзнаваш какво е вътрешното ти състояние.

– Замислял ли си се някога колко абсурдно изглеждат мартениците?

– Ако отхвърлиш традиция, която повечето спазват, без да влагат в нея нищо, как след това ще им свидетелстваш за Христос и своята вяра? Не си ли забелязал, колко често невярващите ни възприемат като чудаци? Те с такива като нас не искат да имат нищо общо.

– Но ние излизаме сред хората, – вече по-спокойно започна да говори Иван, – планираме тези си дейности. Раздаваме Библии, брошури и книги. Споделяме Благата вест със случайно срещнати хора.

– Знаеш ли на какво ми прилича всичко това? – засмя се Петър. – На внезапна атака от обграден замък. От вратата му излиза една шепа смелчаци, действат и отново се връщат обратно в крепостта. Не разбираш ли, че така се самоизолираме.

– И все пак ……, – Иван млъкна.

– Ако хората си слагат мартеници водени от езическо желание да получат чрез тях някакво благословение, добре ние ще се дистанцираме от тази им дейност, но ако смисъла е съвсем друг, нужно ли е да се конфронтираме с тях?

– Но това е езическо суеверие.

– Ако си сложа червен и бял конец от уважение към една българска традиция, която харесвам, с ясното съзнание, че това няма да ми донесе никаква полза. Но осъзная, че хората около мен правят същото водени от същите подбуди, аз не правя нищо противно на Бога.

– Но ти сигурен ли си, какво разбират те и защо наистина носят мартеници?

– Знам, че възприемаш нещата по друг начин и твоята съвест не ти позволява да сложиш мартеница. Уважавам убеждения ти и няма да направя нищо, което може да те съблазни. Ето поради това съм решил да не нося мартеница, макар че имам свободата да го направя.

– Е, поне няма да носиш мартеници – въздъхна Иван – и това е нещо…..

Разпространен е мит, че тамбовският чернозем се съхранява в Камарата на мерките и теглилките в Париж като стандарт за най-плодородната земя в света. В действителност това не е така.

През 1889 г. на Световното изложение на Руската империя донесли черноземен монолит от провинция Воронеж. Той бил с размери около 9.7 m³ и е бил поставен на огромен пиедестал.

След приключване на изложбата, решили да не го разрязват.

По жребий този чернозем бил предаден в Сорбоната, където го пазели до 1968 г., когато той и витрината в която бил поставен били разрушени от студенти през майските студентски бунтове.

В момента останките на монолита се съхраняват в Агрономическия институт.

Всички страни по света са длъжни да се съобразят със стандартите на настоящата политическа реалност, за да не загубят позициите си и да не проиграят борбата за пазари, ресурси и по други въпроси.

Японският мироглед се отличава от този в европейските страни.

Независимо от това, официалните символи там са били одобрени през 1999 г.. Те са , както във всички страни знаме, герб и химн.

Сега, официалните делегации и гражданите в чужбина могат да докажат принадлежността си към дадена държава по общоприетия начин.

Всички национални японски символи са с древен произход, а националният им химн е най-старият в света. Той представлява  пет стиха, които се повтарят два пъти, прославящи императора.

Химнът многократно е усъвършенстван по отношение на звученето и днешната аранжировка е утвърдена през 1888 г. В тази година Кимигайо きみがよ　официално е бил утвърден като националния химн на Япония. Заглавието き み が よ се превежда като „Управлението на нашият император“.

Във Facebook попаднах на снимка на чернокожо момиче, което е спечелило конкурса за красота във Финландия.

От долу се мъдреха насмешливи коментари авторите, на които смятаха за неуместно и странно това явление. Те пишеха за него като свидетелство за дълбокия упадък в Европа.

„Бедното момиче е много страшно и е получило наградата от умове, които нямат никаква политическа коректност“. Финландската красавица според повечето е трябвало да бъде с бяла кожа.

Съгласна съм, че излъчването на красавици в подобни конкурси е доста спорно. Най-вече поради комерсализацията на женската красота и налагане на някакъв стандарт за красота, което кара много жени да се лишават от естествената си красота, само и само за да добият исканата и търсена форма.

Но да се отрича красотата, само защото не е в „предпочитан цвят на кожата“, мисля че е прекалено.

Расизмът е отричане на християнската вяра. Съществуват чернокожи православни свещеници, които добре се грижат за папствата си. Нима такива хора трябва да се поставят по-долу от другите свещеници само заради цвета на кожата си?

Във Финландия живеят емигранти и техните потомци, които имат черна кожа. Там те са възприемани като „свои“ хора и могат да участват и побеждават във финландските конкурси.

Това  говори в полза за финландското общество, където всички хора се възприемат еднакво. Там може да съществуват заблуждения и грехове, но поне в случая следват християнското наследство на нашата цивилизация.