Родителите на Моника много се караха. Който и да ги чуеше, как се обиждат и нагрубяват, едва ли би си помислил, че тези хора се обичат, дори би попитал:

– Как са се събрали да живеят заедно?

Тези спорове и скандали продължаваха година след година. Моника се мъчеше да ги помири. Понякога плачеше, защото смяташе, че тя е причината, те да са толкова нещастни.

Един ден, когато Моника бе на 10 години, майка ѝ си събра багажа, по точно взе всичко от апартамента и си тръгна. Мебели, съдове, дрехи, техника, всичко бе отнесено…

Моника плачеше и молеше майка си:

– Мамо, недей! Моля те остани!….Тук ли ще ме оставиш? Какво ще правя без теб?

Майка ѝ си тръгна, а Моника остана в оголелите стаи.

Тя позвъни на баща си и хлипайки му разказа:

– Мама си отиде…. взе всичко….

Баща ѝ бе разтревожен , но се опита да я успокои:

– Мони, аз съм на работа, не мога да си тръгна веднага. Затвори всички прозорци и врати. Стой там и ме чакай.

Интересно защо, но в този момент в съзнанието на Моника изплува вкусен сандвич. Такъв баща ѝ винаги ѝ правеше. И тя реши:

– Ще направя един за него.

Получи се доста красив и вкусен сандвич. Моника намери една останала пластмасова чинийка и го постави в нея. И зачака баща си.

Изминаха три часа. Когато баща ѝ се върна той бе потресен от „изкормения“ си доскорошен добре обзаведен дом.

Изведнъж Моника му подаде пластмасова чинийката със сандвич и каза:

– Това е за теб.

Изоставеният мъж седна до дъщеря си и подели сандвича с нея. Той едва сдържаше сълзите си. Беше разстроен, но трябваше да бъде силен пред малката си дъщеря.

Минаха шест години. Баща и дъщеря добре се справяха с предизвикателствата на живота.

Една вечер бащата попита Моника:

– Помниш ли онзи сандвич, който ми поднесе в изпразнения апартамент?

Моника тъжно се усмихна.

– Твоят малък жест ….. в един от най-лошите периоди в живота ми …. ми върна надеждата….

Пламен поиска да върне Павел към темата  за смисъла на съществуването. Той знаеше на какво държи приятелят му, но искаше да го убеди в това, което той вярваше.

– Според теб някои от нас изпушват живота си така ли?

– Не си ме разбрал добре. Едни ухаят приятно и хората се увличат около аромата им. Така животът им става по-красив и полезен. Нима такъв живот не ти харесва?

– В бъдещето или в миналото остава повече истина? – Пламен не искаше да се откаже така лесно.

– Към какво се опитваш да ме насочиш, приятелю? Забравата е валидна за всички, в края на краищата паметта се уморява. И нас ще ни забравят.

– Именно. И сега , и някога повечето хора се превръщат в сива пепел, която вятърът разнася небрежно по земята, защото животът им остава незабележим. Такъв живот излишен ли е?

– Няма излишен живот! Мравката събира семенца, пчелата трупа мед, но тях никой не е издигнал или наградил за труда им. Много хора обичат разрушението повече от изграждането, убийството от спасяването на живота, но аз предпочитам да обичам и да лекувам пациентите си.

– Не вярвам да пренебрегваш богатството?

– Обичам музиката, поезията и всичко красиво, което прави така, че на човек да му е хубаво. Има две измерения любов и свобода. Колкото повече имаш, толкова повече губиш. Ако човек не твори, не създава и се обрича на жалко съществуване.

– Парите не вършат ли същата работа? Нима не дават сигурност?

– Те създават повече грижи. Има хора, които живеейки върху купчина злато и пари, се изявяват като недосегаеми и вечни. Животът на такива е излишен.

Спорът можеше да продължи още много и всеки да държи на своето, но те бяха приятели и решиха да завършат вечерта с нещо по- приятно и излязоха на разходка.

Някой ви заблуждава или ви лъже без капка съвест. Разпространява лъжи и измислици, за да унищожи нечия репутация. Прави се, че са нещо, което не са. Целта им е да навреди на другите.

