Дъщерята на Петър Иванов се женеше, а той бе виден общественик в града, съветник в кметството, инициатор на много тържества в околията.

Сватбата предвиждаше богато меню и строга подредба на гостите на трапезата.

Иванов направи дълъг списък от имената на тези, които бе поканил. Щяха да присъстват много от видните и обществени личности, не само в района, но и в държавата.

Но специално нещата с подредбата на местата се обърка, тъй като някои в последния момент потвърдиха, че ще дойдат, а други, бяха временно, но после имаха възможност да се върнат и т.н.

За това всеки гост, който идваше имаше своя собствена добра идея, къде точно да седне. Така всеки можеше да се приближи до човек, който го интересуваше в една или друга степен.

На сватбата присъстваше и господин Трайков, който беше кмет на града. Той очакваше много от поддръжката на Иванов за наближаващите избори, за това си проби път в тълпата и седна до домакина.

В това време дойде и вицепрезидента, който веднага бе поканен от домакина на челно място, което бе заето от Трайков.

– Извинявайте, – каза учтиво Иванов на кмета, – бихте ли отстъпили това място на вицепрезидента.

– Да, да! Разбира се…. заповядайте, – сконфузи се Трайков и се огледа, но всички останали места бяха заети.

Кметът се изчерви и отиде в края на залата и седна при децата.

Представяте ли си как се чувстваше Трайков? Пот изби по челото ми. Искаше да остане незабележим, когато се промъкваше между редиците назад.

Изведнъж Иванов забеляза, че стар негов приятел, който бе кмет на едно малко градче, седи в ъгъла и веднага се отправи към него:

– Скъпи приятелю, защо си седнал тук? Ела с мен!

И веднага настани приятелят си до вицепрезидента.

Поради смирението си, кметът на малкия град беше поканен на място, където му бе отдадена по-голяма чест.

Скромните хора се смятат за слаби, но смирението съвсем не е страхливост.

То идва от осъзнаването, че не можем да направим нещо сами и се нуждаем от помощ.

Петър стоеше в страничния кораб на църквата. Горяха няколко свещи, две бяха запалени от него без причина. Тук познаваше всички, но само по физиономия. Той често идваше в тази църква.

Погледна свещите и се опита да разсъждава на ум:

„Да постъпиш правилно и да направиш така, както е най-добре, често са две напълно различни неща. Независимо от всичко, аз не исках да ги нараня“.

Един възрастен мъж мина покрай него и му кимна, но той не му обърна внимание. В църквата Петър не намери мир и покой. Това го натъжи. Чувстваше се ощетен.

Огромната двойна врата на предверието се отвори и от нея се появи свещеникът. Петър вдигна глава. Този мъж му бе познат, но не знаеше името му.

В тази църква бе виждал само двама свещеника. Единият млад, висок, с тъмни очи. в който се четеше фанатичен пламък и този, който щеше да отслужи литургията дребен на ръст с дълга бяла брада.

Макар, че Петър не бе разговарял нито веднъж с него, той повече му допадаше, защото имаше приветливо лице. Гласът му бе дълбок и плътен.

Петър видя как свещеникът се прекръсти, падна на колене, опря чело в пода и започна да се моли. Това бе акт на смирение и преклонение пред Бога.

Петър му завидя не само на него, но и на всички богомолци, които идваха в църквата, защото те имаха нещо повече от него – спокойствие и сила.

Църквата бе живот, любов и безопасност, отвън нея бе мрак, мястото от където той идваше и се почувства фалшив и засрамен.

Свещеникът се усмихна. Той говореше нежно, все едно разговаряше с жив човек на улицата. Понеже гласът му бе тих, Петър не можа да долови думите му.

Изведнъж поиска да докосне този мъж, който така непринудено говореше с Бога. Изправи се и разтвори ръце. Когато ги повдигна нагоре усети, че се разтрепериха.

Имаше чувство, че ако свещеника се обърне и го погледне, ще прозре болката му. Толкова много му се искаше да усети ръката му върху главата си и да му изповяда всичко, което бе натежало в сърцето му.

„Той ще ме изслуша – помисли си Петър – и всичко ще се поправи“.

– Отче помогни ми!

Но свещеникът не го чу, защото Петър не произнесе тези думи, които толкова копнееше да каже.

Сам, безмълвен и недостоен Петър седна за свещите и погледна към Божественото, но видя само една огнена завеса.

Колко малко трябваше да направи, но не се реши и остана с болката и мъката на извършеното, които силно го гнетяха.

Нито веднъж в Библията не се посочва, да се молите, Бог да ни смирява. В нея се казва: „Смирете се пред Господа“.

Това е избор. Смирението е това, което правите сами със себе си. Никой не може да направи това вместо нас.

Могат да ни унижават, но не могат да ни смирят. Всъщност, смирението е пълна зависимост от Бога. Това не е отрицание на силните ни страни, това е честно отношение към нашите слабости.

Човек трябва да бъде внимателен и да практикува това, което знае.“Бивайте и изпълнители на Словото, а не само слушатели, да лъжете себе си“.

Божието Слово е нашият наръчник за живота и според Него трябва да правим това, което сме длъжни да правим.

Бог е нашият Създател и той знае как е най-добре как да живеем.

Голямата новина е, че Бог е винаги с нас и ни помагате да следваме Неговите инструкции.

Кроткият език е дърво на живот.

Много е важно какво говорим и какво слушаме. Езикът може да бъде източник на благословение, но може да бъде и източник на проклятие.

Глупавият човек пренебрегва наставленията и говори глупости. Мъдрият разпространява добро знание и внимателно слуша.

Любовта е по-добра от омразата.

Човешкото сърце е подобно на бездна, но нищо не е скрито от Господа. Той желае нашите сърца повече да се стремят към духовното, а не към светското.

Бог се радва на сърце, което Му благодари и се весели пред Него.

Страхът от Господа учи на мъдрост.

В мъдрият човек всичко е наред. Той радва родителите си, върви нагоре по пътя на живота, но само Бог може да ни научи на истинска мъдрост. Господ я дава на тези които имат ухо, внимателно отношение към учението и смирено сърце.

Славата предхожда не гордостта или надменността, а смирението.

„Който обича поправление, обича знание, а който мрази изобличение е невеж „.

Никой не обича да го наставляват, защото се засяга неговата гордост.

Но знание и мъдрост придобива този, който е внимателен към забележките на другите, особено на възрастните хора.

Това изисква скромност и смирение.

Този, който яростно отхвърля опитите на другите да го поправят,  е невеж и постъпва глупаво.