Кирил се бе пак провинил. Лъжеше, оправдаваше се, само и само да не бъде наказан. Дори се опита да докаже на баща си, че това е направил едва ли не с „благородна“ цел.

Баща му го изгледа, усмихна се и каза:

– Имаш лошият навик да превръщаш грешките си в нещо разумно и полезно,  но въпреки това се бориш със съвестта си, с цел да постигнеш мир в сърцето си.

– Каква съвест? – Кирил започна да върти хитро очи.

– За да постигнеш мир, можеш да отречеш това, което си направил, – погледът на баща му бе станал строг и неумолим. – Да намериш извинения или да се опиташ да се измъкнеш от отговорността и последиците от своето неправомерно поведение.

– Човек може да стане и „по-добър“, – плахо предложи Кирил.

– За да компенсира грешките си ли?

– Е, мога да дам най-доброто от себе си, – смънка нерешително Кирил.

– Докато не признаеш грешките си, няма да стигнеш доникъде.  Щом извършиш нещо лошо, отказваш да приемеш обвиненията срещу направеното, – скастри го баща му.

– Но какво толкова ……, – все още се съпротивляваше Кирил.

–  Можеш дълго време да изграждаш алибито си, да измисляш извинение, но в крайна сметка дълбоко в себе си знаеш, че си виновен.

– Е, добре де ….., – неохотно се  съгласи Кирил.

– Когато човек казва истината, признава, че не е прав. Без изповед няма истинска свобода, – подчерта бащата.  – Тогава идва облекчението, човек се освобождава от тежестта на лъжите и извиненията си.

Кирил мълчеше. Той бе навел глава и не смееше да погледне баща си.

– За това дойде Исус, – наблегна бащата. – Той не бе разпънат на кръста, защото сме добри хора, а за това, че всеки е тръгнал по своя си път и върши своите си работи. Иди при Христос, за да възстановиш вътрешния си мир и духът ти ще бъде обновен!“

– Сбърках, – много тихо каза Кирил.

– Изповедта е акт на честност и смелост. Тя е доверие към един любящ и прощаващ Бог, – каза възторжено баща му.

Обещаха дъжд, а на някои места сняг, но времето остана тихо, макар и облачно. Бе приятно за разходка, тъй като и вятър не духаше. Само сивите облаци, надвесили се над града, можеха да посмутят някого за това, което може да се случи след няколко часа.

Сотир излезе на пейката пред дома си. Годините му тежаха, за това все гледаше някъде да приседне.

Калин го видя от далече и се приближи към него.

– Дядо Сотире, пак ли вардиш пейката? – пошегува се младежът.

– Калине, не ми се смей, ще дойдеш на моите години и тогава пак ще говорим, ако още съм жив.

– Нещо ново? – попита младият човек, колкото да продължи разговора.

– Гледам ви, вас младите и ви се чудя на акъла, – подхвана Сотир.

– Какво пак сме направили? – усмихна се предизвикателно Калин.

– Не е ли странно, че сте приели Бог за даденост? – човръкна го старецът.

– Е, допуснахме материализма, секуларизма и любовта към нещата, за това задушим Божия пламък в душите си, – съгласи се Калин.

– Създадохте Бог по свой собствен образ. Изображение, което е грешно и трагично неадекватно, – размаха показалец Сотир.

– Мнозина от нашето поколение са направили себе си Бог, – въздъхна тежко Калин. – Те смятат, че могат да използват и контролират „Небесен иконом“. Едва ли не, Той ги чака на ръцете и краката, за да задоволява всяка тяхна прищявка.

– За някои вярващи Бог е достъпен и прощаващ. За другите Той е студен, сдържан и осъждащ, – отбеляза старецът.

– Независимо от това как Го виждаме това, което вие и аз мислим за Бога, е важното за нас, – поклати глава младежът.

– Трябва да искате прошка за това, че приехте Неговата голяма любов за даденост, за егоистичните си искания и налагане на собствената си воля, – наставнически започна Сотир.

– Нека Бог вземе любовта ни към нещата в живота и да ни помогне да обичаме само Него, – примирено каза Калин.

– В крайна сметка ще формирате образа на Бога, – завъртя пръст старецът, – в зависимост от това, което носите в съзнанието си.

Румен попадна в една малка общност. Той бе израснал в град, който едва се забелязваше на картата и бе свикнал с етиката на малкото селище. Всеки знаеше за всички останали и никой не можеше да направи нещо, без да се узнае.

