Пролетта се оказа прекалено дъждовна. Валя сняг, но той бе недостатъчен тази зима. Болестите плъзнаха по хората. Мряха люде и животни.

Сашка бе дребно слабичко момиче. Родителите ѝ отглеждаха добитък, а после го продаваха на пазара.

Денят остана без слънце. Сиви облаци закриваха небето, а времето напук пък не заплака.

След като се върна от полето с родителите си, на Сашка ѝ прилоша. Майка ѝ пипна челото ѝ.

– Саше, ти цялата гориш!

Момичето легна. Постоянно го измъчваше жажда. През нощта се появи и слаба кашлица.

Майката притеснена каза на бащата:

– Утре трябва да я заведем на лекар.

– В никакъв случай, – сопна се бащата. – След седмица има пазар. Трябва да продам животните.

– Какво пречи пазара? – попита майката. – Нали имаме пари.

– Глупава жено, как ще продавам, ако ни лепнат някоя карантина? И ние и животните ще бъдем затворени и никой няма да ни позволи да продаваме, стоката ни ще отиде зян.

– Може и само настинка да е, – каза майката, – ами ако се влоши положението ѝ.

– Слагай ѝ там компреси, загрявай я, ти си знаеш как, – смръщи вежди бащата. – И никакъв доктор разбра ли?!

На втория ден, Сашка започна да изгаря от високата температура, а слабото ѝ телце взе да се губи.

Майката тихо плачеше. Тя слагаше студени компреси на челото на дъщеря си. Затрупваше я с одяла, за да я стопли, защото въпреки високата температура, Сашка я тресеше. Не помогнаха и чайовете. Кашлицата се засили.

Майката отпусна безпомощно ръце и каза на мъжа си:

– Марине, тя си отива, ако не направим нещо.

Мъжът влезе в стаята погледна губещото се под завивките телце и изтръпна. Лицето на Сашка бе прежълтяло. Устните ѝ бяха посинели.

Марин потръпна. Съвестта му се събуди. Грабна дъщеря си и хукна към доктора.

– Боже, – изстена Марин, – колко лека е станала!

Лекарят погледна восъчното лице на момичето и поклати глава. Преслуша гърдите на момичето и се скара на Марин:

– Защо ми я носиш чак сега. Тя умира нищо не мога да направя за нея. Носи си я у дома. Каквото поиска да яде или пие, дайте ѝ, тя вече си отива.

Марин като обезумял грабна крехкото тяло на дъщеря си и бавно закрачи към дома си. Едри сълзи се стичаха по небръснатото му лице.

– Какво направих? – извика отчаяно той.

След два дена погребаха Сашка.

Началото на 19 век бе време обхванато от революционни идеи и свободолюбиви мисли. Иван Ворошилов бе помещик в К. губерния. Той много обичаше френската литература и възприемаше свободолюбивите ѝ идеи.

Но това не бе достатъчно за Иван. Той се стараеше да ги внуши на семейството си и крепостните си селяни.

Веднъж бе тръгнал на път с много пари. Същия ден бе убит и ограбен от кочияша си и приятеля му. Двамата злосторници инсценираха злополука.

Полицаите, които разследваха смъртта на Ворошилов, приеха набързо, че това е нещастен случай.

Минаха пет години от тогава. Кочияша Симеон изповяда пред свещеника:
– Голям грах сторих, отче, убих господаря си, а след това замаскирах следите и всички останаха с убеждението, че е станала злополука. Но аз не мога да живея повече с тази вина…

И Симеон се предаде в полицията.

Там  го разпитваха:

– Щом господарят ти се е отнасял толкова добре към теб, защо му отне живота и го ограби?

– Господарят ни изкушаваше, – отговори Симеон. – Казваше ни, че няма Бог, че в отвъдното нищо няма да се случи и че само глупаците се страхуват от Божието наказание. Твърдеше, че няма съвест, че това било измислица на поповете. Тогава решихме, че може би господарят ни е прав.

– Но каква връзка има това с убийството и ограбването на господаря ви? – попита го разпитващия.

– Как да няма?! Решихме, че щом няма да ни наказват на оня свят, тук можем да си правим каквото искаме.

– Добре, а защо реши да си признаеш?

– Каквото и да ни бе говорил господаря, все пак съвестта започна да ме измъчва. И си казах: „Щом има съвест, значи има и ад“. Но аз живеех вече в него. И за да изляза от ада реших да си призная престъплението.

През тази година Спас ставаше на 18. През изминалото време до сега той празнуваше рождените си дни заедно с родителите си, но тази година той искаше нещата да станат малко по-иначе.

Застана пред баща си и майка си и категорично заяви:

– Мили родители, тъй като влизам в категорията на възрастните, искам да посрещна рождения си ден с приятелите си. А вас ви моля да не бъдете тук, когато те дойдат.

Спас очакваше някаква опозиция от родителите си, но бе изненадан.

– Нормално е вече да искаш, да празнуваш рождения си ден с приятелите си, – каза баща му.

– Ние ще намерим къде да отидем през това време и с какво да се занимаваме, – успокои го майка му.

Вечерта Спас събра много от съучениците си, за да отпразнува рождения си ден. Дигаха шум. Река от алкохол се лееше. Някой пееше. На друг му бе станало лошо от предлаганите питиета и не достигайки мивката и тоалетната, изливаше цялото съдържание на стомаха си върху килима …

Спас не си спомняше какво точно се случи тази вечер. След като приятелите му си отидоха, той рухна на дивана и заспа.

