Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

В групата щяха да изучават четвърта глава на Деяния на апостолите от Новия завет.

В нея раната църква описва владетелите на земята като буйни и кроящи заговор срещу Господния помазаник.

Ръководителят на групата Атанас предложи:

– Нека да започнем днес нашето изучаване на Библията. Тук се молят вярващите, казвайки Ирод, Пилат Понтийски, заедно с езичниците и ….

Тотьо, който отскоро посещаваше тази група, прекъсна Атанас:

– Не е вярно! Евреите убиха Христос.

Всички го изгледаха изненадано, а той продължи настървено:

– Мога да ви дам четири часов документален филм, в който се разказва как евреите са Го убили. Те стоят зад всички войни по света и са виновни за всичко лошо, което се е случило не само в моя, но и във вашия живот.

Другите се размърдаха неспокойно по местата си, докато Атанас се опитваше да вразуми новият:

– Изкупителната жертва на Христос беше необходима за греховете на всеки човек и ние всички сме грешни. Божията сила и воля са определили какво ще се случи с Исус и …

– Не, – гневно размахваше ръце Тотьо, – това са направили само евреите. Всички останали сме добри и нямаме никаква отговорност за случилото се.

Повдигана се спор. Останалите правеха опити да обяснят на развилнелия се слушател, за смисъла на Христовата жертва, но …

Тотьо стигна до там, че започна да спори за думите на Христос, че никой не може да отнеме живота Му от Него, но че Той има властта да го даде и да го вземе отново.

Не можаха да го убедят, че собствените му грехове за помогнали за убийството на Исус. Той държеше на конспиративни теории за евреите, с които бе натъпкана главата му, а Господ го чакаше.

Петко дойде потупа по рамото Румен и му каза:

– В другия край на града има нова църква.

Петко наостри уши, а Румен продължи:

– Няма спор, едва побира хората. Направо се пука по шевовете.

Петко не се зарадва много на тази вест. Той подходи доста ревниво.

Вместо да празнува работата на Божието дело, Петко бе обсебен от неговото собствено его.

Той искаше неговата църква да е най-голяма.

А когато разбра, че църквата е дар на Румен, още повече вътрешно се разбунтува.

„Колко жалко, – мислеше си ожесточено Петко, – църквата не е моя, а негова. Работата също е негова, а не моя“.

Петко не посмя да попита приятеля си за подробности, защото всичко клокочеше в него от завист.

Какво е лекарството за ревност?

Доверие в Бога и живот в изобилие от Божията любов.

Времето бе все още студено, но в градинката между блоковете се бе разгорещила оспорвана дискусия.

Това не бяха младежи, въпреки че между тях имаше и млади, а възрастни, чийто коси времето отдавна бе посребрило.

Най- настървено нападаше Крум:

– Ако наистина Бог ни обичаше, щеше да излекува всички. А всички ли са излекувани?

До него Марин, който пристъпваше от крак на крак, го подкрепи:

– Обичал ни! Тогава защо позволи на Павлин да загуби работата си? Той има четири невръстни деца.

– Тая дето я пеят, че Бог обичал всички хора, е вятър работа, – махна с ръка Радко. – Ето на Мартина мъжът ѝ я напусна и какво върна ли се след това?

– Е, да е само тя, – тежко въздъхна Марта.

– Аз така смятам, – заяви категорично Васил, – ако наистина Бог ни обича, щяхме всички да сме здрави, богати и лишени от проблеми.

Отрицателните изказвания май надделяваха в спора.

Трифон бе един от по-младите. Той не се стърпя и повиши глас:

– Доказателството за Неговата любов не е нито едно от тези неща, което искате.

– Тогава в какво? – обадиха се в хор няколко гласа.

Трифон се усмихна, потърка замръзналите си ръце, за да ги стопли и отговори:

– Доказателството за Неговата любов е, че докато бяхме грешници, Той изпрати Своя единствен, възлюбен Син да умре за нас на кръста.

Някои изпухтяха, други завъртяха пръст в главата си, но имаше и такива, които се замислиха.

Трифон ги огледа и попита:

– Бихте ли благодарили на Бог не само за това, че е казал „Обичам те“ с думи, но и че го е доказал на практика?

Този път нямаше присмехулни погледи и реакции. Всички бяха навели глави.

Нако дълго се противопоставяше на призива на Светия Дух.

Днес той стана свидетел на двама в мрежата, които се нападаха един друг и тъй като спореха по Библията, той реши, че са вярващи.

– Писанието е ясно по този въпрос! Очевидно никога не сте чели Библия през живота си! – твърдеше единият.

Другият му опонираше:

– Имам свобода в Христос! Това в Библията беше за конкретни хора в определен период! Ти си супер законник, братко!

Двамата размениха над 350 коментара. Това бе борба за надмощие в продължение на три часа.

През този период от време те пренебрегнаха всичките си отговорности.

Нако следеше спора настървено.

– Ето такъв искам да бъде животът ми, – каза си той. – Начинът, по който се обиждаха един друг, гневът, който се излъчваше от коментарите им … наистина ме убеди да стана християнин.

Нако разроши с длан косата си и въздъхна дълбоко:

– Не мога да избягам от Бога… Искам да бъда като тези двамата. Никога не съм виждал принципите на Христовите учения да се илюстрират по-добре. Това беше вдъхновящо и благословено представяне.

Нако се предаде:

– Бройте ме и мен вече за християнин.

Небесните ангели се зарадваха днес за добавянето на още един член в Божието царство. Та това съвсем не бе малко, невярващ се обърна към Бога по чуден начин.