Николов бе богат. Имаше собствен бизнес.

Един ден видя на улицата бездомно дете и го приюти. Грижеше се за него и задоволяваше не само потребностите му, но и общуваше с него.

Много хора не го разбираха и му се смееха:

– Как се издига и прославя той в това?

А той им отговаряше:

– Исус, Царят на царете, възхваляван с викове „Осанна“ от тълпите в Йерусалим, коленичи пред учениците си, за да измие краката им. Следваха Исус за власт, а не за робство, за слава, а не за смирение. Къде е славата на Царя, превиващ се като роб?

– И Той е бил глупав като теб, – продължаваха да му се присмиват и да хулят Божия Син.

– Вие сте като Юда, – въздъхваше Николов, – който не видя славата на Господа. Исус бе царска личност и все пак изглеждаше като роб. А Юда видя в Него дърводелец без власт и престиж, ….. само кърпа и леген.

Сашо бе радостен. В антикварната книжарница бе открил много старо издание на книга от неговия любим автор.

Това бе едно от първите издания на тази книга.

На вътрешната страница бе изписано името на предишния собственик.

„Юри Павлов декември 1943 г“.

– Сигурно става въпрос за времето, когато са отпечатвали части от тази книга, – предположи Сашо.

Той махна с ръка:

– Този писател казва нещата така, че запечатва Божието Слово в сърцето ми, – възкликна Сашо.

И той се зачете в старото издание:

„Същественият порок, най-голямото зло, е гордостта. Непокорство, гняв, алчност, пиянство и всичко това, са просто ухапвания от бълхи в сравнение: именно чрез Гордостта дяволът стана дявол: Гордостта води до всеки друг порок: това е пълното анти-Бог състояние на ума. . . Докато се гордеете, изобщо не можете да познавате Бога. Гордият човек винаги гледа отвисоко на нещата и хората; и разбира се, докато гледате надолу, не можете да видите нещо, което е над вас“.

– Гордостта е зловеща, – въздъхна Сашо, – а Бог ме призовава към смирение, но не преувеличеното и самоотричащо се такова, нито към фалшива скромност. Той ме предизвиква да осъзная колко голяма е Неговата святост в сравнение с моята греховност.

Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.

Братовчедите на Дамян живееха само на два километра от него. Те растяха разделени.

Семейството на братовчедите му забраняваха на децата си:

– Няма да общувате, със семейството на Дамян, нито със него.

Двете семейства нямаха общи събирания. Дори не разговаряха, ако случайно се срещнеха в местния магазин.

Когато братовчедите питаха, защо им налагат тази забрана, отговорът бе:

– Те не посещават църква и лошо могат да ви повлияят.

Минаха години.

Един от братовчедите дойде на погребението на по-големия брат на Дамян.

Той смирено се приближи до опечаленото семейство и каза:

– Моля да ни извините, за лошото отношение, което имахме към вашето семейство през всичките години до сега.

Връзката с този братовчед започна бързо да се възстановява.

Независимо дали сме наранили друг или сме били наранени, необходимо е смирение, откритост и често много работа, за да се възстановят разбитите взаимоотношения.

Но Бог може и ще ни помогне.

Наблизо се намираше малък парк, където Ники разхождаше всеки ден едно малко момче, за което се грижеше.

Любимото място на детето бе детска площадка, където се намираше малка врата. Тя бе достатъчно голяма за да мине момчето, но много ниска бе Ники.

За целта Ники падаше на колене, за да се промъкне през малкия отвор, защото детето го примамваше да го догони.

Малката порта на детската площадка напомни на Ники за нагледния урок на Исус.

– Ако не станете като децата, няма да влезете в Небесното царство.

Да си дете, не означава, да си пренебрегнат и отхвърлен.

Исус използва това описание, за да подчертае човешката ни склонност да бъдем забелязани и да търсим власт и влияние.

Разбира се, Исус не е искал от учениците Си да станат отново деца, а по-скоро е посочвал чертите, които характеризират онези, които му служат.

Най-големият белег е смирението. Човекът, който служи на другите.

Малката градинска вратичка е напомняне, че смирението не ни идва естествено.

Вярващите в Исус трябва да бъдат такива.

Нужно да следваме нашия Спасител, който е пример за този начин на живот, Който смири Себе Си и „ прие образа на слуга“.