Попадайки на новото място Румен се противопостави на това. Постави стена около себе си и се пазеше на безопасно разстояние от всички. На вид изглеждаше, че обича всички, но всъщност само съвместно съществуваше с тях.

По това време Румен очакваше да срещне голямата си любов, но забеляза, че обич не се изливаше от самия него.

– Вината не бе на хората около мен, а моя, – упрекваше се често сам. – Те са много скъпи за мен. В крайна сметка съм тук, за да дам най-доброто от себе си и ще трябва да го направя.

Животът му бе обикновен с малко претенции. При срещите си с хората от този затънтен край Румен научи, че не любовта ни избира, а ние нея подбираме и предпочитаме.

– Всички сме поставени на земята със съответна причина, – заяви веднъж Станимир, човек, с когото Румен работеше пряката си работа. – А трудността на любовта е точно това, което я прави да бъде толкова силна. Когато нямаш избор кого да обичаш, любовта става още по-трудна.

– Нима трябва да спрем да очакваме това чувство? – попита го с насмешка Румен.

– Когато не можем да изберем хора, които да обичаме, избираме тези, които имаме налице и това е далече по-голям опит, – уточни Станимир.

Така и Бог избра да ни обича, преди някой от нас да Го обикне.

Любовта не е съществително, а глагол и това е преднамерено действие, което сме призовани да изпитваме един към друг и към Бога.

Димитър загуби жена си. Разболя се от мъка по нея. Боледуването му продължи дълго и го уволниха. Остана без средства за най-необходимото. Заради неизплатени сметки отнеха и дома му.

Въпреки всичко в него бе останала искрица живот, поддържана от вярата му в Христос. И той като Йов не изостави Бога, независимо от всичко, което бе преминало през главата му.

Един ден Димитър застана пред Бога и попита:

– Защо ми се случи всичко това?

Отговор нямаше, но Димитър не изгуби надежда, че един ден ще разбере и това.

Нещо го теглеше навън. Изпита желание да излезе и да се поразходи.

На една от улиците видя работници, които зидаха нова къща. Един от тях с чук счупи една тухла почти на две, а със следващия удар отдели едно по-малко парче от нея.

– Защо я чупиш? – попита Димитър.

– Виждаш ли най-отгоре един малък отвор? – показа работника цепнатината отворила се в стената.

Едва сега Димитър забеляза дупката, която работникът искаше да запълни и само му кимна с глава.

– Опитвам се да придам на парчето тухла определена форма, за да прилепне точно на мястото, – обясни работникът.

Когато Димитър отмина строежа, очите му се напълниха със сълзи.

Сякаш Бог му бе проговорил, отговаряйки на въпроса му:

– Аз те очуквам и оформям чрез изпитанията, през които преминаваш, за да паснеш точно на място в тялото Господне.

На вратата на класната стая се почука и някой леко я открехна. Учителят Василев след като погледна натам, натовари една от ученичките със следната задача:

– Катя, заставаш тук отпред и ги наблюдаваш. След малко се връщам и ще ми кажеш, ако някой е бил непослушен.

Щом се затвори вратата, Георги се размърда и започна да се разкарва между чиновете и да дразни другите.

– Сядай, – скара му се Катя, – в противен случай ще кажа на Василев.

– Порта, – извика Георги. – А си гъкнала, като си тръгнем, ще те натупам.

Веднага след свършване на часовете, изплашена и нещастна Катя се затича към дома си.

Там тя изля мъката на майка си.

– Катя, – каза майка ѝ, – занеси му една ябълка.

– Каква полза от това? – изхлипа Катя. – Той ще ме дърпа за косата и ще ме удря с юмруци.

– Зная, – каза майка ѝ, – но Библията казва, че трябва да правиш добро на тези, които те мразят. Освен това казва, че и мекия отговор, отвръща гнева. Опитай!

На другият ден Катя сложи една хубава червена ябълка пред Георги и тихо каза:

– Съжалявам, че те ядосах.

Георги онемя.

Най-накрая запъвайки се Катя продължи:

– А …аз …. мисля, че си го заслужавам.

Георги се усмихна, въпреки че Катя все още не смееше да го погледне в очите. Макар и побойник, той вече не таеше злоба против нея.

В крайна сметка двамата станаха добри приятели.