В почивните дни хората използваха още топлото време да се поразходят не само в гората и парка, но и по главната на града, където в някое заведение, сладкарница или кафене можеха да побеседват с приятели и познати.

В кафенето под часовника имаше много посетители. Масите бяха пълни и човек трудно можеше да си намери място къде да седне.

В заведението влезе плахо Тодор, десетгодишно момче. Той смутено се огледа. Една от масите се освободи от доста шумно семейство с две малки деца и Тодор веднага я зае.

Сервитьорката дойде до масата и попита настанилото се там момче:

– Какво ще искаш?

– Колко струва шоколадов сладолед с орехи или фъстъци? – попита Тодор.

– Един лев и двадесет стотинки, – небрежно отговори сервитьорката.

Тодор бръкна в джоба си, извади една шепа монети и започна да ги брои.

„Като няма достатъчно пари, какво прави тук?“ – помисли си враждебно сервитьорката.

– А колко струва обикновен сладолед без нищо? – отново попита Тодор.

Наоколо посетили, които очакваха да бъдат обслужени, изразиха гласно недоволството си:

– Какво се занимава с него?

– Тук да не е благотворително дружество?

– Сладолед му се дояло, а няма пари да си го плати, ха ха ха.

– Осемдесет стотинки,  – с досада отговори сервитьорката.

– Тогава искам обикновен сладолед, – каза Тодор след дълго умиване.

Сервитьорката донесе сладоледа и демонстративно тръсна сметката на масата пред Тодор.

Когато изяде сладоледа си, момчето плати на касата и си тръгна.

Малко след това сервитьорката дойде да почисти масата, на която бе Тодор и изтръпна. Буца заседна на гърлото ѝ, а очите ѝ се навлажниха.

На масата бяха оставени четиридесет стотинки. Това бе нейният бакшиш.

Не си правете изводи за човек, преди да сте наясно, защо постъпва така?!

Нова учебна година – нови проблеми. В малките селца закриха училищата, а децата сега ги возят с бус до „окрупнените“ в по-големите селища такива.

Това до някъде е добре, въпреки „незабележимите“ минуси. Така в крайна сметка се получава по-голяма убедителност.

Най-зле е работата с кадрите. Млади учители, макар и необвързани със семейни задължения, не желаят да се потопят в „дивата“ атмосфера на някой район.

Вероника Стоименова, не се предаваше лесно. Каквито и абсурди и неочаквани случаи да срещнеше в живота си, успяваше да запази вътрешния си мир.

Госпожица Стоименова скоро бе завършила педагогическия институт в родния си град и с нетърпение очакваше да се гмурни в нерешените педагогически проблеми на родното ни училище.

Назначиха я в училището на средно голямо балканско село, в което докарваха децата от околните полузапустели селища. Ще попитате от къде ще се намерят деца в този забравен от Бога район? Не само се намираха, но и бяха много „талантливи“.

В час по математика Вероника реши да провери знанията на поверения ѝ контингент.
Изкара на дъската Катя. Дребно слабичко момиче с рижи дълги коси и множество лунички по лицето. Същинско Пипи Дългото чорапче, без стърчащите плитки.

– А сега да видим какво е останало в главите ви, от наученото до сега, – започна тържествено Стоименова.

Катя бе затихнала до дъската с парче тебешир в ръката.

– Напиши на колко е равно синус на квадрат плюс косинус на квадрат.

Катя нерешително пристъпи напред готова да пише, но нещо я спря.

Изведнъж се плесна по челото:

– О, колко съм …..?! – каза момичето на себе си и с размах започна да пише.

Написа „синус“ и го огради със много красив квадрат. Постави плюс и повтори процедурата. Изписа „косинус“ и за да не избяга, го огради с подобен квадрат. Последва равенство, но резултата не бе изписан.

Защото Катя бе изпаднала в такъв дълбок размисъл, че едва ли някой можеше да я откъсне от мислите ѝ.

Вероника бе отворила широко уста. Очите и щяха да изхвръкнат от орбитите, а дъхът ѝ бе секнал.

С такава „образованост“ тя за първи път се сблъскваше.

Не се смейте, положението е много плачевно…..

На прозореца имаше обява: „Търси се момче за работа“. Георги бе младеж, който се славеше с мързела си, но когато видя надписа, реши да се кандидатира.

Когато отиде при собственика на магазина господин Петров, бе веднага нает на работа.

Задълженията на Георги не бяха тежки, освен това от него не се изискваше бързина. А това напълно устройваше младежа.

Малко следобед господин Петров извика Георги и му поръча:

– Иди на тавана, там ще намериш един голям контейнер. Подреди нещата във него и виж какво трябва да се запази.

На тавана бе мръсно, пълно с паяжини и следи от мишки. Георги погледна в контейнера. С погнуса размести някои неща отгоре и с възмущение каза:

– Тук няма нищо освен боклуци.

И Георги бързо слезе в магазина. Когато господин Петров го попита:

– Свърши ли работата си на тавана?

Георги отговори:

– Не, господине, беше тъмно и студено там. – Не мисля, че си заслужава да се ровя в тези боклуци.

Притежателят на магазина веднага му плати и го освободи да си върви.

На другия ден същата табела: „Търси се момче за работа“ стоеше отново на прозореца.
Този път Крум я видя. Так той стана следващия кандидат за работата. Разбира се, веднага бе нает.

Когато господин Петров го изпрати със същата молба да подреди контейнера и да запази нужните неща, Крум не се отказа толкова лесно, въпреки че работата му изглеждаше огромна.

Младежът прекара няколко часа на тавана. Той разделяше внимателно необходимите неща от тези, които трябваше да се изхвърлят.

Изведнъж Крум скочи и се спусна надолу по стълбите, запъхтях спя пред господин Петров и възкликна:

– Вижте какво намерих на дъното ….

Това беше сметка за 20 лева.

Собственикът на магазина разбра, че е намерил добросъвестно момче, на което може да повери бизнеса си.

– Ти си намерил богатство в боклука, много съм доволен от теб. Ще ме наследиш, когато се оттегля от работата в магазина.

Този, който е верен в малкото, е верен и в многото!

В клуба на тийнейджърите бе доста шумно. Наближаваше празникът на Свети Валентин.

Бе поканен специален говорител, който да беседва с подрастващите. Високият тъмнокос мъж бе с голям, опит особено с тийнейджъри.

На Кирилов това не му бе за първи път. Той бе слушал много история изпълнени с любов и преданост и бе решил част от тях да сподели с младежите.

Разговорът с подрастващите се оказа много ползотворен.

Освен разказите, Кирилов успя да поговори с тийнейджърите за любовта, отношенията между мъжа и жената, а някой от присъстващите възрастни разказаха свидетелства, случили се в християнските им семейства.

Накрая Кирилов разгъна и показа на младежите един плакат, на който бе написано „посланието на любовта“ и го прочете на глас:

– „Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада“.

Младежите слушаха внимателно и съсредоточено. Тези думи оказаха силно въздействие върху сърцата им.

– А някой знаели, къде е написано това? – попита Кирилов.

Настъпи пълно безмълвие. Очите на подрастващите искряха, но мълчаха.

Отзад настъпи леко раздвижване. Един русоляв младеж плесна с ръце и с възторг възкликна:

– Това навярно е от някоя приказка ……

Медиите и обществото добре бяха промили мозъците на тези млади хора. За това те отъждествяват истинската любов с приказка.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.