За съжаление знаем, че такива хора съществуват.

Те са специалисти в заблудата, споровете и разприте. Извъртат фактите, лъжат и бягат от отговорност.

Експерти са в измамите спрямо други. Личността им никога не се променят, не порастват и не се развиват. Техният живот е илюзия. Хранят се със страданието на другите.

Такива хора винаги искат да контролират останалите. Смятат се за най-големият авторитет. Сами създават правила, по които живеят, без да обръщат внимание на моралните норми.

Често си играят със симпатиите на добродушните хора с цел, да ги заблудят. Уж търсят милост, а самите те не я практикуват.

Дирят топлина, прошка и интимност с човека, спрямо който са съгрешили без да бъдат съпричастни към болката, която са причинили. Нямат намерение да поправят това, което са направили. Не се опитват дори да върнат изгубеното доверие.

Нямат съвест и не знаят какво е покаяние.

Живеят под маската на лице с благороден характер, прикривайки своята злоба.

При един мъдрец хора довела един слепец. Един човек от тълпата казал на мъдреца:

– Този слепец, не вярва, че съществува светлината. Той умело доказва на всички, че такава няма.

– Има остър и логически ум, – обадил се друг. – Всички ние знаем, че има светлина, но не можем да го убедим в това.

– Аргументите му са толкова силни, – казал един младеж, – че някои от нас започнаха да се съмняват в съществуването на светлината.

Ето какво им бе казал слепецът:

– Ако светлината наистина съществува, дайте ми я да я пипна, за мен е важно усещането. Или нека да я опитам на вкус, да я помириша. Дори бихте могли да ударите с нещо по нея, тогава ще чуя как звучи.

Хората вече се бяха уморили да убеждават слепеца, че светлината съществува.

Мъдрецът казал:
– Слепецът е прав, за него светлината не съществува. Защо трябва да вярва в нея? Истината обаче е, че му е нужен лекар, а не проповедник. Трябвало е да го заведете на лекар, а не да го убеждавате.

Бил повикан лекар, който заявил:

– Нищо особено. Ще е необходимо около половин година, за да го излекувам.

Мъдрецът помолил лекаря:

– Излекувай този човек. Когато оздравее, нека дойде отново при мен.

След половин година бившият слепец дошъл при мъдреца със сълзи на радост в очите.

– Е, сега можем да поговори за светлината, – казал мъдрецът. – Преди живеехме в различни измерения и спорът беше невъзможен.

Течеше 10-я квалификационния мач за Националната купа.

След подаване от фланга полузащитникът Петър Златков удари главата си в земята след сблъсък с Людмил Пиперков.

Неочаквано Петър получи епилептичен припадък. Съотборниците му започнаха да спорят с рефера по повод станалия инцидент.

Тогава се Тодор се притече на помощ на Петър, който бе започнал да поглъща езика си. Футболистът оказа първа помощ на съперника си. Скоро при пострадалия дойдоха и лекари.

Те доведоха Петър до съзнание, след което той напусна терена на носилка.

На следващия ден Тодор отиде в хотела, където бе отседнал гостуващият отбор и попита съотборниците на Петър:

– Какво стана с онова момче? Добре ли е вече?

– А, оправи се. Вече е на крака.

– Благодарим ти за намесата там на полето.

– Лекарите казаха, че ако не си се притекъл тогава на помощ, днес щяхме да бъдем на погребението му.

Тодор се зарадва искрено от чутото:

– Радвам се, че се е оправил. Предайте му много поздрави.

– Знаеш ли, той постоянно пита за теб, иска да те види. Можеш да отскочиш до болницата при него. Ще се зарадва.

– Добре ще отида, – каза Тодор, – махна на момчетата с ръка и си тръгна.

Тодор бе известен със скандалните си лудории. През миналия сезон бе отстранен от отбора за оскърбление на треньора си, а също и за нелюбезна забележка по отношение на друг играч.

Беше влязъл в словесен спор с полицаи и едва не го осъдиха на два месеца затвор за обида към длъжностно лице.

Но сега нещата стояха съвсем по друг начин. Той не бе груб и арогантен, а бе спасил живота на съперника си, човек от противниковия отбор.