Той не усети, кога родителите му се върнаха. Не разбра, как и с колко огромни усилия очистиха „бунището“, в което бе превърнал  апартамента заедно с приятелите си.

На сутринта Спас получи поздравления от родителите си по случай рождения си ден. Не чу от тях никакъв упрек или недоволство.

След няколко дена комшията Продан каза на Спас:

– Доста весело изкара родения си ден, но знаеш ли, че родителите ти нямаха къде да отидат тази вечер?

Спас трепна:

– Къде са били тогава?

– Родителите ти седяха на една пейката на спирката на метрото, а баща ти цяла вечер чете Библията. Двамата останаха там, докато затвориха метрото.

Нещо се преобърна в душата на Спас.

– Баща ми е седял на пейката и ме е чакал да дойда на себе си, – каза си с болка младежът. – Аз бях като блудния син, а той е бил готов да ме чака дотогава, докато се вразумя.

За Спас това бе специален урок, който запомни за дълго време. От тогава той не празнуваше рождения си ден без родителите си, а освен това оправи и отношенията си с Бога.

Каква по-голяма награда за родителите е, синът им да тръгне по правилния път.

Те бяха една прекрасна двойка – Влади и Ирена. Много се обичаха. Влади при всеки възможен случай се стараеше да изрази любовта към жена си. Ирена беше красива, чувствителна, но със крехко здраве.

Но започна войната и Влади трябваше да замине на фронта. Там премина през много трудности и изпитания, но всеки път се отърваваше на косъм и оставаше жив.

Всеки ден Влади се молеше на Бога:

– Господи, помогни ми да оцелея, за да се върна у дома при съпругата си, която много обичам.

Мисълта, че отново ще я прегърне, сгряваше душата му. Това му помогна да издържи глад, студ и дори едно раняване.

Когато войната свърши, Влади бе много щастлив. Той сякаш на крила се носеше към дома си.

Когато наближи селото си, Влади срещна приятел, който също бе оцелял през войната. Те споделиха премеждия и трудности, през които бяха минали.

– Оцеляхме, – каза приятелят му Кольо, – но такова ли изпитание трябваше да се падне точно на теб?!

– За какво изпитание говориш, – попита Влади, а сърцето му се сви.

– Нима нищо не знаеш? Жена ти е била тежко болна. И тя е успяла да оцелее, но сега лицето ѝ е обезобразено, – съчувствено каза Кольо.

Влади се свлече на земята и се разплака.

Едва привечер той доби смелост и се прибра у дома си. Когато Ирена го видя, не можеше да му се нарадва:

– Благодаря на Бога, че се върна жив и здрав.

Когато седнаха на масата, Ирена усети, че нейният любим е загубил зрението си.

„Навярно е ослепял сред раняване“, – помисли си Ирена.

Но тя реши да не го пита за случилото се, за да не му причини излишни страдания.

Ирена, както и преди се грижеше за него, като любяща съпруга.

Така двамата живяха заедно още 15 години.

Поради неизлечимото си заболяване Ирена почина. Влади затвори очите ѝ …. и отвори своите.

През всичките тези 15 години той се преструваше на сляп, за да не се умножат страданията ѝ.

Ето какво означава да обичаш истински, да се направиш на сляп, за да не нараниш другия.

Нелепо е, когато двама са готови да създадат семейство, но преживявайки криза, се разделят. Ето ви един прекрасен случай отразяващ това.

Това бе един вълнуващ и дългоочакван ден.

Много музика, цветя, богата трапеза и усмихнати хора. Танците не спираха, шампанското се лееше, ….

След сватбената церемония Краси се усамоти в Надя в определената им за това стая в бащиния му дом.

Младоженецът бързаше да пристъпи към дългоочакваната брачна нощ. Другото за него не бе толкова важно, дори и преброяването на парите събрани на сватбата.

Но Надя имаше други планове. Тя бе получила много съобщения с поздравления и искаше на всичките да им отговори.

Краси, не издържаше безкрайното бавене на Надя пред смартфона ѝ.

– Какво толкова интересно има там? – попита обезкуражен той. – Мила, не е ли време да оставиш вече смартфона си? Това е първата ни брачна нощ.

Надя се обиди.

– Хората са ме уважили, – ядоса се тя. – Нима сега трябва да ги пренебрегна?

Краси се намръщи, но се въздържа от по-бурно изразяване на емоциите и спокойно попита:

– Кое е по-важно за теб аз или приятелите ти, с които си пишеш?

– Разбира се, че приятелите, – троснато отговори Надя, без да се замисли.

Нейният поглед бе вперен в малкия екран. След всяко прочетено поздравление по лицето и плъзваше лека усмивка, а след това започваше да пише отново.

Краси загуби празничното си настроение. Той бе отчаян. Чувстваше пренебрегнат и отхвърлен. Не радост, а мъка изпълни сърцето му.

– Тогава по-добре е да се разведем, – предложи Краси.

Надя вдигна рамене, като продължи да чете и отговаря …..

Работата стигна до съда, където се опитаха да ги помирят, но Краси се разкрещя:

– Нейните приятели са по-важни от мен, тогава нека си живее с тях.

Така първата брачна нощ стана последна.

Младите хора трябва отговорно и внимателно да се отнася към брака си и бъдещи взаимоотношения в него.

Главната причина за разводите, особено ранните, са в резултат от лекомисленото отношение към създаване на семейство.