Автомобилна катастрофа. Синът ѝ и съпруга ѝ вече ги нямаше. Евгения Петрова не можа да понесе тази загуба и се пристрасти към алкохола.

Първо я свалиха от директорското място, но тя имаше много заслуги в училището и за това я оставиха. После ѝ предложиха сама да напусне училището.

Алкохолът беше свършил своята работа. Всичко, което можеше да продаде Евгения Петрова го продаде. а останалите неща ги обмени за вино и бира. Нищо не остана и от самата Евгения.

Появи се Катя. Тя нямаше свой дом. Беше дребно мършаво момиче с износени и мръсни дрехи. Всяка сутрин Катя обхождаше своите владение,  контейнерите за боклука.

Една сутрин, когато Евгения се събуди, не можа да разбере как се озовала Ката на пода в дома ѝ и отгоре на това спеше.

Съседката на Петрова, Дида има куче. Преди катастрофата двете с Евгения заедно разкарваха кучетата си. Животните вървяха напред, а жените си приказваха зад тях.

Но един ден Дони, кучето на Евгения изчезна и Дида попита за него:

– Къде е Дони?

– Дадох го на други хора, – каза незаинтересовано Евгения, – самата аз няма какво да ям.

Дида доста често виждаше Петрова край контейнера за боклук, но я избягваше.

Една сутрин Евгения сама тръгна към нея.

– Противно ти е да ме виждаш такава нали? – заяде се Петрова.

– Какво говориш …, – опита да се измъкне съседката.

– Не ме лъжи. Не можеш да ме понасяш. Но виж кучето не се гнуси от мен. Нали Сара?

И кучето радостно замаха опашка на Евгения Петрова.

След две седмици Евгения тичаше и крещеше на Дида:

– Да бягаме.

Двете жени побегнаха. Когато се отдалечиха доста от мястото, Дида попита:

– От кого бягаме и се крием?

– От Катя. Тя ще извика ченгетата да ме хванат.

– А Катя къде е сега?

– В къщи. Ремонт прави, а аз реших да я потопя и отворих всички кранове.

Евгения и Дида се спряха и започнаха да се заливат от смях.

Шест месеца Дида не видя Евгения Петрова. Някой спомена, че била в болница друг, че е на почивка в чужбина.

Веднъж пред дома на Петрова спря камион, от който изкараха луксозни мебели. На външната врата стоеше Катя.

„Катя е забогатяла“, – помисли си Дида.

Но не беше Катя. Една жена излезе от къщата, отиде при носачите и започна да им дава наставления, кое къде да носят.

„Навярно е някоя нова наемателка“, – помисли си Дида и реши да подмине, когато чу зад гърба си:

– Няма ли да се поздравим?

Когато Дида се обърна, ахна. Евгения Петрова стоеше срещу нея сияеща и засмяна.

– Заповядай да изпием по едно кафе, – покани я Евгения.

Дида не отказа и влезе, а в главата ѝ се въртяха толкова много въпроси, че не знаеше от къде да започне.

– Изненадана ли се? – попита Евгения Петрова.

– Да, – каза Дида. – Радвам се, че те виждам.

Ето какво ѝ разказа Евгения, докато пиеха кафето си:

– Бях отишла до контейнера и видях чанта с кисело мляко. Много се зарадвах, защото няколко дена нищо не бях яла. Когато изядох млякото на дъното на чантата ме чакаше още една изненада. Там загърнати във вестник имаше долари, евро и левове. Парите бяха доста. Щяха да ми стигнат за ремонт, за нови мебели и дори за екскурзия в чужбина. И сега ето ме отново.
Дида я гледаше и се радваше заедно с Евгения на случилото се, което беше преобърнало живота ѝ.

Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.

Маршалът много се страхуваше, че Самуил ще го изложи пред толкова много хора. Момчето, както винаги, седеше съвсем безмълвно. Обичайната тревога, страх и объркване бяха изчезнали от лицето на Самуил. Той изглеждаше съвсем нормален. Дори в него се забелязваше жив интерес.

Маршалът бе раздразнен от младежа, който седеше до Самуил. Не го познаваше. А онзи не казваше нищо през цялата вечер, но непрестанно въртеше дясната си ръка в поредица от идиотски жестове.

Накрая това така обтегна нервите на маршала, че се канеше да накара един от келнерите да го помоли да спре, или да си върви.

Внезапно младежът до Самуил стана и направи знак за тишина. Тази изумителна постъпка накара смеховете и разговорите да заглъхнат почти напълно.

– Аз съм Иван Петров, – каза младежът, – езиков наставник на Самуил, който желае да ви каже нещо.

Залата затихна не толкова от уважение, колкото от учудване. Тогава Самуил се изправи и раздвижи дясната си ръка по същия странен начин, както правеше Иван през цялата вечер.

Петров преведе:

– Самуил каза: „Цяла вечер седях срещу епископ Давид и през това време епископът три пъти ме нарече малоумна маймуна.“ – Самуил се усмихна. – „Е, епископе, щом става дума за малоумни маймуни, ще ви отговоря с народната поговорка: Присмял се хърбел на щърбел.“

Последва взрив от смях. Причина за него бе не само шегата , а и ококорените очи на изчервилия се епископ. След тези думи Самуил се усмихна и двамата с Иван седнаха на местата си.

За момент всички около масите замръзнаха от смайване. Тук-там се чуха смехове и ръкопляскания. Всички гости решиха да се престорят, че нищо не се е случило. Привидно всичко продължи както преди.

Най-сетне вечерята свърши. Гостите се разотидоха. Маршалът се отправи  към стаята си, където бе наредил да го чакат синът му и дъщеря му. Щом влезе маршалът  властно попита:

– Каква беше тази глупава шега?

Той погледна дъщеря си.

– Нищо не знам. За мен станалото е също тъй неразбираемо, както и за теб.

През това време стреснатият Иван дискретно мърдаше пръсти към Самуил.

– Хей, ти! Какво правиш? – извика маршалът на Иван.

– Това е… език на знаците, господине.

– Какво?

– Много е просто. Всяко движение с пръстите означава дума или действие.

Иван беше нервен, за това говореше бързо и нищо не му се разбираше.

– По-бавно! – изрева маршалът.

Разтреперан Иван повтори. Пред изумения поглед на маршала Самуил направи няколко знака на Иван.

– Извинете, Самуил каза… ъ-ъ-ъ… че не бива да ми се сърдите.

– Тогава обяснете какво става изобщо, – начумери се маршала.

– Много в просто. Както казах, всеки знак символизира дума или чувство.

Иван докосна с палец гърдите си и каза.

– Аз.

После той сви юмрук и го разтърка в кръг по гърдите си.

– Се извинявам.

Той вдигна палец над юмрука, насочи го напред и размаха ръка като чук.

– За това.

Той посочи маршала.

– Ви.

Разклати юмрук напред-назад.

– Ядосах.

После повтори жестовете тъй бързо, че едва се различаваха и изказа цялата фраза.

– Аз се извинявам, задето ви ядосах.

Маршалът погледна сина си. По лицето му се бореха недоверие и надежда. После той въздъхна дълбоко и погледна Иван.

– Как мога да бъда сигурен, че не говориш ти, а синът ми?

Иван напълно се успокои.

– Не можете, по никакъв начин. Също както никой не може да бъде сигурен, че не е единственото мислещо и чувстващо създание сред тълпа от машини, които само се преструват, че мислят и чувстват. Но ви казвам истината. Ако поговорите чрез мен със сина си, ще видите, че макар да е необразован, дори да го смятате за невеж, той притежава също тъй остър ум като вас.

Трудно бе човек да не се впечатли от откровеността на Иван.

– Нека Самуил ми разкаже как стана всичко от началото до тази вечер. И недей да добавяш нищо. Не го представяй по-мъдър, отколкото е в всъщност.

Така през следващите 20 минути Самуил за пръв път разговаря с баща си. От време на време маршалът задаваше въпроси, но по-често слушаше. А когато Самуил свърши, баща му се разплака.

Накрая маршалът стана и прегърна сина си.

– Съжалявам, момчето ми, толкова съжалявам. Бил съм сляп за теб. Смятах, че си негоден за нищо, но сега ….

Самуил го прегърна и му се усмихна сърдечно.

Трима мъже се бяха събрали около органа и обсъждаха реставрацията му. Те не бяха музиканти, а изследователи на музиката. Интересуваха се от направата на инструменти през различните епоха.

Към тях приближи органиста на църквата. Той бе слаб мъж, с грубо издялано лице и прекалено дълъг нос. С черното си дълго палто приличаше на сврака.

Той водеше за ръка едно момче на около 7-8 години.

– Я какъв чудесен син имате, – обърна се един от мъжете към органиста. – Ей, малкия, как се казваш.

Детето инстинктивно се дръпна назад и се скри зад колоната.

– Това е Христо, моя полубрат, – обясни органистът, – обучавам го по музика.

Момчето неохотно подаде ръка на мъжа, който се заинтересува от него, но после я дръпна и го погледна напрегнато.

– Обичам децата, – каза мъжът и леко се усмихна, – особено ако не са мои …. ха ха ха.

Другите двама усетиха шегата му и се присъединиха към смеха му.

– А той музикален ли е? – заинтересува се друг от мъжете.

– Не му липсва талан, – каза органистът.

– Будни очи имаш, Христо, – каза вече съвсем сериозно мъжът, който бе закачил момчето в началото. – А какъв искаш да станеш като пораснеш?

Христо се смути, огледа се наоколо и каза много тихо:

– Пилот.

– Пилот, – извика мъжът, – това е прекрасно. Най-после да срещна някой, който не мисли само за музика. Харесваш ми, Христо. Можеш да ми казваш Филип. Като малък исках да стана състезател по мотоциклетизъм, разбираш ли? Мощни машини. Състезание за Гранд при, опасност, риск, смелост, сила, скорост, темпо. Това е животът?

Другите двама присвиха устни подигравателно. Те не смятаха Филип за много компетентен в музиката, но сега май прекали.

Но той им обърна гръб високо се изсмя, избърса челото си с опакото на дланта си и леко се изви към момчето:

– Не обръщай внимание на присмехите им. Няма значение какво ти казват. Аз ги послушах и от мен нищо не излезе. Тикнаха ме в консерваторията ….. Ако ми позволиш, ще ти дам един съвет. Стани пилот и не слушай какво ти казва майка ти. Както и да те увещават, не се съгласявай и следвай мечтата си.

На огреният от светлината западен хор величествено се издигаше разточително украсения орган. Корпусът му се намираше на най-горната емпория, а електрическия шпилтиш, резултат от по-късно преустройство, на най-долната.

Детските очи на Любомир грейнаха, когато вдигна поглед към внушителната гледка на тръбите. Онемял тръгна по скърцащата дървена стълба след органиста. Когато стигна горе с възторг погледна тръбите на главния регистър на органа.

– Ако това падне на главата ми, ще умра от страх, – каза Любомир. – Какви страхотни чукчета.

– Да подобни инструменти са много впечатляващи, – каза органистът. Органите са били едно от най големите чудеса на техниката по времето на Бах. Ако разглобиш този орган ще ти трябва цял склад, за да събереш всичките му летвички, копчета, пружини, клапани, стотици отворени и затворени тръби от калай или дърво.

– Той прилича на една огромна машина, – каза със страхопочитание Любомир.

– Конструиран е по строгите закони на математиката, физиката и дори психологията, – каза органистът. – Умението на органа е да отразява звуците от света. С него може да се предаде тътена на гръмотевицата и песента на славея, нежното шумолене на вятъра и рева на урагана, плача на бебето и мърморенето на стареца.

– Органът всичко ли може да изрази? – попита Любомир.

– Да, дори може да изразява и чувства, – засмя се органистът, – като радост, болка, надежда, отчаяние, смях, меланхолия. Има дори органи с вградени звънчета., които предават звуците на пастирите от Витлеем.

– Тръбите само на горе ли се насочват, – позаинтересува се Любомир.

– Има и такива, на които тръбите са поставени хоризонтално на корпуса, като фанфари на бойното поле. С тях по времето на Бах са свирели музика на войната, трясък и пукот, шум и писъци…..

– А може ли да свири като Harley-Davidson, – ококори очи Любомир.

– Какво е това? – изненадано попита органиста.

– Мотоциклет.

– Аз му обяснявам тук за органа, а той  мисли за мотоциклети, – намръщи се органиста. – Искаш ли да играем на една игра?

Органистът без да дочака отговор, хвана Любомир за ръка и го заведе при шпилтишите на най-долната емпория, включи меха и настрои регистрите.

– Сега ще отгатваш какво свиря, – каза органистът на момчето.

Любомир кимна. Органистът сложи длан върху клавиатурата и изсвири една въздишка във високия регистър. Мелодията прозвуча пискливо и ужасно фалшиво. Той повтори мотива, но този път по-жалостиво.

– Така звучи мама, когато крие недоволството си от татко, – каза Любомир.

Органистът се засмя, а след това изсвири друг мотив, само че този път в ниския регистър със суббас и педала.

Любомир се замисли сериозно, а после каза:

– Звучи като гръмотевица.

– Не напразно органът е наречен „царят на инструментите“, – гордо отбеляза органистът. – По времето на Бах градовете в Германия са се надпреварвали кой ще направи по-голям и по-величествен орган, с две три хиляди тръби, с два или три мануала. Най-дългите тръби на органа са високи, колкото една къща.

След това малчуганът помоли:

– Изсвирете ми нещо хубаво, моля ви.

Органистът не можеше да откаже на това любознателно момче. Седна, съсредоточи се и започна да свири.

От органа звучеше Токата и фуга в ре минор ……